2 Р Е Ш Е Н И Е № 243 гр. София, 08.07. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 7289 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. А. Н. срещу решение № 168/27.06.2013 г., поправено с решение № 323/24.09.2013 г. (инкорпорирало се в първото), постановени по въззивно гр. дело № 284/2013 г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваните пред въззивния съд части от решение № 146/11.03.2013 г. по гр. дело № 3509/2012 г. на Сливенския районен съд, като краен резултат е постановено следното: признато е за установено, че жалбоподателят-ищец е виновен за разстройството на брака и за развода между него и ответницата В. К. Н.; упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д. Н. е предоставено на майката В. К. Н. и е определено местоживеене на детето при нея; определен е задължителен режим на контакти на бащата – жалбоподателя с непълнолетното дете – всяка първа и трета седмица от месеца от 8 часа в събота до 20 часа в неделя и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; жалбоподателят е осъден да заплаща на непълнолетното дете месечна издръжка в размер 250 лв., считано от 24.09.2012 г. до навършване на пълнолетие от детето или до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане; ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], е предоставено на ответницата; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските и държавните такси по делото. С определение № 388/20.03.2014 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта относно упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д. Н., неговото местоживеене, режима на лични отношения с него, издръжката му и разноските и държавните такси по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК; изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответницата В. К. Н., в отговора на касационната жалба и в допълнително писмено становище излага съображения за неоснователност на жалбата. С посоченото определение № 388/20.03.2014 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: при спор за упражняване на родителски права, съдът следва ли, с оглед цялостната защита на интересите на непълнолетното дете, да се съобрази с желанието му при кого от родителите да живее, като го прецени в контекста на всички доказателства по делото, предвид и възрастта и пола на детето, наличието на синдром на родителско отчуждение и причините за него, родителските качества на всеки от родителите, средата, в която детето живее и учи, и как извеждането му от тази среда би се отразило на психическото и физическото му развитие и възможността да има пълноценни отношения с двамата родители. Прието е, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно: решение № 290/07.11.2012 г. по гр. дело № 640/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 215/21.06.2011 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 152/18.06.2012 г. по гр. дело № 1066/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 712/15.02.2011 г. по гр. дело № 81/2010 г. на ІІІ-го гр. отд. на ВКС, решение № 280/20.07.2011 г. по гр. дело № 888/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, цитираното в тях, ППВС № 1/12.11.1974 г., както и решение № 207/24.07.2013 г. по гр. дело № 911/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 331/01.11.2013 г. по гр. дело № 2181/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тази задължителна практика на ВКС, и конкретно – в последните две решения се приема следното: Желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания, както и установеното по делото тяхно поведение се обсъждат на общо основание и се вземат предвид и се преценяват в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата. В тази връзка следва да се има предвид, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, тъй като право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. Поведението на родителите и останалите причини, които са довели до категорично нежелание у детето да живее с единия родител, имат важно, но не решаващо значение при преценката за упражняването на родителските права и на лични контакти. Изхождайки при тази преценка изключително от интересите на детето, съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случаи следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Последното, според настоящия съдебен състав, който напълно споделя тази практика на ВКС, е от изключително значение в случаите, когато по делото е установено наличието на синдром на родителско отчуждение у детето спрямо единия от родителите. В настоящия случай по делото е установено следното: Жалбоподателят-ищец и ответницата имат от брака си, сключен на 27.02.1994 г., две деца – Н., който е пълнолетен, и С., [дата на раждане] , понастоящем – непълнолетна. Семейството е живеело в семейното жилище в [населено място] до 30.07.2012 г., когато жалбоподателят е напуснал това жилище и се е установил да живее в друг техен имот в [населено място], придобит по време на брака. Също по време на брака жалбоподателят е установил извънбрачна връзка с друга жена, като по време на фактическата раздяла между страните отношенията им са се влошили допълнително. В първите два месеца от фактическата раздяла С. е останала при майка си, като от края на месец септември 2012 г. тя е отишла и е заживяла при баща си – първоначално в [населено място]. Оттогава детето не е контактувало с ответницата и не желае да се среща с нея, категорично е заявило пред първоинстанционния съд, че желае да продължи да живее при баща си. Налице е отчуждение от майката, което не е преодоляно, въпреки намесата на социалните работници. С определение от 04.12.2012 г. първоинстанционният съд е постановил като привременна мярка по чл. 323 от ГПК – до приключване на бракоразводния процес между страните родителските права спрямо детето С. да се упражняват от жалбоподателя. На 13.02.2013 г. жалбоподателят е отписал детето от училището в [населено място] и то е записано като ученичка в 7-ми клас в училище в [населено място], където от 12.02.2013 г. е и настоящият му адрес. Оттогава детето живее в [населено място], в жилище, собственост на Д. М., с която касаторът живее на съпружески начала, като жилището е четиристайно, на С. е предоставена самостоятелна стая, условията за живеене са добри, като там живее и пълнолетният син на М.. С влязлата в сила част на първоинстанционното решение, бракът между страните е прекратен с развод на 11.03.2013 г., като с обжалваната пред въззивния съд част, упражняването на родителските права е предоставено също на бащата. Последният от 05.04.2014 г. работи в София и пътува ежедневно до Д.. С. не контактува с майка си и нейните роднини, поддържа връзка само с пълнолетния си брат, който живее в [населено място] с ответницата. За да предостави упражняването на родителските права по отношение непълнолетното дете на майката - ответницата, въззивният съд е изложил подробни съображения в мотивите към обжалваното решение. Приел е за установено, че и двамата родители изразяват желание детето да живее при тях и всеки от двамата иска на него да бъде предоставено упражняването на родителските права; че и двамата родители обичат детето, макар да обективират обичта си по различен начин; че материалните възможности и на двамата родители са добри, като на бащата са по-големи от тези на майката; че условията за живот в семейното жилище, където е останала да живее майката, са адекватни и подходящи за детето, добри са и условията в другото жилище, собственост на страните, намиращо се в [населено място], където С. е учила до месец февруари 2013 г. и е имала приятели, близки, собствена здравословна микросреда, в която се е чувствала спокойна, уверена и значима, имала е разнообразни социални контакти; че в [населено място], където понастоящем живеят бащата и детето, последното е в процес на адаптация, създава контакти с връстниците си. Относно изслушването на детето във въззивното производство, окръжният съд е намерил, че изразеното и тогава от него нежелание да общува с майка си, няма вътрешна логична обосновка. В тази връзка са изложени съображения, че то не посочва никаква точна причина, служи си с общи изрази като „нещата, които майка ми е направила”, както и че не обективира нейна конкретна „вина”, заради която е прекъснало връзките си с нея, прибягва до повърхностни спомени, датиращи от много преди разпадането на семейството през лятото на 2012 г.; посочено е че се наблюдава тенденция в избягване на въпроса „защо” и генерализиране на отделни прояви на майката, като детето се дистанцира от нея, отказва да я нарича „мама”, говори за нея по име и блокира всякакви положителни спомени, свързани с майка си. От друга страна е установено, че при това изслушване детето заявява, че обича баща си без колебание, а по отношение на майка си уверено твърди, че не може да я обича, защото го е наранила с постъпките си. Въззивният съд е приел, че някои от използваните от детето словоформи са нетипични за възрастта му, то не показва съмнение по отношение на чувствата, които счита, че изпитва към всеки от родителите си; демонстрира безразличие и отчуждение към майка си. Предвид личните си впечатления от събраните гласни доказателства и въз основа на съдебно-психологическата експертиза, въззивният съд е счел, че тези емоции са привнесени и не отразяват автономното и действително отношение на детето към майка му, тъй като произходът им не се свързва пряко и единствено с нейното поведение и качества, както и че те няма да имат траен характер и при отшумяването им детето ще понесе тежка психическа вреда. Окръжният съд е приел за установено, че обстоятелствата в семейството, предшествали и съпътствали процеса на развода между родителите, са се развивали в няколкомесечен период, през който постепенно е настъпила промяна в отношението на детето към майка му; конфликтът между родителите не е останал само между тях, като детето е било въвлечено - първоначално в ролята на посредник и умиротворител. Прието е и че тъй като в развитието на ситуацията напрежението се е натрупвало, а двамата родители - заети всеки със своите лични емоционални преживявания - не са могли да отреагират адекватно спрямо детето, те постепенно са го инволвирали в спора по начин, принуждаващ го да „избере страна”. Доколкото майката е била „напуснатият” родител, у детето е започнало да се формира убеждението, че тя е и „виновният” - неспособен да запази досегашното положение на цялост на семейството; това е предизвикало последваща реакция на гняв спрямо майката и изоставяне на родителската фигура. Прието е и че майката, под влияние на обидата и гнева, в които са сублимирали първоначалната безпомощност, страх и болка, е проектирала несъзнавано негативно отношение на бащата, като на този етап на кризата тя не е имала ресурсите, необходими за адекватна реакция спрямо детето. В отговор на това поведение, бащата е реагирал по идентичен начин – проявявайки невъздържаност, гняв и негативно отношение към майката, макар в действителност той да е сложил начало на тази поредица от събития, но чрез физическото си дистанциране от дома, където е живяло семейството, е запазил добра емоционална връзка с детето, която не се е обременявала от ежедневната нужда за справяне с кризата. Изложени са и съображения, че постепенно детето започва да демонстрира отхвърляне на майка си, която до този момент е била и авторитетна, и значима фигура в живота му, тъй като насочва обвинения към нея, че е изоставеният и обиден обект в семейния сюжет; от своя страна бащата е получил статута на „силната” фигура, детето инстинктивно се е насочило към него и е започнало да търси неговото одобрение. Прието е и че между майката и детето, като резултат от драмата в семейството, са се появили потиснатост, мъка, напрежение и тревога от нерешените вътрешни конфликти; между тях има близост, но детето не може и не желае да се ангажира с чувствата на майката. Поради крехката си възраст и още неоформена личност, то субективно преживява силен натиск, свързан със стоварване и върху него на семейните проблеми, като демонстрира увеличаващо се затруднение да се ангажира с тях; опита на двамата родители да го въвлекат, то преживява като насилие над себе си, и прави отказ, съпроводен с гняв, поради липсата на избор и свобода, като проявлението му се изразява в „бягство” от проблема, а проблемът отъждествява с майка си. Изложени са и съображения, че тъй като ситуацията е била усложнена от факта, че детето е живяло с майката, а тя е и родителят, който има склонност да налага граници в поведението му, на моменти и по-остро, това влиза в конфликт със стремежа му към свобода, и то започва да търси независимост, която счита, че ще постигне чрез раздяла с нея; като противовес е избрало другия родител, считайки, че той ще му осигури напълно противоположни условия, липса на проблеми и ограничения. Прието е също, че бащата, който е бил незасегнат от емоционалната нагнетеност в отношенията родител-дете, предизвикана от разрухата в семейството, е предложил на детето нови ресурси и условия на живот, а при родителския стил и позиция, които е използвал, индиректният начин на влияние е имал по-голямо въздействие върху детето. Въззивният съд е посочил, че възприема становището на експерта, че дете на 13 години, поставено в такава дисфункционална среда, може да бъде лесно манипулирано, тъй като неговият собствен „аз” в този момент е отсъствал, както и че в случая са налице характеристики, говорещи за наличие на отчуждение на детето спрямо неговата майка. В тази връзка е посочено и че детето е идеализирало единия родител, а другия е натоварило с изцяло негативни очаквания, което е довело до липсата на амбивалентност в отношението към двамата родители, която иначе би обусловила нормално развиване на лична автономност, и е мотивирало детето да отрече връзката си с майката и енергично да започне да „инвестира” в също толкова емоционално силна връзка с баща си. Прието е и че чрез експертизата е установено, че е налице индиректно, опосредено, гневно формиране на отношение към майката, обслужващо целите на другия родител, мотивиращ се с интереса на детето; бащата е влязъл в ролята на „програмиращ родител”, който е спомогнал за формирането на реакция, като защитен механизъм в детската психика, изразяваща се в замяната на обичта и любовта към майката с реципрочни, близки до озлобление, гневни чувства. Окръжният съд е намерил, че е налице застрашаване на връзката с майката, прехвърляне на емоции, почти пълно избледняване на предишни хубави общи преживявания с отхвърления родител – майката, несъстоятелни рационализации спрямо нея, полярно отношение в полза на бащата, рефлексоподобно вземане на страната на бащата, разширена враждебност спрямо цялото семейство на майката, феномен на независимо мислене у детето – счита, че мнението, което изразява е негово лично и постоянно го подчертава, липса на чувство за вина у него за отхвърлянето на майката, изрази на детето, несъответстващи на възрастта му и свързани с отъждествяване с желанията и емоциите на отчуждаващия родител, емоционално напрежение у детето и идентификация с „агресора” – детето е в беззащитна позиция в конфликта между родителите и се идентифицира с по-силния от тях. Прието е и че бащата не е осъзнал опустошаващите наранявания, които се предизвикват у детето, тъй като отхвърлянето на майката без основателна причина се конфронтира с потребностите на всяко дете, в неговата психика се получава разцепване, когато то приеме само единия родител за „добър”. Въззивният съд е намерил и че поведението на бащата пречи на връзката на детето с майката, като тя е доведена до пълно отричане на майката; че вербалните средства на детето говорят за наличие на елементи на манипулация, то е било принудено да избере родител, което е признак на външно въздействие; избрало е бащата, но този избор е окачествен от съда като „несъстоятелен”, заради пълното отричане на другия родител, като е прието и че родителстването на майката до момента не е могло да предизвика реакцията на пълното й отрицание и отхвърляне от страна на детето. С оглед изложеното, окръжният съд е намерил, че афишираните чувства и желания на детето са резултат на травматично преживяване и са продукт на външно въздействие, поради което съдът не може да ги приеме като предопределящи. Прието е и че бащата е изиграл съществена роля за настъпването на родителско отчуждение, като е станал основен инхибитор на потока от негативизъм у детето и това сериозно дискредитира родителските му и нравствени качества, както и способността му правилно да го възпитава. Прието е и че решенията на бащата не са съобразени с интереса на детето, водещи са били неговите собствени желания, а движеща сила – стремежът му към устройване на „нов живот”; с акта на физическото преместване, съпроводено с отдалечено работно място, бащата излязъл и от хипотезата сам да полага грижи за детето, която също е от решаващо значение при предоставянето на родителските права, респ. - преместването в друг град е отрицателен факт, пречещ на преодоляване на кризата от детето чрез връщане към старите навици, част от които е и самият живот в града. Посочено е, че по този начин прибързано и насилствено детето се отдалечава от майката и се препятстват, дори прекъсват, всички възможности да се възобнови и заздрави отношението между двете, а това не представлява добра препоръка за бащата. Въззивният съд е намерил и за неприемливо бащата да въведе момичето във все още несигурна и неустановена конфигурация, както и че простото съжителство с друга жена и нейно дете не гарантира оформяне на стабилна и подходяща семейна среда за С. в настоящия момент. Посочено е че докато бащата не изгради на здрава основа „новия си живот” той не следва да поставя детето си в рисковата ситуация да преживее повторно разпадане на взаимоотношения, в които е станало участник, респективно – да бъде изместено на втори план в организирането на новата домашна среда. Въззивният съд е счел още, че именно на фона на принудителното дисоцииране на фигурата на майката, за детето е вредно и объркващо тя да бъде незабавно заместена с друга жена, изпълняваща ерзац функции; тя не може да замени майката, а ситуацията може да повлияе негативно на отношението на детето и да задълбочи стреса точно в момента, когато е най-уязвимо. Посочено е и че съзнанието на С., според експерта, е затормозено от усилията да намери ново място на всеки от членовете както на разпадналото се, така и на „новото” семейство, в което е въведена – да отреди позиция за всеки от бившите съпрузи, които си остават нейни родители, както и „новия родител”, когото, нетипично, вместо като „чужденец”, тя възприема като „приятелка” – отново като контрапункт на майката, в резултат на външното въздействие. Окръжният съд е намерил за разбираемо желанието на детето да е при баща си в светлината на това, че в действителност той прекарва по-малко време с него, упражнява по-слаб личен и непосредствен контрол, ангажиран е с други работи и детето може да избира да прави само това, което то желае – това го кара да мисли че „тате е по-добър” – но това не е полезно за развитието и възпитанието му, както и че сегашните му очаквания са породени от състоянието на еуфория от новия живот, различната среда, обещанията и предположението, че нещата ще останат в този си вид и занапред. Прието е и че липсата на възможност за реална и обективна преценка от страна на детето му пречи да осъзнае действителните си нужди, цели и средствата за постигането им, както и доколко те ще се конкурират с тези на останалите членове на домакинството и дали ще имат безусловен приоритет спрямо тях. Поради всички тези съображения, въззивният състав е счел, че на майката не само не може да се откаже упражняването на родителските права, а обратното – в интерес на детето е те да й бъдат предоставени. В тази връзка са изложени и съображения, че не са дискредитирани качествата и способностите на ответницата на родител и възпитател, както и че по делото липсват както индикативи, така и доказателства, че тя се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици, както и, че няма средства и условия за отглеждането му, или че не му отделя внимание. Отбелязано е и че майката се чувства наранена, но не изпитва гняв към детето и не го обвинява за отхвърлянето, показва сила и оптимизъм за бъдещото им общуване. Прието е и че ако в момента детето остане да живее при бащата в друг град, проблемът ще се задълбочи, ще доведе до прогресиране на родителското отчуждение и до разрушаване на връзката между детето и майка му във вреда и на двете, както и че е немислимо вредата от преживян стрес да се „лекува” чрез нов стрес. Прието е и че действителните психически и емоционални потребности на детето, които съдът следва да съобрази, имат измерение и занапред, като най-ефективно те могат да бъдат удовлетворени чрез поставяне на детето в условия да преоткрие и изживее пълноценно връзката със своята майка. Макар и подробно мотивирано, предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, въззивното решение е неправилно в допуснатата до касационно обжалван негова част – относно упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете, респ. – относно обусловените от него въпроси, по които съдът дължи служебно произнасяне – местоживеенето на детето, режима на лични отношения с него и издръжката му. Неправилен е решаващият извод на възивния съд, че в интерес на непълнолетното дете е упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката, а не на бащата. За да достигне до този извод, окръжният съд необосновано е приел, че родителските и възпитателски качества на ответницата са по-добри от тези на жалбоподателя. В тази връзка въззивният съд е обсъждал, не толкова самите тези качества и отношенията между всеки от родителите и детето, а – най-вече – отношенията между самите съпрузи и тяхното поведение, довели до проявите на отчуждаване на детето от майката и категоричното му нежелание то да живее и контактува с нея, респ. – желанието му да живее при баща си, и то в друг град. Както вече беше посочено, поведението на родителите и останалите причини, които са довели до такова категорично нежелание у детето да живее с единия родител, имат важно, но не решаващо значение при преценката за упражняването на родителските права и на лични контакти, тъй като при тази преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето, като се вземат предвид и се зачетат чувствата му, и като се отчете ефектът на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Освен това, в тази връзка въззивният съд, макар правилно да е приел, че първопричината за разстройството в отношенията в семейството да е поведението на бащата, по никакъв начин не е взел предвид установените по делото обстоятелства, че майката е тази, която е въвела детето в конфликта между родителите, възлагайки му непосилната с оглед неговата възраст (тогава – на 13 години), роля на посредник и умиротворител в този конфликт. Правилно въззивният съд е приел, че действията на бащата, с които способства за отчуждаването на детето от майката, не са в интерес на детето. Необоснован е обаче изводът, че вината за това отчуждаване, както и за психичното състояние на детето, е изключително на бащата, което изключва дори възпитателски качества у него. Тези изводи са основани най-вече на абстрактните постановки, изложени в заключението на вещото лице, без да са взети предвид конкретните обстоятелства по делото, включително и основно застъпената от вещото лице теза, че тъй като основната причина за развитието и задълбочаването на синдрома на родителско отчуждение у детето е поведението (съзнавано или несъзнавано) и на двамата родители при техния дълбок междуличностен конфликт, то и основното средство за преодоляването на проблема е промяна именно в поведението на двамата родители. По делото е установено, че двамата родители още отпреди бракоразводното дело са в обтегнати отношения, не умеят да общуват помежду си и да поделят отговорността за отглеждането и възпитанието на детето, поставили са го в дисфункционална среда, като са го направили свидетел на различни видове манипулации в отношенията, което се отразява негативно върху неговото развитие. Двамата родители проектират своя дълбок конфликт в отношенията си с детето и продължават да го въвличат в него. Вместо да го подготвят за по-леко преодоляване на стреса от разпада на семейството и раздялата с другия родител, да го успокоят и да съдействат за възстановяване авторитета на другия родител, те допълнително травмират, объркват и превръщат собственото си дете в буфер на противоположни интереси и в средство за въздействие върху другия родител. Както е приел и въззивният съд, под влияние на обидата и гнева, в които са сублимирали първоначалната безпомощност, страх и болка, майката е проектирала несъзнавано негативно отношение на бащата, като на този етап на кризата тя не е имала ресурсите, необходими за адекватна реакция спрямо детето. В отговор на това поведение, бащата е реагирал по идентичен начин – проявявайки невъздържаност и негативно отношение към майката, макар в действителност той да е сложил начало на тази поредица от събития, но чрез физическото си дистанциране от дома, където е живяло семейството, е запазил добра емоционална връзка с детето, която не се е обременявала от ежедневната нужда за справяне с кризата. Т.е. поведението и на двамата родители е довело до развитието у детето на синдрома на родителското отчуждение спрямо майката, израз на което е и категоричното му нежелание на живее с нея, поради което от есента на 2012 г. то е отишло и е останало да живее при баща си – първоначално в [населено място], а след това – и в [населено място]. Въззивният съд по никакъв начин не е взел предвид, полаганите единствено от бащата грижи за детето оттогава, като се е задоволил да направи извод, че не са дискредитирани родителските и възпитателските на майката, тъй като по делото липсват индикативи и доказателства, че тя се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му и пр. Неправилно – в аспекта на възприетия по-горе отговор на поставения по делото правен въпрос, е обсъждано и категорично заявеното от непълнолетното дете, че желае да живее при баща си. От друга страна, изключително обезпокоително е почти пълното отричане на майката в съзнанието на детето и наличието на негативни настроения спрямо нея, израз на което е и заявеното от него при изслушването му по делото пред двете съдебни инстанции: „Не се разбираме с майка ми. Поне засега не искам да се срещам с майка ми.”. „Не искам да се срещаме с майка ми, защото имаме конфликти”. „Изпитвам обич към баща си. Към нея – не знам. Не казвам думата „обич”, заради нещата, които майка ми е направила. Не мога да кажа, че мразя някой. Огорчена съм. Майка ми ме е наранила с постъпките си. Обиждала ме е. Карала ме е да нося дрехи, които аз не искам, още преди развода. Тя винаги се опитва да ме кара да нося по-разголени дрехи, каквито аз не нося, като съм била дете.”. „В. по принцип не се интересуваше изобщо от моите приятели”. „Ако си представя, че нямам майка, мисля, че няма да ми липсва. Така или иначе не съм я чувствала по този начин. Нямам такива чувства към нея като майка. Не я чувствам като майка. Аз, ако й кажа нещо, тя казва да не я занимавам с глупости. Винаги е била такава.”. „В момента не мога да се сетя дали е имало хубава случка с майка ми”. При установените по делото факти, настоящият състав намира, че изключително стресиращо за детето и негативно в емоционално отношение спрямо него ще е решение, с което да се промени фактически установеното от есента на 2012 г. съвместно съжителство на детето с бащата – първоначално в [населено място], а след това – и в [населено място], където то е отишло и е останало по собствено желание, има добри условия на живот, вече се адаптира и изгражда навици и приятелски кръг, възприема изключително позитивно приятелката на баща си и сина й. Съдът намира, че успокояването на детето, „извеждането” му от конфликта между родителите и успешната интеграция в сравнително новите за него условия и начин на живот в друг град, е в негов интерес. От друга страна, една нова външна промяна във вече изграждащите се привички и нов порядък в живота му, още повече по принудителен за самото дете начин, най-вече би му причинила вреда и няма да способства за възстановяване и укрепване на връзката с майката. Детето категорично заявява своето нежелание да живее с майка си и желание да живее с баща си. Както вече беше посочено, съдът, не е обвързан от това, но следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата, с оглед неговата 14-годишна възраст, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Възстановяването на връзката с майката няма да може да се постигне с ново, „външно” за детето решение, наложено му по принудителен начин. В заключение, въззивното решение, като неправилно в допуснатата до касационно обжалване негова част, следва да се отмени и спорът да се реши по същество от касационната съдебна инстанция. Изхождайки от изложеното и възприетото при обсъждането на поставения по делото правен въпрос, съдът намира, че в изключителен интерес на детето е да бъде запазено сложилото се от есента на 2012 г. фактическо положение и непълнолетното дете да продължи да живее при баща си. Установените по делото обстоятелства са такива, че с оглед висшата цел – благополучието на детето, налагат упражняването на родителските права да бъде възложено на бащата, който има родителския капацитет и възпитателски, емоционален и материален ресурс за това, като съответно – и местоживеенето на детето следва да бъде определено при бащата. В същото време, както беше посочено, наложително е възстановяване и на отношенията с майката, за което и двамата родители са длъжни да окажат съдействие, като съдът – с оглед и категоричната препоръка на вещото лице по делото, намира за нужно да им укаже да потърсят и професионална помощ, с оглед нормализиране на отношенията между тях и с оглед оказване подкрепа на непълнолетното детето за справяне със ситуацията. Предвид това, настоящият състав намира, че на майката следва да бъде определен разширен режим на лични отношения с детето, но с оглед възстановяване на прекъсната връзка, да се предвиди преходен период, както следва: През първите два месеца, считано от влизане на решението в сила, майката да вижда детето всяка първа и трета събота от месеца, от 12 ч. до 14 ч., в присъствието на служител от Дирекция „Социално подпомагане” в [населено място]. През следващите два месеца майката да вижда детето всяка първа, трета и четвърта събота от месеца, от 12 ч. до 18 ч. След този четиримесечен период, майката да взима детето всяка първа и трета седмица от месеца от 11 ч. в събота до 19 ч. в неделя – с преспиване, както и през първите пет дни от пролетната ваканция на детето, а също и тридесет дни през лятната му ваканция, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, като той се задължава до 30 април на съответната година да уведоми писмено майката кога ще ползва същия, а ако не направи това в посочения срок, майката ще има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено бащата до 31 май на съответната година. При положение, че родителите не постигнат съгласие за провеждане на официалните празници и личните празници на детето, съдът намира, че следва да постанови следния режим, който също да се осъществява след изтичането на горния четиримесечен преходен период, а именно: През четните години майката да взима детето по време на следните официални празници: Трети март, Г., Деня на съединението и К. (Б. вечер и Р. Х.), като взима детето в 11 ч. и да го връща до 19 ч. на съответния ден, с изключение на К., когато да връща детето до 21 ч. на 28 декември; както и да взима детето на имения му ден – от 11 ч. до 19 ч., освен ако този ден е събота или неделя, когато се прилага посочения по-горе режим. През нечетните години майката да взима детето по време на следните официални празници: В. (от Велики петък до понеделник, които в съответната година са определени за празнуването му), Първи май, Двадесет и четвърти май, Деня на независимостта и Нова година, като взима детето в 11 ч. и да го връща до 19 ч. на съответния ден, с изключение на Нова година, когато да връща детето до 19 ч. на 2 януари; както и да взима детето на рождения му ден – от 11 ч. до 19 ч., освен ако този ден е събота или неделя, когато се прилага посочения по-горе режим. За осъществяване на личните контакти майката следва да взима детето от дома, в който живеят бащата и детето, съответно – да го връща в този дом. Служителите от ангажираните със случая Дирекции „Социално подпомагане” в [населено място] и в [населено място] могат при необходимост, ако интереса на детето го налага, да предприемат нужните действия, включително да сезират съда. Необходимо е и двамата родители да спазват предписанията на съда за упражняване на родителските права и за личните отношения. При разногласия, да търсят първо пътя на диалога, ако е необходимо и услугите на Дирекциите „Социално подпомагане” в [населено място] и в [населено място]. На детето и майката следва да бъде оказана помощ, като съдът намира за обезпокоително и решително не в интерес на детето нежеланието му да поддържа контакти с майката. За целта и с оглед благополучието на детето, на него и на двамата родители следва да бъдат предложени подходящи услуги и индивидуална работа от специалистите при Дирекциите „Социално подпомагане” в [населено място] и в [населено място]. Следва да бъде разпоредено на двамата родители, на детето и на техните близки да оказват съдействие на служителите при Дирекциите „Социално подпомагане” в [населено място] и в [населено място] при осъществяване на горните мерки. С оглед резултата по спора за упражняване на родителските права, съдът следва да се произнесе и за дължимата от родителите издръжка на детето. Нуждите и благополучието на детето изискват определяне на обща месечна издръжка, дължима от бащата и от майката, в размер 400 лв. С оглед установените по делото доходи на страните – жалбоподателят получава месечно възнаграждение в размер 2 444 лв., а ответницата – 780 лв., от така определената обща сума на издръжката, майката следва да бъде осъдена да заплаща такава в претендирания размер от 150 лв., а останалата част – в размер 250 лв. следва да се поеме от бащата. Издръжката се дължи, не от претендирания момент – датата на подаването исковата молба в съда 01.08.2012 г., а – от 01.10.2012 г., откогато детето живее при жалбоподателя-ищец и той фактически упражнява родителските права по отношение на него. Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК ответницата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на касатора-ищец, своевременно претендираните и направени от него разноски (в общ размер 515 лв.) за заплащане на държавни такси, възнаграждение на вещото лице и адвокатско възнаграждение в производството пред въззивната и касационната съдебни инстанции, съразмерно с уважената част от всички предявени по делото искове, а именно – сумата 321.88 лв. За разноските, направени в първоинстанционното производство, ищецът не е направил своевременно – до приключване на последното открито съдебно заседание пред районния съд, претенция за присъждането им, поради което – с оглед диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, разноски за тази инстанция не следва да му се присъждат. Също предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, своевременно претендираните и направени от нея разноски (в общ размер 479.80 лв.) за заплащане на държавни такси, възнаграждение на вещото лице и адвокатско възнаграждение в производството пред трите съдебни инстанции, съразмерно с отхвърлената част от всички предявени по делото искове, а именно – сумата 179.93 лв. Ответницата дължи и заплащане по сметка на ВКС на държавна такса в размер 108 лв. – по иска за издръжка. По горните съображения въззивното решение следва да се отмени и в частта му относно разноските и държавните такси по делото, като такива се присъдят, както е посочено по-горе. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 168/27.06.2013 г., поправено с решение № 323/24.09.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 284/2013 г. на С. окръжен съд – в допуснатата до касационно обжалване част – относно упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д. Н., неговото местоживеене, режима на лични отношения с него, издръжката му и разноските и държавните такси по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРЕДОСТАВЯ упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д. Н. на бащата Д. А. Н., като ОПРЕДЕЛЯ и местоживеене на детето при бащата; ОПРЕДЕЛЯ следния режим на лични отношения между майката В. К. Н. и непълнолетното дете С. Д. Н.: През първите два месеца, считано от датата на обявяване и влизане в сила на настоящото решение, майката да вижда детето всяка първа и трета събота от месеца, от 12 ч. до 14 ч., в присъствието на служител от Дирекция „Социално подпомагане” в [населено място]; През следващите два месеца майката да вижда детето всяка първа, трета и четвърта събота от месеца, от 12 ч. до 18 ч.; След този четиримесечен период, майката да взима детето всяка първа и трета седмица от месеца от 11 ч. в събота до 19 ч. в неделя – с преспиване, както и през първите пет дни от пролетната ваканция на детето, а също и тридесет дни през лятната му ваканция, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, като той се задължава до 30 април на съответната година да уведоми писмено майката кога ще ползва същия, а ако не направи това в посочения срок, майката ще има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено бащата до 31 май на съответната година; Също след горния четиримесечен преходен период, при положение, че родителите не постигнат съгласие за провеждане на официалните празници и личните празници на детето, съдът постановява следния режим: През четните години майката да взима детето по време на следните официални празници: Трети март, Г., Деня на съединението и К. (Б. вечер и Р. Х.), като взима детето в 11 ч. и да го връща до 19 ч. на съответния ден, с изключение на К., когато да връща детето до 21 ч. на 28 декември; както и да взима детето на имения му ден – от 11 ч. до 19 ч., освен ако този ден е събота или неделя, когато се прилага посочения по-горе режим; През нечетните години майката да взима детето по време на следните официални празници: В. (от Велики петък до понеделник, които в съответната година са определени за празнуването му), Първи май, Двадесет и четвърти май, Деня на независимостта и Нова година, като взима детето в 11 ч. и да го връща до 19 ч. на съответния ден, с изключение на Нова година, когато да връща детето до 19 ч. на 2 януари; както и да взима детето на рождения му ден – от 11 ч. до 19 ч., освен ако този ден е събота или неделя, когато се прилага посочения по-горе режим; За осъществяване на личните контакти майката да взима детето от дома, в който живеят бащата и детето, съответно – да го връща в този дом; РАЗПОРЕЖДА на родителите Д. А. Н. и В. К. Н., на детето С. Д. Н. и на техните близки да оказват съдействие на служителите от Дирекциите „Социално подпомагане” в [населено място] и в [населено място] при осъществяване на горните мерки; ОСЪЖДА В. К. Н. да заплати и да заплаща на непълнолетното дете С. Д. Н. месечна издръжка в размер 150 лв. (сто и петдесет лева), считано от 01.10.2012 г., ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, с падеж до пето число на месеца, за който се дължи издръжката, до настъпване на законова причина за изменение или прекратяване на издръжката; ОСЪЖДА В. К. Н. да заплати на Д. А. Н. сумата 321.88 лв. (триста двадесет и един лева и осемдесет и осем стотинки) – разноски по делото; ОСЪЖДА Д. А. Н. да заплати на В. К. Н. сумата 179.93 лв. (сто седемдесет и девет лева и деветдесет и три стотинки) – разноски по делото; ОСЪЖДА В. К. Н. да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата 108 лв. (сто и осем лева) – държавна такса по делото. Решението не подлежи на обжалване. Препис от решението да се връчи на страните и на Дирекциите „Социално подпомагане” в [населено място] и в [населено място]. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.