Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр. София, 01 юли 2020 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора П. Долапчиев изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 280/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подс. В. Р. А. и защитника му срещу решение № 517/2019г., постановено по внохд № 750/2019г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата на защитника на подсъдимия се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- т. 3 от НПК. Твърди се, че обвинението е недоказано, а съдът неправилно е признал подсъдимия за виновен единствено на базата на показанията на пострадалите свидетелки и при игнориране на обясненията на подсъдимия, както и на заключенията на съдебно-психологичнопсихиатричните и техническата експертизи. Не били разпитани в качеството на свидетели охранителят в училището и полицейските служители, разпитали подсъдимия. Сочи, че признанията на подсъдимия на досъдебното производство са дадени след упражнено спрямо него насилие и натиск от страна на „органите на реда”, поради което са недопустим доказателствен източник. Оспорва се правилното приложение на закона с доводи за обективна и субективна несъставомерност на деянието. Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на оправдателна присъда или изменяване на акта и намаляване размера на наложеното наказание. В жалбата на подсъдимия се сочат всички касационни основания. Изтъква съображения за липса на извършено от него престъпление, за нанесен му побой преди и по време на задържането му в полицейското управление, за упражнен психически натиск, в резултат на което подписвал без възражения поднесените му книжа и документи. Сочи, че бащата на св. И. Х. - Х. Х. му е нанесъл средна телесна повреда, а полицейските служители при 03 РПУ на МВР са прикрили това. Отделно от това, към момента на задържането му не му била осигурена адвокатска защита, а извършените разпознавания са в грубо нарушение на процесуалния закон. Правото му на справедлив съдебен процес по чл. 6 от ЕКПЧ било нарушено с приложението на чл. 281, ал.1, т. 2 от НПК почти по отношение на всички ключови за обвинението свидетели, като съдилищата не са подходили внимателно към казаното от свидетелите В. Х. и Х. Х.. Що се касае до показанията на децата – И. Х. и Е. Г., същите неправилно са приети за достоверни, без да се отчете тяхната подреденост и изказ като на възрастни, което обуславяло заключението, че са били грижливо инструктирани какво е да съдържанието на показанията им. Сочат се противоречия в показанията на св. Г., поставят се въпроси за часа и датата на деянието и отразяването им в обвинителния акт, както и в средствата за масово осведомяване. В заключение се иска отмяна на съдебния акт и постановяване на оправдателна присъда или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. А. поддържа касационните жалби и моли за тяхното уважаване. Подсъдимият А. поддържа личната си жалба по всички изтъкнати в нея съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че съдебният акт е правилен и законосъобразен, при постановяването му са спазени изискванията на процесуалния и материалния закон, а наложеното наказание е съответно както на личността на подсъдимия, така и на тежестта на извършеното от него. Подсъдимият, в последната си дума, заявява, че не е извършил престъплението, в което е обвинен и моли да бъде оправдан или делото да бъде върнато за новото му разглеждане. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Жалбите на подсъдимия и защитника му са неоснователни. С присъда от 11.04.2019г. по нохд № 5330/2018г. по описа на Софийски градски съд, подс. В. Р. А. е признат за виновен в това, че на 17.05.2018г. в [населено място],[жк], [СУ], в тоалетна до столовата на училището, е извършил действия с цел да възбуди полово желание, без съвкупление по отношение на две малолетни лица- И. Х. Х./ [дата на раждане] / и Е. З. Г. / [дата на раждане] /, като употребил за това сила, поради което на осн. чл.149, ал. 5, т. 1 вр. ал. 2, т. 1 във вр. ал. 1 от НК е осъден на 7 /седем/ години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване на наказанието. На осн. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК съдът зачел времето, през което подсъдимият бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража”, считано от 18.05.2018 година. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. По въззивна жалба на подсъдимия било образувано внохд № 750/19г. по описа на Софийски апелативен съд, по което е постановено атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение. С него първоинстанционния съдебен акт би изменен, като наказанието на подсъдимия било намалено от 7/седем/ на 6/шест/ години лишаване от свобода и на подсъдимия били възложени разноските, направени в хода на въззивното производство. В останалата част първоинстанционната присъда била потвърдена. Изложените в жалбите доводи, подкрепящи наведените касационни основания, позволяват общото им обсъждане. По доводите, ангажиращи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения. В обобщен вид те могат да бъдат отнесени към няколко категории процесуални нарушения - непълнота на доказателствата, рефлектирала на обосноваността на фактическите изводи и правото на защита на подсъдимия; упражняване на физическо и психическо насилие над подсъдимия при неговото задържане и при първоначалното снемане на обясненията му; неосигуряване на защитник в момента на задържането му; незаконосъобразност на извършеното разпознаване; пороци в процесуалната дейност на съдилищата по събиране и проверка на преобладаващата част от свидетелските показания, приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т.2 от НПК; неправилна оценка на показанията на св. И. Х. и Е. Г.. Като последица, макар и не изрично заявено в жалбите, се претендира неправилно осъждане на подсъдимия не само на базата на съдържимото в доказателствените материали, но и в нарушение на правото му на справедлив съдебен процес по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. На първо място, необходимо е да се посочи, че основната претенция за оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението, не може да бъде удовлетворена от касационната инстанция. Известно е, че ВКС е инстанция по правилното приложение на правото, като не е спорно, че не разполага с правомощия да променя приетите за установени фактически положения от инстанциите по същество, нито пък да приема изцяло различни или коренно противоположни факти, извън тези, които съдът в рамките на суверенното си вътрешно убеждение, въз основа преценка на достоверността и годността на доказателствените материали, е приел за обективна истина в процеса. Това е така, тъй като принципно необосноваността не е самостоятелно касационно основание, поради което не е в правомощията на касационната инстанция да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Затова, когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство в предвидените от закона случаи, а в случая по чл. 24, ал.1, т.1 - да оправдае подсъдимия” се реализира, когато инстанциите по същество са установили правилно и законосъобразно фактологията, а тя е била неправилно оценена от правна страна - т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”.( в този смисъл вж. Р.№ 254 от 2.12.2016 г. на ВКС по н. д. № 959/2016 г., II н. о; Р.№ 221 от 18.12.2018 г. на ВКС по н. д. № 1031/2018 г., III н. о; Р. № 242 от 18.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 998/2018 г., III н. о и др.). В контекста на развитите в касационната жалба доводи, изтъкнатите по-горе принципни положения, означават че до директно оправдаване на подсъдимия/така както се претендира в жалбата/ от касационния съд, би могло да се стигне при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ не се констатира нарушение на процесуалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и 2/приетите като безспорно установени фактически положения дават основания да се счете, че липсва деяние или че то не е престъпно по своя характер, какъвто извод в настоящия случай не може да бъде направен. Част от доводите в жалбите не могат да бъдат предмет на обсъждане в касационното решение, тъй като се отнасят до въпроси, които са извън предмета на касационната проверка или касаят правомощия на други органи. Детайлното развиване на противоречията в показанията на св. Г. е на плоскостта на необосноваността на съдебния акт, което не е касационно основание. Твърденията за нанесен на подсъдимия побой от бащата на св. И. Х. и бездействието на органите на досъдебното производство в тази насока, не могат да получат отговор, доколкото разследването и установяването на престъпно посегателство е изключителен прерогатив на прокуратурата. Неоснователни са доводите на защитника за нарушаване правото на защита на подсъдимия поради отказ на въззивния съд да уважи направени доказателствени искания (относно разпита на охранителя в училището и изискване на записи от видеокамери със записи на следващия ден), както и поради липса на активност за допускане в качеството на свидетели на полицейските служители, задържали подсъдимия и „нанесли му побой”. Известно е, че не всякога отказът да бъдат събрани доказателства по искане на подсъдимото лице, представлява процесуално нарушение. Съдебната практика последователно застъпва схващането, че процесуално нарушение би било налице само в случаите, когато отхвърлянето на доказателствените искания е немотивирано, или ако то е довело до непопълване на доказателствената основа или до невъзможност за проверка на събрани доказателства. В конкретния случай въззивният съд е изтъкнал съображения за отказа си да уважи доказателствените искания на защитата – че са неотносими към предмета на доказване и като такива не ще допринесат за изясняване на обективната истина по делото. Друг е въпросът, че този отказ не е довел до пороци в установяване на значимата за процеса фактология, респ. не се е отразил на правото на подсъдимия да докаже твърденията си, тъй като доказателствената съвкупност е позволявала несъмнени и безспорни изводи по фактите. Допълнително следва да се посочи, че поисканият разпит на охранителя и записите от камерите на следващия деянието ден, е формално заявен, без защитата да е пояснила конкретните обстоятелства, чието изясняване или проверка е необходимо с оглед изпълнение на задължението по чл. 13, 14 от НПК. Подобен подход се съзира и в оплакването на защитата, че не били разпитани и полицейските служители, снели първоначалните обяснения на подсъдимия, за които се твърди че са му нанесли побой. Доказателствено искане в подобна насока не е отправяно от инстанциите по същество, а в най-общ план защитата твърди, че съдилищата са проявили пасивност като не са предприели техния разпит. Извън обстоятелството, че други обяснения на подсъдимия (извън тези, прочетени по реда чл. 279, ал.2 във връзка с ал.1, т.4, пр. 2 от НПК - л.87 - л.89 от ДП, дадени пред дознател) не са приобщавани към доказателствените материали и съответно – не са използвани за обосноваване на фактически изводи, се налага извода, че в конкретния случай евентуалните показания в качеството им на свидетели се явяват без процесуална стойност. Тези лица не са очевидци на деянието, а резултатът от тяхната дейност в качеството им на полицейски служители (напр. обяснения на задържаното лице, извънпроцесуални признания или отричане на деянието от него и пр.) не само, че не е залегнал, но и принципно не би могъл да послужи като годна доказателствена основа, въз основа на която да се направят изводи по фактическите обстоятелства по чл.102 от НПК. Доводите за упражнено спрямо подсъдимия физическо и психическо насилие при задържането му и при първоначалното снемане на обясненията му, както и за неосигуряване на адвокатска защита, не намират обективна опора в материалите по делото. Досъдебното производство е започнато на 18.05.2018г. с първото действие по разследването - разпит на свидетел, като на следващия ден (след провеждане на разпити на свидетели, претърсване и изземване и разпознаване) подсъдимият е упълномощил за свой защитник адв. П. Г. от САК, който го е защитавал при повдигане на обвинението срещу него (л.44 - 45 от ДП). В материалите по делото липсват каквито и да са писмени или гласни доказателствени източници, които да подкрепят твърдението на касатора за упражнено спрямо него насилие както по задържането му, така и при даване на обясненията му, на които впрочем е присъствал упълномощения му защитник. Наред с това, както бе отбелязано по-горе, в процесуален план, единствените обяснения, надлежно приобщени към доказателствения материал, са именно тези, дадени в присъствието на защитника на подсъдимия след като той е бил привлечен в качеството на обвиняем. На следващо място, неоснователни са възраженията за пороци в оценъчната дейност на контролирания съд. В мотивите на проверяваното решение убедително е защитен извода за процесуално допустима, пълна и безпротиворечива доказателствена основа, на базата на която законосъобразно са обосновани изводите за авторството на деянието и механизма на извършването му. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а в анализа на доказателствените материали не се констатира едностранчивост, тенденциозност и неспазване принципите на формалната логика. Въззивната инстанция е утвърдила фактическата обстановка, приета за установена от първоинстанционния съд, като се е съгласила с извършената от него оценка на доказателствения материал и е изложила накратко собствени съображения, поради които е намерила възраженията на защитата за неоснователни. Не е допуснато нарушение на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, тъй като решението било основано преимущество на показания на свидетели, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 във вр. 281, ал.1, т. 2 от НПК. Макар и не много ясно заявено очевидно оплакването е относимо към забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК, осъдителната присъда да почива само на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал.4 от НПК. Прегледът на проведените пред първоинстанционния съд процесуално-следствени действия установява, че съдът е използвал сочения процесуален инструмент за приобщаване показанията на свидетел, дадени на досъдебното производство по отношение на почти всички свидетели, а именно : В. Х., Х. Х., Е. С., А. Т., М. Г., М. К., М. А.. Всички те обаче са разпитани при условията на устност, непосредственост и състезателност в хода на съдебното следствие, като са им поставяни въпроси от защитата и едва след констатиране на липса на ясен спомен относно хронологията на събитията, както и поради съществени противоречия (основание, констатирано единствено по отношение свидетелските показания на св. Е. С.) показанията им, дадени на досъдебното производство са приобщени в цялост. След прочита на показанията им свидетелите са потвърдили всичко, което са заявили на досъдебното производство, а на страните отново е дадена възможност за поставяне на допълнителни въпроси. Известно е, че използването на свидетелски показания, дадени на досъдебното производство, не противоречи само по себе си на чл.6, § 3, б.”d” от КЗПЧОС, щом е осигурено правото на защита на подсъдимия, и в частност предоставянето на ефективна и реална възможност на обвиненото лице да оспори и разпита свидетеля на обвинението - или по време на самия разпит в досъдебното производство, или в по-късен етап на процеса. (Р. № 267 от 19.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1014/2018 г., I н. о.). В настоящия случай, подсъдимият и защитата му не само че са присъствали на разпита на посочените свидетели, но и им е била осигурена адекватна и реална възможност да оспорят техните показания, както и ефективно да оборват надеждността на казаното от тях. На следващо място, несъмнено използването като доказателство на показания, дадени на досъдебното производство, не нарушава конвенцията, но то може да доведе до осъждане, само ако те са подкрепени от други доказателства. В конкретния случай, решаващият съд не е отдал приоритет единствено на показанията на обсъжданите свидетели, дадени на досъдебното производство, а внимателно е проследил дали те са потвърдени в съдебно заседание, дали са еднозначни относно главния факт на доказване, както и корелацията им със заявеното от малолетните свидетелки- пострадалите св. И. Х. и Е. Г., протокола за разпознаване и показанията на св. Л.. При така посоченото несъмнено констатации относно авторството на деянието и механизма на извършването му са направени не само върху заявеното от посочените свидетели на досъдебното производство, но и на базата на останалите доказателствени материали, които са ги подкрепяли. На плоскостта на въпросите за авторството и механизма на деянието, касаторът и защитата му възразяват и на дадената от съдилищата оценка на показанията на пострадалите – св. И. Х. и Е. Г., като последователно пред всички инстанции се твърди, че „децата са подучени и грижливо инструктирани какво да говорят”. На това възражение е даден убедителен отговор както от първата, така и от въззивната инстантция. Разпитите на свидетелките са проведени на 15.06.2018г по реда на чл. 223 от НПК в хода на досъдебното производство, пред съдия, в присъствието на обвиняемия и защитника му, като им е предоставена възможността да задават въпроси. Макар и не в непосредствено близък момент, но в достатъчно кратък период след инкриминираните събития, малолетните свидетелки са изложили подробно и в детайли възприетите непосредствено от тях обстоятелства, описали са ясно срещата си с подсъдимия и в какво точно се е изразило поведението му спрямо тях, на кого са споделили за случилото се и как са се развили събитията в деня, когато св. Г. е разпознала подсъдимия в училището. Липсата на теденциозност в показанията им намира най-ясно проявление не само в пълното съответствие на посочените от тях факти за конкретно осъщественото от подсъдимия поведение, но и в обстоятелството, че св. Х. добросъвестно е заявила, че не си спомня подсъдимият да им е показвал нещо на телефона си……., „не искам да си спомня, защото искам да забравя”. С основание съдът е обърнал внимание на различието в характеровите особености на двете свидетелки, обясняващо по - детайлното съдържание на показанията на св. Г., в сравнение с това на св. Х.. Установено по експертен път е, че св. Г. се представя като добронамерена и доброжелателна, екипна, справяща се и склонна да подкрепя околните. Въпреки ранна си възраст (8г.) е самоуверена и овладяна като поведение, амбициозна, подредена и премисляща последиците от действията си. Придържа се към фактите, когато трябва да разкаже нещо като въображението й е по-слабо развито. При св. Х. е констатирано, че е дете (7г.), силно ориентирано към отношенията, оформя се като екипен тип личност като се вписва много добре в групата деца, успявайки поради подчертаната си емпатичност, да бъде приета от голяма част от тях, като протестира при авторитарно отношение към нея, както и към всичко, което счита за нередно и несправедливо, въпреки ранната си възраст. В експертните заключения убедително е защитено заключението за свидетелската им годност - и двете свидетелки, независимо от малолетието си, са могли правилно да възприемат обстоятелствата, имащи значение за делото и могат да ги възпроизведат информативно. Така, чрез разпита на свидетелките Г. и Х. – пострадали очевидци на деянието, в процеса са въведени преки доказателства, изясняващи както обстоятелствата, свързани с авторството на деянието, така и тези по осъществяване на принудата и на блудствените действия. Категоричността им относно механизма на деянието, липсата на каквото и да е съмнение у св. Г. при посочване на подсъдимия А. като негов автор, подкрепено и с извършеното на 18.05.2018г. разпознаване несъмнено са в подкрепа на обвинението. Правилно съдилищата са се позовали и на извършеното от св. Г. разпознаване на подсъдимия, при което тя го е посочила без да прояви каквото и да е съмнение. Категоричността в разпознаването на подсъдимия е потвърдена и от показанията на св. Л. - поемно лице по протокола за разпознаване. Вярно е, че преди това същия ден, при среща с подсъдимия в училището, св. Г. е посочила подсъдимия като лицето, извършило престъпното посегателство срещу нея и св. Х.. Това обстоятелство обаче не елиминира във всички случаи възможността да бъде извършено процесуално-следствено действие по разпознаване на лицето, което да е закрепено в съответния протокол. По-важно е, че по делото липсват каквито и да са било данни, от които да се заключи, че представата на пострадалата Г. относно външните характеристики на извършителя, е била по някакъв начин манипулирана, чрез предварителното й внушаване или насочване от страна на разследващите органи и/или нейни близки. Наред с това, доказателствените факти, съдържащи се в показанията на св. В. Х., Х. Х., Е. С., А. Т., М. Г., макар и производни, също са подкрепили заявеното от пострадалите деца относно действията, осъществени спрямо него. Друг е въпросът, че сам подсъдимият не е отрекъл срещата си с двете момичета, че е носел телефон в този момент и че е бил със свалено долно облекло. Въззивният съд е утвърдил дадената от първоинстанционния съд оценка на обясненията на подсъдимия, като защитна версия, опровергана от останалите доказателствени материали. Преценката за тяхната достоверност е извършена след обстоен анализ на съдържимото и с оглед вътрешната му безпротиворечивост и последователност. Невъзприемането като достоверна на посочената от подсъдимия причина да е със свалени панталони и отричането да е извършил блудствени действия с децата, е убедително защитено. Оспорването на фактическото обстоятелство, че престъпното посегателство е било съпроводено и с показване на материал с порнографско съдържание на момичетата, не намира сериозна подкрепа в доказателствените източници. Вярно е, че съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза в предадения от подсъдимия телефон не се съдържат данни и информация, включително и снимки, видео с порнографско съдържание, както и хронологични записи на активност от посещаване на интернет базирани места, съдържащи порнографски материали. От посоченото заключение съвсем не може да се направи фактически извод нито в подкрепа на обвинителната теза, нито в подкрепа на защитната, доколкото телефонът е предаден на следващия деянието ден и не е с категоричност установено, че като обект е идентичен с този, използван от подсъдимия на инкриминираната дата. На основата на изложените съображения ВКС не констатира да е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, което да налага упражняване на правомощията му да отмени постановения съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане. Възраженията за допуснато нарушение на материалния закон също са неоснователни. От фактическа страна съдилищата са приели за установено, че блудствените действия, извършени от подсъдимия са се изразили в това, че осъществявайки близост с малолетните свидетелки Г. и Х., той ги е накарал да го галят по интимните части. За това той употребил сила - въпреки нежеланието на децата, той хванал с ръцете си техните ръце и по този начин ги заставил да опипват половия му орган. Посочените действия са осъществени за постигане на съставомерната цел - възбуждане на полово желание. Аргументите на защитата, че подсъдимият обяснил, че не е целял постигане на полова възбуда и не я е постигнал, не се споделят. Принципно при блудството се касае до такава категория действия, които разумно могат да се оценят като такива със сексуален характер и целят полова възбуда или полово удовлетворяване. Те се изразяват във вид телесна интервенция, която е с такава насоченост и естество, че би могла да предизвика полова възбуда или удовлетворение както у дееца, така и в пострадалия или в двамата. Във всички случаи, постигането на целта (половото желание или удовлетворение), е несъставомерен признак от състава на престъплението и би могъл да се отчита единствено при индивидуализация на наказанието (вж. Р. №238/28.05.2014г. по н.д. № №736/2014г. на ВКС, ІІ н.о.; Р.№ 169/18.04.2008г. по н.д. № №122/2008г. на ВКС, ІІІ н.о.; Р. №114/08.03.2007г. по н.д. № №787/2006г., ВКС, І н.о.). С оглед изложеното, при установените факти по делото, съдът не е допуснал нарушение на материалния закон, а го е приложил правилно, приемайки че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.149, ал. 5, т. 1 във връзка с ал. 2, т. 1 във връзка с ал.1 от НК. Намаленото от въззивния съд наказание на подсъдимия е било определено съобразно пределите по чл.149, ал. 5, т. 1 от НК (от 5 до 20 години лишаване от свобода), като при отмерването му на 6 години са били обсъдени и надлежно оценени съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 от НК. В случая индивидуалната тежест на деянието е била съпоставена с констатираните смекчаващи обстоятелства, като е било отдадено необходимото значение и тежест на чистото съдебно минало, положителните характеристични данни, социалната му интеграция, степента на образование, здравословното му състояние. При наличното съотношение между тях правилно е била определена точната мярка за наказателно въздействие чрез изолирането му за период от 6 години. В този размер наказанието се явява съответно на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл.36 от НК. Извън това, по делото не се сочат и не се установяват други обстоятелства, които да не са били взети предвид от инстанциите по същество, които да пораждат необходимост от смекчаване на наложеното наказание. Предвид изтъкнатото и като прие за неоснователни доводите в касационните жалби, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 517/19.12.2019г., постановено по внохд № 750/2019г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: