Р Е Ш Е Н И Е №72 София, 03.07.2018 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА КРАСИМИР ВЛАХОВ при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3005 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3658 от 7.06.2017 г. на В. Г. Н., И. Д. П., И. Й. И. и Р. Й. С. чрез пълномощника им адвокат И. Ж. против решение № 118 от 9.05.2017 г., постановено по гр.д. № 655 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е потвърдено решение № 1110 от 7.11.2016 г. по гр.д. № 1486/2016 г. на Районен съд-Добрич за отхвърляне на предявения от В. Г. Н., И. Д. П., И. Й. И. и Р. Й. С. против [община] отрицателен установителен иск по отношение на 71.70 кв.м. идеални части от недвижим имот в [населено място] с площ от 603 кв.м. с идентификатор № 72624.622.3687. [община] не изразява становище в настоящото производство. С определение № 90 от 19.02.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: какво е правното значение при предявен отрицателен установителен иск за собственост върху идеална част от урегулиран поземлен имот /съответстваща на квадратни метри, за които липсва документ за собственост/, при който ищците обосновават правния си интерес с твърдения, че са владяли имота в тези граници от урегулирането му, а ответната община извежда правото си на собственост от нормите на чл.6 ЗС в редакцията от 1951 г. и § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, на въведено пред въззивния съд твърдение, че при урегулирането площта, за която липсва документ за собственост е придадена по регулация от имот на трето лице и допустимо ли е разглеждането на това твърдение. Въпросът е относим към изхода на настоящия правен спор, по който ищците са обосновали правния си интерес от предявяване на иска с твърдението, че са собственици на имота, като всеки от тях се легитимира въз основа на правни сделки или наследство като собственик на определени квадратни метри идеални части, а останалите 71.70 кв.м. са придобили по давност чрез непрекъснато владение от 1960 г. и до сега. Правният спор възникнал след като предприели действия за снабдяване с нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствена проверка, но ответната община издала удостоверение, че 71.70 кв.м. от имота са общинска собственост. Пред въззивната инстанция са представили протокол № 1 от 17.05.1950 г. за придадени от имот на И. А. по регулация 71 кв.м. [община] е оспорила иска с твърдения, че доколкото липсват данни процесните 71.70 кв.м. идеални части да са били собственост на физическо или юридическо лице, то на основание чл.6-отм. ЗС те са били държавна собственост и са станали общинска собственост на основание § 42 ЗИД ЗОС. Въззивният съд е приел за установено, че представените писмени доказателства за сделки с идеални части от имота след 1950 г. легитимират И. И. и Р. С. като собственици на по 29.75 кв.м. ид.ч., а първият от тях и на още 59.50 кв.м. ид.ч., В. Н. – на 234.30 кв.м. ид.ч. и И. П. на 178 кв.м. идеални части. Обсъдил е експертното заключение, изслушано пред окръжния съд, че имотът е урегулиран през 1958 г. като парцел Х.-2640 с площ 580 кв.м., като в него са попадали и площи от имоти пл. № 2638, 2639 и 2641 и за 30-те кв.м., придадени от имот пл. № 2638 е издаден нотариален акт за придобиване по регулация; по плана от 1967 г. и 1976 и 1987 г. имотът е включен в парцел за обществено мероприятие, по плана от 1997 г. е урегулиран като парцел X.-3687 с площ от 550 кв.м., като вътрешна регулационна линия е засягала жилищната сграда, а при изработването на кадастралната карта през 2005 г. е създаден имот с идентификатор № 72624.622.3687 с площ от 603 кв.м., урегулиран с ПУП от 2006 г. като УПИ 3697 с площ от 603 кв.м. Въззивният съд е приел, че след като при изповядване на сделките от 1950 г. и 1957 г. имотът не е бил индивидуализиран чрез посочване на градоустройствения му статут, то същият е бил неурегулиран. Счел е, че представения във въззивната инстанция протокол № 1/17.04.1950 год. не следва да бъде обсъждан, тъй като е свързан с изложени от ищците нови фактически твърдения, които включват притежаване на спорното право, което те отричат на ответника /за придадена площ от съседен маломерен имот по план от 1950 г./, но тези нови фактически твърдения не се основават на новооткрити обстоятелства, които да не са могли да бъдат установени от страната при положена дължима грижа за водете на делото, поради което излагането на нови обстоятелства и представянето на нови доказателства е недопустимо-чл.266 ал.2 т.1 от ГПК. Допълнително са изложени съображения, че даже да е допустимо навеждането на твърдения за притежаване от ищеца на спорното право за първи път пред въззивната инстанция, то те са неоснователни, тъй като не е установено наличието на дворищно регулационен план от преди 1958 год., който да обуслови приложението на разпоредбата на чл.39 ЗПНИМ (отм.). Отчитайки, че правният интерес от иска е обусловен от твърдението на ищците, че са придобили собствеността на спорните идеални части по давност, а ответникът противопоставя възражение, че същите са били държавна собственост, а впоследствие общинска собственост, съдът е приел, че ищците следва да докажат пълно и пряко, че са владяли спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл. 86 от ЗС е неприложима. Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респ. за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал собственик. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще следва, ако ищците не успеят да докажат положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата собственик Ако успеят да докажат този факт, имотът не се придобива от държавата, респ. от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага § 1 от Закона за допълнение на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 год.). В случая спорно по делото е правото на собственост върху част от имота на площ от 71.70 кв., отразени по първия кадастрален план от 1958 год. като имот с пл.№ 2641, неоформен като самостоятелен парцел, неотговарящ на изискванията за площ, дълбочина и отстояние и служещ за обслужване на имотите с пл.№№ 2639 и 2640, които не са имали директен излаз на улица. Съобразно показанията на разпитаните свидетели и поясненията на вещото лице ,т.нар. тупик , сляпа улица съвпада с местонахождението му. Касае се до празно място по протежението на [улица], което служи за преминаване и достъп до отделните имоти, макар и да не е било изградено като улица. Мястото е откъм пътя, но не представлява част от този път. Завладяно е за да се осигури подход към разположените в дълбочина части от дворното място, ползвани самостоятелно от ищците. Записано е като собственост на физическо лице само в разписния лист към един от плановете –този от 1958 год., но без посочване на документ за собственост за разлика от всички съседни имоти. Доказателства, че правото на собственост върху тази част от имота е била обект на притежание на И. А. не са представени от ищците, в архива на дирекция “Местни данъци и такси“ няма данни за деклариран недвижим имот по [улица] или “Х. К.“ № 16 на това лице, нито пък то е посочено като граница и съсед на спорния имот при изповядване на сделките с идеални части от него, за да може да бъде направен извод, че тази част е била на А.. Притежанието на правото на собственост от физическо лице не може да се предполага, респективно извод за това не следва от права на това лице по отношение на друг имот. По силата на разпоредбата на чл.6 ЗС имотът следва да се счете, че е преминал в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик, а в последствие и на Общината по силата на § 42 от ЗИД на Закона за общинската собственост,обн.,ДВ бр.96/05.11.1999 год. При данни, че спора касае част от недвижим имот, в миналото заснеман самостоятелно като пл.№ 2641, неоснователно е възражението на ищците за неприложимост на разпоредбата на чл. 6 от ЗС, касаеща недвижими имоти без установен собственик, а не части от имоти за разликата в квадратурата, придобита от физически лица въз основа на титул за собственост и действителната площ, посочена по устройствен план или кадастрална карта.Такава разлика законът не прави, вън от горното , макар тази част да е включвана в имота при наличие на различни конфигурации при действието на множество устройствени планове, нито един от тях не е бил приложен. Държавния, респективно общинския характер на спорната част от недвижимия имот, води до извод за неприложимост на придобивния способ, на който ищците желаят да се позоват, което изключва произнасянето за наличието и на други запрети за придобиването му по благоустрйствени закони-ЗПИНМ,З. и ЗУТ. По основанието за допускане на касационно обжалване: В практиката на ВКС е прието, че при отрицателния установителен иск за собственост твърдението на ищеца, че е носител на правото на собственост съставлява обосновка на правния интерес от иска, с която е свързана преценката за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но която не е част от предмета на претенцията – предмет на делото е отричаното от ищеца право /мотиви към т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. В производството по отрицателния установителен иск ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. В хипотеза, при която ответникът се позовава на правно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обусловено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен, при предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от него придобивно основание, а ответникът /държавата или община или техен правоприемник/, след като се позовава на чл.6, пр.2 ЗС /ДВ, бр.92/1951 г./ – че имотът е безстопанствен, което включва противопоставяне и доказване на факти, които препятстват възникването или водят до прекратяване правата на ищеца. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще следва, ако ищецът не успее да докаже положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата, собственик /Решение № 36/18.04.2016 г. по гр.д. № 3678/2015 г., I г.о./. Посоченото тълкуване е приложимо и при отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване: когато ответникът по отрицателен установителен иск извежда правото си на собственост от нормите на чл.6 ЗС в редакцията от 1951 г. и § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, въведеното от ищеца пред въззивния съд твърдение, че при урегулирането площта, за която липсва документ за собственост, е придадена по регулация от имот на трето лице, не съставлява ново фактическо твърдение. Същото е включено сред фактите подлежащи на доказване, след като в исковата молба правния интерес от отрицателния установителен иск е обоснован с твърдения за притежавано право на собственост с придобивно основание давностно владение, щом ответник по спора е община или държавата, респ. техен правоприемник, позоваващи се на чл.6 ЗС в редакцията от 1951 г. и при действието на § 1 ДР ЗС. Съдът дължи да разпредели доказателствената тежест за това обстоятелство дори същото да не е изрично посочено в исковата молба и да го обсъди, а преценката дали представено пред въззивния съд доказателство в негова подкрепа е новооткрито се прави при условията на чл.266 ГПК. В случаите, в които новооткритото от ищеца по отрицателен установителен иск за собственост обстоятелство, обуславя придодобиване на вещното право, с твърдението за което е обоснован правния интерес от иска, на друго основание, различно от соченото в исковата молба, съдът дължи преценка дали това ново придобивно основание е доказано. Изложеното следва от обстоятелството, че предмет на делото е правото на ответника и само позоваване от ответника на различен от посочения в срока по чл.133 ГПК придобивен способ би било преклудирано. Съдът дължи преценка за допустимостта на иска докато производството е висящо, а съответно и ищецът може да навежда нови твърдения, обосноваващи правния му интерес. По основателността на касационната жалба: С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, въззивното решение е неправилно. Според експертното заключение, изслушано в първоинстанционното производство за имотът съществува кадастрален план от 1958 г., по който същия попада в имоти пл. № 2638, 2639, 2640, 2641 и 2646, без нанесени данни за собственици в разписния лист, както и кадастрални и регулационни планове от 1976 г., 1987 г. и 1997 г. и подробен устройствен план от 2002 г. Според изслушаното от въззивния съд експертно заключение за имотът съществува регулационен план от 1958 г., 1967 г., 1976 г., 1987 г., 1997 г. и подробен устройствен план от 2006 г. като по разписния лист към кадастралния план от 1958 г. имот пл. № 2941 е записан на И. И. А.. В съдебното заседание, в което е прието това експертно заключение, ищците са представили писмено доказателство – протокол № 1 от 17.04.1950 г. на комисия по чл.67 ППЗПНИМ /отм./ за оценка на придаваеми по регулационния план места, в който е отразено, че към двор пл. № 322 и 325, парцел III, кв.13 се придават 71 кв.м. от пл. № 316, парцел Х, кв.36, собственост на И. И. А.. При посочените данни основателни са доводите в касационната жалба за необоснованост на извода на съда, че твърденията, че спорните 71 кв.м. са придадени по регулационен план от преди 1950 г. от имот на И. А., не се основават на новооткрити обстоятелства, които да не са могли да бъдат установени от страната при положена дължима грижа за водене на делото. След като видно и от ескпертните заключения регулационен план от преди 1950 г. не се съхранява, а обстоятелството, че един от имотите, върху които попада процесният, е записан в разписния лист към кадастралния план от 1958 г. на И. А., е установено едва от назначената от въззивния съд експертиза, липсва основание да се приеме, че ищците са можели да узнаят както наличието на план от преди 1950 г., така и за придадена по този план площ от имота на И. А.. След като са били налице условията на чл.266, ал.2, т.1 ГПК въззивният съд е бил длъжен да обсъди протокола от 17.04.1950 г. Документа обективира изявления на орган на ответника, съобразно действалото към момента на съставянето му законодателство. Съставлява официален свидетелстващ документ относно обстоятелството, че към 17.04.1950 г. е имало действащ регулационен план, по който от имот, собственост на И. И. А. към процесния имот се придават 71 кв.м. и посочените обстоятелства не са опровергани от доказателствата по делото. Извода, че тези 71 кв.м. съвпадат с процесните, за които липсва документ за собственост се обосновава от обстоятелството, че за останалата площ от имота са налице документи за собственост, както и от свидетелските показания, че съществуващата на място ограда не е местена, т.е. имотът е владян в границите по урегулирането му от преди плана от 1958 г. Същевременно документа удостоверява изявление на орган на ответника /съобразно действалото към момента на съставянето му законодателство/, че процесната площ е съставлявала част от имот на физическо лице. По силата на непосредственото отчуждително действие на дворищнорегулационен план съобразно нормативната уредба, действала в периода 1898 г. – 1.01.2001 г. /когато влиза в сила изменението на З. от ДВ бр.34/2000 г./ процесната площ е преминала към имота, придобит от ищците. Без правно значение в настоящия случай е дали регулацията от преди 1950 г. е била приложена, тъй като на отпадане на отчуждително действие на дворищнорегулационен план на основание § 8 ПЗР ЗУТ може да се позове само лицето, което се легитимира като собственик на имота, от който е придадена съответната площ. Отделно от изложеното, с оглед императивната норма на чл.77 ЗС, следва да се отбележи, че ответната община не би могла да се легитимира като собственик на 71.70/603 ид.ч. от урегулирания поземлен имот, за които е съставен акта за частна общинска собственост № 5232 от 17.02.2016 г. на основание чл.6 ЗС в редакцията от 1951 г. и § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, освен ако не установи, че е налице урегулиране в съсобственост чрез включване в съсобствен парцел и на държавен имот. Съсобственост възниква само когато се осъществи юридически факт или юридически състав, водещ до придобиване на вещно право от един и същи вид от повече от един правен субект. Съсобственост по регулация възниква само когато дворищнорегулационният парцел е образуван чрез урегулиране на имоти или части от имоти в общ /съсобствен/ парцел по реда на § 49 или § 50 ППЗПИНМ-отм. или чл.28, ал.1, буква”в” или чл.29 З.-отм., а в случая подобни данни по делото липсват. При липса на доказателства за урегулиране на имоти на различни лица, вкл.държавен в общ съсобствен парцел, неотносимо се явява обстоятелството за каква площ разполага с документ за собственост собственика на парцела, тъй като границите на правото на собственост се определят от парцелните граници, а площта е функция на границите, а не индвидуализиращ белег на правото. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго за уважаване на предявения отрицателен установителен иск, като [община] бъде осъдена да заплати на ищците направените по делото разноски в размер на 820.00 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 118 от 9.05.2017 г., постановено по гр.д. № 655 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Добрич и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.7, И. Д. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.7, И. Й. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] и Р. Й. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.9, че [община], [населено място], [улица] не е собственик на 71.70 кв.м. идеални части от недвижим имот, находящ се в [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], съставляващ УПИ X.-237,3637 от кв.90 с площ от 603 кв.м., имот с идентификатор по кадастралната карта на [населено място] 72624.622.3687, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/. ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица] да заплати на В. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.7, И. Д. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап.7, И. Й. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] и Р. Й. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.9 разноски за съдебното производство в размер на 820.00 лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: