6 Р Е Ш Е Н И Е № 201 гр. София, 20 януари 2021 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седми декември две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Т. Комов, изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 816/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. П. М., както и по жалба от Д. Л. и Д. Г., като частни и обвинители и граждански ищци - законни представители на малолетните пострадали Г. Л. и М. Г., срещу решение № 155/04.08.20г., постановено по внохд № 162/2020г. по описа на Пловдивски апелативен съд. В жалбата на защитника на подсъдимия се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - „явна несправедливост на наложеното наказание” с искане в две насоки - намаляване размера на наказанието „лишаване от свобода” и приложение на чл. 66, ал.1 от НК. В жалбата на частните обвинители също се претендира несправедливост на наказанието и се иска неговото увеличаване. Заявяват се и другите две касационни основания - допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон, без да се сочат конкретни данни в подкрепа на отправените възражения. Относно справедливостта на наложеното наказание се претендира, че то не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, както и на целите по чл. 36 от НК. Според жалбоподателите редица отегчаващи отговорността обстоятелства са останали недооценени, поради което на подсъдимия е наложено наказание в занижен размер. Иска се отмяна на атакуваното решение и увеличаване размера на отмереното на подсъдимия наказание. В допълнение към касационната жалба частните обвинители доразвиват възражението си за несправедливост на наказанието и изтъкват аргументи в негова подкрепа. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. М. поддържа касационната жалба и моли за уважаването й. Повереникът на частните обвинители пледира за уважаване на депозираната от тях жалба, като заявява становище за неоснователност на жалбата на подс. М.. Представителят на ВКП дава заключение, че съдебният акт е правилен и законосъобразен, при постановяването му са спазени изискванията на процесуалния и материалния закон, а наложеното наказание е съответно както на личността на подсъдимия, така и на тежестта на извършеното от него. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Жалбата на подсъдимия е частично основателна. Жалбата на частните обвинители е неоснователна. С присъда № 3/16.01.2020г. по нохд № 802/2019г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, подс. П. М. е признат за виновен в това, че на 18.02.2019г. в [населено място], в хотел „А.” е извършил действие с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на две малолетни лица, ненавършили 14 – годишна възраст – Г. Д. Л. – род. на 16.07.2013г. и М. Д. Г. - род. на 28.05.2012г., поради което на осн. чл.149, ал.5, т.1 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 54 от НК е осъден на 7 (седем) години лишаване от свобода, което на осн. чл.58а, ал.1 от НК е намалено с 1/3 на 4 (четири) години и 8 (осем) месеца лишаване от свобода, като е постановено същото да се изтърпи при първоначален общ режим. Подсъдимият е осъден да заплати на пострадалите Л. и Г., чрез законните им представители, по 15000 (петнадесет хиляди) лева, представляващи обезщетение за причинените им от деянието неимуществени вреди. Съдът се произнесъл по веществените доказателства, разноските по делото и приложението на чл. 59 от НК. По въззивна жалба на подсъдимия било образувано внохд № 162/20г. по описа на Пловдивски апелативен съд, по което е постановено атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение. С него първоинстанционния съдебен акт е изменен в частта относно приложението по чл. 59, ал. 1 от НК. В останалата част присъдата на окръжния съд е потвърдена. На подсъдимия били възложени разноските, направени от частните обвинители за процесуално представителство пред въззивния съд. Преди всичко следва да се отбележи, че направените в жалбата на частните обвинители оплаквания за наличие на касационните основание по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 (по отношение на доказателствената дейност на съда и формиране на вътрешното убеждение по фактите) от НПК не подлежат на обсъждане, доколкото нито в жалбата, нито в допълнението по чл. 351, ал. 4 от НПК, са изтъкнати конкретни съображения в тяхна подкрепа. Прочитът на сезиращите документи не разкрива съдържание, което да позволява извършването на касационна проверка, тъй като оплакванията са с декларативна и обща формулировка. Нормата на чл. 351, ал.1 от НПК ясно разписва какво е необходимото съдържание на касационната жалба/протест – в тях следва да се съдържа ясно посочване на: а) касационното/касационните основания по смисъла на чл. 348 от НПК; б) данните, които са в негова подкрепа, разбирани като конкретни твърдения за конкретни пороци, недостатъци и пр. в дейността на решаващата инстанция, чиято дейност е предмет на проверка от касационния съд; в) според правомощията на ВКС по чл. 354 от НПК – каква е претенцията по същество. Посоченото позволява на настоящия съдебен състав да заключи, че декларативно заявените от частното обвинение оплаквания за нарушения по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК, не подлежат на обсъждане. Възражението за допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липса на мотиви по съществени въпроси в процеса по индивидуализация на наказанието, не се споделя. То е било поставено на вниманието на апелативния съд в допълнението към въззивната жалба, като в тази си част, допълнението към касационната жалба представлява негова дословна реплика. Въззивният съд стриктно се е придържал към изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, ясно да посочи основанията, поради които не споделя развитите от страните доводи, като подробно и пунктуално се е спрял на всяко тяхно възражение и е изтъкнал юридически съображения поради какви причини ги намира за неоснователни. На следващо място, възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, развито както в жалбата на подсъдимия, така и в жалбата на частните обвинители, позволява общото обсъждане на наведените от страните доводи в тази насока. Разглеждането на делото в първата инстанция е протекло по реда на гл. ХХVІІ от НПК – съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 372, ал. 4 във връзка с чл. 371, т. 2 от НПК, по искане на защитника на подсъдимия и след като той е направил признание на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Като последица от направеното самопризнание, намерило подкрепа и в събраните на досъдебното производство доказателствени източници, инстанциите по същество са възприели като установени и признатите факти - такива, каквито те са били посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт - не само по отношение на авторството, но и във връзка с механизма на извършване на престъпното деяние. В рамките на признатата от подсъдимия и приета от решаващите съдилища фактология е посочено, че подсъдимият М. е извършил блудствени действия спрямо две малолетни деца - св. Г. (7- годишна) и Л. (6- годишна), като деянието му се е изразило в опипване по половия орган(спрямо Г.), придружено с целуване по бузите, както и последващо опипване на св. Л. по интимните части. Извършеното от него правилно е било квалифицирано като престъпление по чл. 149, ал. 5, т. 1 във връзка с чл. 149, ал. 1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от пет до двадесет години лишаване от свобода. Решаващият съд законосъобразно е счел, че като последица от диференцираната процедура по чл. 373, ал.2 от НПК, наказанието на подсъдимия подлежи на определяне по правилата на чл. 58а от НК. Заключил е, че подходящо по вид и размер наказание, което подсъдимият следва да понесе за така извършеното престъпление, е 7 (седем) години лишаване от свобода, като след редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК, постановил подсъдимият да изтърпи наказание 4 години и 8 месеца лишаване от свобода. Касационната проверка на съдебния акт в частта му относно справедливостта на наложеното наказание, констатира частична основателност на доводите на подсъдимия за завишеност на наложеното му наказание. В противовес – изтъкнатите от частното обвинение доводи са неоснователни, поради което не могат да бъдат удовлетворени. Известно е, че с оглед принципните постановки на чл. 35, 36 и чл. 54 от НК наказанието е справедливо, хуманно и способно да постигне целите, заложени в закона, когато е: 1) съответно на престъплението и при съобразяване на конкретната му обществена опасност; 2) е отчетена конкретната обществена опасност на дееца; 3) при налагането на което са съобразени подбудите за извършване на престъплението и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. В принципен план обстоятелствата взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление не могат да се интерпретират нито като смекчаващи, нито като отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства – такова е напр. обстоятелството, че сексуалното посегателство е насочено спрямо две малолетни лица. Обществената нетърпимост към конкретната престъпна проява е намерила отражение в предвидения от законодателя изключително висок размер на предвиждащото се наказание, сравним по максимум с тежки умишлени престъпления срещу личността като убийство по основния състав по чл.115 НК и квалифицираното отвличане по чл.142, ал. 3 от НК. Съответно – законодателят е предвидил, че деянието се отличава с висока степен на обществена опасност и го е съобразил при определяне на границите на санкцията, която деецът следва да понесе за осъщественото от него престъпно поведение. Нито очакванията на обществото, нито „ниските наказания на извършителите на тежки престъпления” са фактори, които са от решаващо значение за размера на конкретното наказание и които съдът е задължен да отчете при налагане на съответното наказание. Справедливостта като правна категория обхваща редица социални, политически, морални и пр. аспекти на понятието, като предпоставките за постигането й, в случаите на определяне на наказание за престъпление, са очертани в общата част на НК – гл. ІV от НК „Наказание” и гл. V от НК „Определяне на наказание” – и като принципи, от които следва да се ръководи съда, и като алгоритъм на дейността му по индивидуализация на наказанието. Ясно е, че обществената опасност на дееца се обосновава от фактически данни, касаещи проявена упоритост, дързост, незачитане на установения законов ред и порядки, минало осъждане и др., от които обосновано да се заключи, че деецът представлява личност, опасна за обществото. В конкретния случай, извън данните за начина на протичане на престъпното, не се констатират обстоятелства, които да обуславят налагането на по - тежко наказание. Настъпилата реабилитация за предходни осъждания от 1972г. и 1973г., също не позволява да се направи извод за по-висока лична обществена опасност на същия. Следователно, правилно съдилищата са отчели данните за личността на подсъдимия, приемайки с основание, че личността му не се характеризира с висока степен на обществена опасност. Що се отнася до обществената опасност на деянието, поначало тя намира обективно проявление в престъпното деяние, начина на осъществяването му и степента на засягане на съответния обект на защита на материално-правната норма, които в настоящия случай не разкриват особености, които да придадат специфика на извършеното. Макар и сексуалното посегателство да е насочено срещу две малолетни лица, то се е реализирало в сравнително лека форма и интензивност в сравнение с посегателствата от този вид. Именно интензивността и степента на засягане на половата неприкосновеност на пострадалите деца, са надценени от решаващите инстанции, които макар и да са счели, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при значителен превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства са определили наказание, надвишаващо предвидения в санкцията на чл. 149, ал.5 от НК минимум. Подценено е значението на иначе правилно отчетените като смекчаващи отговорността обстоятелства – фактът, че подсъдимият не представлява поначало личност със завишена степен на обществена опасност, че е неосъждан и с положителни характеристични данни по месторабота. При съобразяване на конкретната тежест на всяко едно от посечените обстоятелства в контекста на цялостната картина на извършеното и личността на дееца, ВКС намери че наложеното на подсъдимия наказание е завишено и следва да бъде намалено до предвидения законов минимум по чл. 149, ал. 5 от НК от 5 (пет) години лишаване от свобода, като след редуцирането му по чл.58а, ал.1 от НК подсъдимият следва да изтърпи наказание 3 (три) години и 4 (четири) месеца лишаване от свобода. В този размер наказанието е съответно на извършеното, на личността на подсъдимия и в най-пълна степен чрез него биха се постигнали целите на генералната и специалната превенция. Размерът на така посоченото наказание принципно изключва приложението на чл. 66, ал.1 от НК, поради което едно от основните искания на защитата не може да бъде удовлетворено. Паралелно с това, по делото не се констатират многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да обуславят приложението на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, съответно – налагане на наказание под предвидения минимум от 5 години, а оттам и необходимостта от обсъждане на материално-правните предпоставки по чл. 66, ал.1 от НК, след законовото приложение и редукцията по чл.58а, ал.1 от НК. Неизбежна последица от намаляване на наказанието на подс. М. е определяне на друг режим на изтърпяване на наказанието, който следва да е „общ”. Въз основа на изложените аргументи ВКС прие за частично основателни доводите в касационната жалба на защитника на подсъдимия за допуснато нарушение по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, поради което атакуваният съдебен акт подлежи на изменяване. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във връзка с ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 115/04.08.2020г. по внохд № 162/2020г. по описа на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която е потвърдена първоинстанционната присъда № 3/16.01.2020г. по нохд № 802/2019г. на Окръжен съд – Пазарджик и е наложено наказание и първоначален режим на изтърпяването му, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия П. Г. М. наказание на 3 (три) години и 4 (четири) месеца лишаване от свобода и постановява изтърпяването му при първоначален „общ” режим. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: