Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
Гр.София, 10.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети януари, 2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
При участието на секретаря НЕДЕВА
В присъствието на прокурора ДОЛАПЧИЕВ
изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1175/19 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №16/22.07.19 г.,постановена по Н.Д.11/18 г.по описа на ОС-Търговище /ТщОС/, подсъдимият М. Е. Х. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.255,ал.3 вр.ал.1, т.т.2,6 и 7 вр.чл.26,ал.1 НК, като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, търпимо при първоначален строг режим, както и конфискация на превозни средства. Осъден е да заплати на държавата, представлявана от Министъра на финансите, обезщетение за имуществени вреди в размер на 96 939,88 лв. На основание чл.68,ал.1 НК е приведено в изпълнение наказание лишаване от свобода за срок от осем месеца, наложено на подсъдимия по Н.Д.19/10 г.по описа на ТщОС, търпимо при първоначален строг режим.
Тази присъда е потвърдена с решение №136/16.10.19 г.,постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д.300/19 г.
Срещу цитирания съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник адвокат К., в която са релевирани касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаване на дееца; алтернативно- поради допуснати множество нарушения на досъдебното и съдебното производство, да се отменят присъдата и актът на ВнАС и делото да се върне за ново разглеждане, като на основание чл.334, ал.1,т.1 НПК се определи съответният стадий; алтернативно-намаляване на наложеното наказание, предвид здравословното състояние на Х., под предвидения в закона минимум. Настоява се за отхвърляне на уважения граждански иск за имуществени вреди.
Постъпила е жалба на подсъдимия чрез неговия защитник адвокат А., в която са релевирани трите касационни основания. Иска се отмяна на решението на въззивната инстанция и на присъдата на ТщОС и връщане на делото на първостепенния съд за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения; или изменение на присъдата и намаляване на наложеното наказание с прилагане на чл.55 НК.
Пред ВКС е представено „допълнително обяснение и пояснение“ на М. Х., приложено към делото като допълнение към жалбата по силата на чл.351,ал.4,пр.2 НПК, в което след направен собствен анализ на част от събрания доказателствен материал, поради осъждането се твърди, че ОС е предубеден и заинтересован от изхода на спора. Иска се оправдаване.
Постъпило е и становище от ангажирани пред ВКС пълномощници на подсъдимия адвокати Е., Б. и К.-М., приложимо към делото като допълнение по чл.351,ал.4,пр.2 НПК, в което се отбелязват като допуснати нарушения на чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се присъдата на първостепенния съд и решението на ВнАС да бъдат отменени и деецът-оправдан; или делото да бъде върнато за ново разглеждане /без да се уточнява на кой съд/.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговите защитници К. и А. поддържат жалбите и становището, със залегналите в тях възражения и искания.
Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила.
Конституираният граждански ищец-държавата, представлявана от Министъра на финансите, редовно призован, не изпраща представител и не заявява мнение.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите, обяснението и становището и аргументацията и исканията по всички тях, като съобрази изложенията на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Най-напред този съд се счита задължен да даде определени пояснения, обуславящи пределите на проверка и правомощията на върховната съдебна инстанция по наказателни дела при първо редовно разглеждане на делото пред него. Очевидно това е необходимо да се направи, предвид преимуществена част от съдържанието на жалбите, обяснението и становището, както и отправените искания по тях, независимо от дълготрайното прилагане на процесуалните правила за касационното производство и устойчиво прилаганата философия за върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела като съд по правото,занимаващ се със съдебни грешки.
ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:
Първо, предмет на разглеждане пред ВКС е въззивният съдебен акт, в случая-решението на ВнАС. Както е известно, второстепенният съд е решаваща инстанция, разполагаща с всичкия инструментариум, предоставен на първата такава. В този смисъл, за да се претендира отмяна и на първоинстанционната присъда, както по жалбата на адвокат А. и становището от адвокат Е. и др., трябва да бъдат изложени изрични доводи на какво се основава това искане /например липса на годен съдебен акт на първата инстанция, поради което следва невъзможност от произнасяне по същество и на въззивната такава/.
Второ, принципно във всички жалби, обяснение и становище е отправена претенция ВКС да оправдае Х. /независимо дали само като отмени въззивното решение, или като се отмени то и присъдата на ТщОС/. Директно оправдаване е възможно при първо редовно разглеждане на делото пред касационния съд, каквото е настоящото такова, но само в случаите по чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК-когато процедурно вярно приетата фактология от страна на решаващата инстанция, чийто съдебен акт е предмет на ревизия, е непрестъпна, но въпреки това подсъдимият е осъден /според нормата на закона, тогава се отменя въззивният съдебен акт/. В процесния случай, видно от съдържанието на атакуваното решение, е прието наличие на съставомерно поведение и цитираният текст е неприложим.
Изключение за постановяване от настоящата инстанция на нова оправдателна присъда е предвидено при наличие на условията на чл.354,ал.5, изр.2 НПК-при трето редовно разглеждане на делото пред нея, когато тя преценява, че следва да упражни правомощия на въззивен съд. Тогава са ценими и оплаквания за необоснованост, сами по себе си изискващи преразглеждане на доказателствената съвкупност. Всеки опит да бъдат подменени правомощията на ВКС извън посочените хипотези, и да се претендира различен доказателствен преглед, откъдето да се изведе приложение на материалния закон с оправдаване или осъждане на дееца директно от този съд, не може да бъде уважен.
Трето, голяма част от отправените възражения в жалбата на адвокат К., обяснението и становището- кога явно, кога прикрито под формата на допуснати нарушения на процесуалните правила- представляват доводи за необоснованост /особено що се касае до оценката на доказателствен материал, чиято кредитируемост, а не годност се оспорва конкретно или общо/ на обжалвания съдебен акт, а оттам-и за недоказаност на инкриминираната престъпна деятелност. Видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, необосноваността и недоказаността не са касационни основания. И това е така, тъй като те са относими към съдилищата по фактите, каквито са решаващите такива, а не към съд по правото, какъвто винаги е ВКС /с изключение на цитираната вече хипотеза по чл.354,ал.5, изр.2 НПК/. Този съдебен състав не е легитимиран да подходи по искания начин,тъй като е в процедура по първо редовно разглеждане на делото пред себе си.
Четвърто, ВКС се занимава с оплаквания по допуснати от съдилищата в хода на разглеждане на съответното наказателно производство процедурни и по приложението на материалното право грешки. Разбира се, границите, в които следва да се разглежда производството, се формулират от обвинителния инструмент, но не той самият е основен обект на разглеждане пред ВКС,за да се разсъждава дали е изпълнен с предположения и недоказани факти, както се твърди в жалбата на адвокат К. и в становището на адвокати Е. и др.
Пето, вярно е, че е възможно да се въздигне съображение с оглед липсата на мотиви при отправен довод в тази насока пред въззивната инстанция, когато в съдебния акт на последната не е отговорено на аргументи за некачествено възведено обвинение. Но настоящата инстанция изнася пред скоба казаното не поради липсата на годен акт при наличие на подобна претенция, а поради отправеното искане за отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда, и предвид допуснати на досъдебното и съдебно производство нарушения, на основание чл.334,ал.1,т.1 НПК- необходимост от връщане на делото за ново разглеждане на стадий, определен от съда.
Жалбата на адвокат К. пред ВКС е буквален препис на изготвеното от него допълнение към въззивната жалба, само че отнесено към акта на ВнАС и съответно към ВКС. Това от своя страна влече неблагополучни последици в няколко насоки. От една страна, именно поради тази причина е говорено по същността на обвинителния акт. Отправеното искане за прилагане на процесуалното правомощие по чл.334,ал.1,т.1 НПК пък е неотносимо към върховния съд. Както вече бе казано, в производство като процесното последният не само се произнася по въззивния съдебен акт, както указва нормата на чл.346,т.1 НПК, но и съгласно разпоредбата на чл.354,ал.3 НПК, доколкото отговаря за релевирани съдебни грешки, не е легитимиран поради пропуски на държавното обвинение в обвинителния акт, да отмени първоинстанционната присъда /разбира се, след отмяна и на въззивния съдебен акт/ и директно да върне делото за ново разглеждане на прокурора. Това е правомощие на въззивната инстанция, сред правилата за която е ситуирана нормата на чл.334,ал.1,т.1 НПК. Съвсем отделен е въпросът доколко ВКС все пак е в състояние да даде указания в обсъжданата посока при отмяна на атакуван пред нея съдебен акт, когато констатира, че обвинението по обвинителния инструмент е толкова некачествено /разбира се, ако подсъдимият не е оправдан, когато ще бъдат охранени в цялост неговите права/, че не може да бъде разбрана неговата формулировка.
От друга страна, този съд само ще вмести, че процесуалният закон рязко отличава обстоятелствата, стоящи в основата на изписване на въззивна и касационна жалба /респективно и протест/, както и допълненията към тях. Съдържанието на нормите на чл.320,ал.1 и чл.351,ал.1 НПК дават ярки указания в тази насока и неотклонно са свързани и с пределите на въззивна и касационна проверка-чл.314 и чл.347 НПК. В първия случай апелативната инстанция изцяло проверява правилността на присъдата и може да се произнася по необоснованост, доколкото е съд по фактите и правото, дори и да не бъде сезирана с такъв довод; във втория- касационната инстанция проверява присъдата или решението в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, в светлината на релевираните пред нея касационни основания и тяхната обосновка /настрана от казуса стои приложението на чл.347,ал.2 НПК/. Последната не допуска изразяване на просто недоволство срещу доказателствения разбор на съда чрез собствен анализ от атакуващата страна на доказателствената маса, без да се засяга годността на доказателствения материал и/или разбор, на фона на процедурните правила за това. Затова и ВКС трябва винаги да обмисля в съдържателен план отправените пред него възражения и да им отговаря, доколкото е в състояние да ги подведе под легитимен касационен повод. Това важи както за лична жалба на касатора, така и за такава, изготвена от негови професионални защитници, а несъмнено и за протест, изготвен от името на държавното обвинение.
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАЛИЧИЕ НА КАСАЦИОННИТЕ ОСНОВАНИЯ ПО чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК.
1/ПО ЖАЛБАТА,ИЗГОТВЕНА ОТ АДВОКАТ К.:
В светлината на изложените общи постановки този съд ще даде отговор само на относимите към всяка касационна жалба въпроси. Макар и обсъжданата такава да е насочена към ВКС, както вече бе казано, тя е пълен препис на допълнението към въззивната жалба /л.277 и сл.от второстепенното производство/, поради което съдържа оплаквания по съществото на доказателствената съвкупност, неотносими към върховна съдебна инстанция по наказателни дела.
Внимателният прочит на жалбата обаче установява оплакване за липса на мотиви на въззивната инстанция,което, ако е вярно, е обезателен повод за отмяна на атакувания съдебен акт съгласно чл.348,ал.3, т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК и следва да бъде обсъдено на първо място. Общо казано, защитата се оплаква от неприсъствие на самостоятелни мотиви при отчитане на всички нейни аргументи, изложени както в самата въззивна жалба и допълнението към нея, така и в съдебно заседание пред ВнАС.
ВКС не може да се съгласи с този довод. Изразеното недоволство се състои не толкова в липса на отговор на възраженията, а предвид развиване на аргументи по съществото на вменената престъпна деятелност, в неприемане на позициите на защитата по конкретно твърдени от нея обстоятелства и анализ на доказателствата. Контролираната инстанция е втора инстанция по същество и поради това, освен че е направила пълен собствен преглед на доказателствената съвкупност, е отговорила на сериозните отправени пред нея възражения от страна на подсъдимия и защитата. Действително, липсва строго отграничаващ се отговор на всеки аргумент, но изложението по решението дава възможност по косвен път да се разбере какво е становището по изтъкваните неблагополучия на ревизирания съдебен акт в неговите съществени части. Решението отговаря на стандарта, заложен в чл.339 НПК.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване, след като твърди, че няма мотиви, то следователно защитата настоява за липса на годен акт, който да бъде проверен. Тогава остава неясно обстоятелството на какво основание се иска оправдаване на дееца. Последното предполага наличие на валиден съдебен акт, върху който следва да има произнасяне.
Едно от важните възражения за липса на мотиви реферира към изготвения от държавното обвинение обвинителен акт, и по-специално как било нарушено правото на подсъдимия на справедлив процес, тъй като още в началото на обстоятелствената част на този документ било изписано предишно осъждане. Казаното е вярно във фактически план, но навежда разсъждения в две посоки. От една страна ВнАС не е отговорил, очевидно приемайки, че обвинителният инструмент не е белязан до такава степен с третирания порок, че да стане негоден инструмент за повдигане на обвинение срещу подсъдимия пред съд. От друга страна, прочитът на самия цитиран документ установява, че същинската му част стартира с данни за предишно осъждане на дееца. Но при цялостния прочит на първия абзац, е видно, че това е направено поради характера на предходната съдимост, за да се направи връзка с актуалното твърдяно поведение на касатора по повод продажба на вълна, както и данъчни неблагоприятни събития в тази връзка.
Спорно е доколко такова изложение не е коректно, предвид необходимостта от изписване на данни за обвиняемото лице, но е категорично, че съвсем не е от характер да предубеди решаващия орган и да отнеме на подсъдимия защитата на презумпцията за невиновност, по какъвто начин да се влезе в конфликт с правилата за провеждане на справедлив процес. Би могло да се говори за повлияване върху вътрешното убеждение на съда в посока на приемане на виновност на Х., както претендира защитата, в случай, че не бе се пристъпило към събиране на доказателства по настоящата престъпна деятелност, проверка на същите и анализ, а изводите по крайния акт биха се базирали само на предишното осъждане. Такъв съдебен подход не е демонстрира.
Що се касае до оплакването, че обвинителният акт бил изпъстрен само с предположения, а не с безспорно доказани факти и обстоятелства, трябва да се подчертае, че винаги обвинението се гради върху определени твърдения, които подлежат на доказване пред съответната съдебна инстанция с целия процесуален инструментариум. Затова се води и съдебното производство.
Без въобще да прави преценка на оплакванията, за които изрично или имплицитно е прието, че решаващата инстанция /много пъти първата такава, което се дължи на преписа на допълнението към жалбата пред въззивния съд/ не е обусловила съдебния си акт по определен факт /поради което е правен личен анализ на защитата по отношение на доказателствената наличност спрямо предприетата защитна позиция и изрично се изписва оплакване за „необоснованост“/ и по този начин сме изправени пред недоказаност на вменената престъпна деятелност, ВКС ще отговори, че ВнАС е отразил своите съображения относно това защо приема, че подсъдимият се е снабдявал с фактури от Л. М., направил е разбор на доказателствата в посока на възприета симулативност на сделките и неустановено транспортиране от страна на твърдян доставчик на вълната, както са изготвени процесните документи.
Процесуалното изследване нито е изключило определен доказателствен материал, нито е омаловажило или непълно оценило същия, нито пък го е третирало не с оглед съдържанието, заложено в него. Поначало не се спори за негодност на доказателствените материали, която провокира невярно тяхно приобщаване към доказателствената съвкупност, а откровено се оспорва кредитирането на едни доказателства за сметка на други, тъй като този подход не е в полза на подсъдимия. Същото се отнася и за оплакванията, свързани с приетото от първата инстанция и оборване на възприетите от нея позиции.
По-нататък, защитата спори с направените изводи относно показанията на свидетелите Г., че никога не са давали буса си на касатора, поради което настоява да се даде вяра на обясненията на последния относно изнудването му от страна на Г. /за съдържанието на свидетелските му показания, депозирани пред съда/. Настоява освен това за несъбиране на доказателствен материал от страна на органа на досъдебното производство, свързан със заснемане на процесния бус и представянето му на свидетели по делото, които знаят с каква кола е превозвана вълната. В този смисъл твърди, че споменатото е следвало да бъде констатирано от първостепенния съд и като не е сторено, е налице пропуск да се установи обективната истина. Съдилищата по фактите са разполагали с доказателствата, каквито са събрани и проверени пред тях и на тази основа са се произнесли, изписвайки съображения за тезата си. Те не могат да отговарят за нещо, което според защитата е следвало да се направи на досъдебното производство /а в хода на съдебното такова е невъзможно/ и като не е сторено, поради това да оправдаят дееца. Казусът е решен с оглед наличните в делото доказателства.
Въззивната инстанция сама е разсъждавала по въпроса, че не може да се превози заложеното количество вълна в превозните средства, с които е отчетено, че това е ставало. Поне що се касае на буса на Г., при сравняване на количества е намерила, че казаното е ноторно. Така е приел и първостепенният съд, срещу чиито съображения се отправя възражение в касационната жалба. Понастоящем се твърди, че за тази цел е следвало да се назначи експертиза, но след като се е спорило за същата позиция на първата инстанция, неясно защо не е генерирана собствена процесуална активност на атакуващата страна да поиска и да настоява за назначаване на експертно заключение в тази насока пред въззивния съд. Казаното не би влязло в колизия с чл.103,ал.2 НПК. ВнАС не е назначил експертиза, защото е счел, че не е необходимо, предвид документите, които е ценил, в съотношение с възприетата информация по гласните доказателствени средства. Изложил е съответни мотиви в тази насока.
По отношение на оплакването за нарушение на материалния закон, прочитът на касационната жалба установява желание за извод за несъставомерност на вменената престъпна фактология на лицето, но след доказателствен преглед, който да се направи от ВКС по начина, целян от защитата. Затова и се иска оправдаване. В частта от настоящото решение, в което са изложени общи постановки по въпроса, е взето отношение по невъзможността да се разсъждава на подобна плоскост.
2/ПО ЖАЛБАТА, ИЗГОТВЕНА ОТ АДВОКАТ А.:
Същата е препис на допълнителното изложение към въззивната жалба от този защитник /затова от ВКС се иска и изменение на присъдата с намаляване на наложеното на подсъдимия наказание, а не на решението на въззивната инстанция/, приложено на л.135 и сл.от второинстанционното дело, но несъмнено съдържа възражения, подведими под нормата на чл.348, ал.1,т.2 НПК. Вярно е, че липсва дълбоко противопоставяне на тезите, заети от ВнАС при отговор на аргументите на защитата, а отново се повтаря собствената за страната позиция. Но доколкото се спори по допустимостта на определени доказателствени материали, с чието присъединяване и ценене се твърди, че същностно е нарушено правото на защита на подсъдимия, този съд намира, че следва да изрази своето мнение по въпроса.
Решаващата първа инстанция е разпоредила свидетелят Ш. Х. да бъде разпитан по видеоконферентен път в Кралство Белгия, за която цел е била изпратена Европейска заповед за разследване. В съдебно заседание на 12.04.19 г. /л.473 и сл.от първоинстанционното производство/ е докладвано писмо от прокуратурата в Източна Фландрия, Район Дендермонде /превод на български език, приложен на л.467/, съгласно което по линията на международната правна помощ Ш. Х. е призован от полицейски служители, на които е заявил, че не желае да сътрудничи при провеждане на видеоразпит. Уточнено е, че съгласно белгийското законодателство лицето има такова право и няма процедура, съгласно която да бъде склонено да се яви пред съда. Това е накарало ТщОС да приложи процесуалната техника на чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.2 НПК /при липса на дадено съгласие за четене от защитата/-поради отказ за свидетелстване пред съдебния орган- и да приобщи към годната за ценене доказателствена маса депозираните свидетелски показания на лицето, приложени на л.57-60 от т.1 на ДП.
Именно по този въпрос се спори в касационната жалба, тъй като не можело да се твърди, че някой отказва да свидетелства или не си спомня, след като не се е явил в съдебно заседание, за да заяви подобно обстоятелство, включително и когато свидетелстването се осъществява по видеоконферентен път. Затова прочитът на показанията на Ш. Х. се явявал незаконосъобразен; и наред с обосноваването на присъдата с информацията по неговите показания, е допуснато съществено процесуално нарушение, накърнило правото на защита на подсъдимия.
ВнАС е изложил своята позиция по въздигнатото възражение, като го е отхвърлил. ВКС се съгласява с аргументацията. Не е резонно да се отсъди, че в случая е приложено разширително тълкуване по недопустим начин. Ясно е, че белгийското законодателство разрешава лицето да не се яви в съдебно заседание и да сътрудничи в наказателното производство, без законов ресурс за законова принуда.
Нашата правосъдна система не изисква буквално съвпадение на чуждите с националните процедури, за да прилага български процесуални институти във водени в България наказателни производства, в рамките на европейското сътрудничество по наказателни дела. За разлика от процесуалното право на Кралство Белгия, в България, за да се прецени, че едно лице отказва да свидетелства в хода на съдебното разглеждане на наказателното дело, то трябва да се яви лично в съдебно заседание /където и да се провежда същото/ и да демонстрира нежеланието си да говори. Съгласно чл.120,ал.3 НПК свидетел, който не се яви на определеното място и време да даде показания, не само се наказва с глоба, но може да бъде доведен принудително, съгласно реда по чл.71 НПК.
Следователно, тъй като белгийският съд не разполага със скрепена със закон принуда за явяване на свидетел, то заявеното от Х. нежелание да се яви и да сътрудничи основателно е приравнено на отказ да дава показания. И при липсата на предпоставките на чл.119 НПК, правилно депозираните от него на досъдебното производство изявления са присъединени към годната за ценене доказателствена наличност. Освен това, както е прието и от въззивната инстанция, информацията по прочетените показания е отнесена към останалата доказателствена съвкупност и съвсем не само на основание на нея е постановена осъдителната присъда /при прочит на основание чл.281,ал.4 НПК с оглед отказ на някоя от страните за това/. По този начин е спазена разпоредбата на чл.281, ал.8 НПК.
Не може да се приеме лансираната от защитата позиция, че подсъдимият е лишен от състезателен процес, тъй като свидетелят не се е явил и не е отговарял на определени въпроси, поставени от защитата, по какъвто начин деецът не се е конфронтирал със своя обвинител /на ДП разпитът е проведен само пред органа по разследване/. Поначало той не е свидетел, който уличава касатора в извършване на вмененото му престъпление /това,че е подписвал фактури от името на фирмата на жена си, за чието съдържание му е диктувал Х., не значи автоматично, че сделките са фиктивни/ а и, както бе казано, не единствено неговите показания стоят в основата на постановената осъдителна присъда.
Що се касае до продължението на възражението по жалбата, прочит поради липса на спомен несъмнено в българското право изисква лично явяване на свидетеля пред съда. Този съд обаче в позиция като процесната не може да даде обща прескрипция как би се решил въпросът при прилагане на институтите на международното сътрудничество, доколкото конкретното решаване на въпроса следва да е свързано с процесуалното право на съответната чужда държава, отнесено към националните стандарти.
По-нататък, несъмнено първостепенният съд, по искане на прокурора е допуснал до разпит двама свидетели-полицейски служители, на които е било разпоредено да извършат проверка относно това кой е изкупувал вълна в инкриминирания период. Що се касае до допустимостта и обсъждане на показанията на тези свидетели, този съд ще се спре в частта по отговори на становището по делото на адвокат Е. и др., за да не се повтаря /там доводите са повече/. А що се касае до това дали те са лица по чл.118,ал.2 НПК, както твърди адвокат А., и на тази база следва да бъдат изключени, не може да се даде пряк отговор, доколкото липсват доказателства полицейската проверка да е изисквана и прилагана.
Тук обаче е мястото да се изрази несъгласие с тезата на защитата, че на етапа, на който е поискано лицата да бъдат допуснати като свидетели /при липса на данни за спазване разпоредбата на чл.118,ал.2 НПК/, това не можело да бъде направено, тъй като не било допустимо само за нуждите на обвинението да се искат нови доказателства. Подобна забрана в закона липсва. Напротив, чл.248, ал.1,т.7 НПК дава такава възможност в разпоредително заседание, както и чл.275, ал.1 НПК- в етапа на действията на съда по даване ход на делото в съдебно заседание,но с оглед съдебното следствие. Генерално погледнато, иде реч за законово позволение страните да правят доказателствени искания в светлината на представените с обвинителния акт материали, които тепърва ще бъдат изяснявани в доказателствен план, що се отнася до разпоредителното заседание; както и в хода на провеждане на съдебното следствие, предвид събиране на доказателства, чиято проверка допустимо се иска чрез различни доказателствени източници.
ВКС не се солидаризира с извода по направения от защитата граматически анализ на редакцията на чл.275,ал.1 НПК с оглед членуване на думата „доказателства“, което не давало възможност на обсъждания етап да се събират нови такива, а само да се правят нови искания по набрани вече доказателства. Уважаване от съда на такива искания само по себе си ще доведе до набавяне на доказателства, които да се охарактеризират като нови. И това, естествено, ще се извършва по време на провеждане на съдебно следствие, в рамките на които именно се събират ценимите от съдебния орган доказателствени материали.
Впрочем, формалистичният подход, експлоатиран от защитата при прочита на закона установява, че разпоредбата на чл.275 НПК е ситуирана преди нормите, уреждащи етапа на първоинстанционното разглеждане на делото-„съдебно следствие“. Продължението на обсъждания текст е конструирано по начин, че и „редът на съдебното следствие“ е членуван, макар и същото да предстои. А няма спор, че решеине за промяна на този ред може да се вземе непосредствено преди, а и в хода на самото съдебно следствие. Съдържанието на третираната регламентация установява възможности за гъвкавост по време на събирането на доказателства пред съд, което зависи от решаващия орган най-вече поради задължението му за подготовката и реализацията на провеждане на съдебното следствие.
Словесната еквилибристика от една страна не отговаря на тълкуването на закона в неговия глобален прочит /допускат се нови доказателства, стига да са свързани с предмета на доказване и за тяхната претенция да има нов контекст/, а от друга- не може да ограничи третираната възможност само като забрана за обвинителната власт, която да е длъжна да представя всички доказателства с обвинителния акт, най-късно в ход на разпоредително заседание; а не и за подсъдимия и защитата, когато например желаят да предоставят данни за алиби едва в хода на съдебното следствие, след събиране на определен доказателствен материал. Продължаване на разисквания в тази посока, каквато поначало е проекцията в обсъжданата жалба, биха водели в посока на престъпване на нормата на чл.12,ал.2 НПК.
Видно от конкретното производство, в съдебно заседание пред ТщОС на 27.08.18 г. е поискано като свидетели да бъдат допуснати Г. и Г., които да говорят за проведена от тях проверка за обстоятелства, фигуриращи в търговските документи, според прокурора извършена през лятото на 2018 г. /л.254 от първроинстанционното производство/. И това е направено, след като точно в това съдебно заседание са констатирани противоречия в показанията на свидетелите Г. и Х. А.. Тогава впрочем защитата не се е противопоставила на допускане на новите свидетели, което би било въпрос на принцип, независимо дали те биха свидетелствали в полза или във вреда на дееца /но още не е била и наясно за същината на назначената проверка/. При извод за реализиране на втората възможност, тя спори за тяхната допустимост. Действително, в съдебно заседание на 09.12.18 г., когато Г. и Г. са разпитани, защитата е изразила непознаването на възложената на тези лица проверка, за която прокурорът е заявил, че е извънпроцесуално действие. Поради това показанията на цитираните свидетели са охарактеризирани от съдилищата като доставящи производни доказателства и даващи информация за обстоятелства, с които те са били лично запознати.
Спорът за това, че лицата е поискано да свидетелстват единствено за да бъдат опровергани събрани вече в хода на съдебното производство показания, неудобни за обвинителната теза, както твърди защитникът, е такъв по съществото на изявленията, необслужващ защитната позиция; а не по тяхната допустимост. Още повече, предвид момента, в който е било отправено искането, и обвинителните, и оправдателните доказателствени материали са били обект за съдебна проверка; и както подсъдимият и защитата, така и държавната власт са можели да се възползват от възможността да установяват фактите, на които ще се опрат.
3/ПО ДОПЪЛНИТЕЛНОТО ОБЯСНЕНИЕ И ПОЯСНЕНИЕ НА ПОДСЪДМИЯ М. Х.:
Допълнението, изготвено от самия подсъдим е изпъстрено с личен анализ на доказателствата и със собствени разяснения на фактологията по престъпната деятелност. Те не подлежат на обмисляне от ВКС. Що се касае до най-общо заявената претенция за нарушение на закона и необходимост от оправдаване в тази връзка, предвид разясненото в общите постановки, няма да се отделя място за разискване.
Единственият довод, който ВКС съзира в контекста на допуснато съществено процесуално нарушение, това е претенцията за предубеден и заинтересован от изхода на спора първоинстанционен съд /отправен упрек към ВнАС няма/. Прочитът на допълнението насочва на извода, че цитираното оплакване е направено не поради някакви конкретни съображения, лансирани по повод предубеденост на състава на съда, който го прави незаконен, а поради личното виждане на дееца, че той трябва да бъде оправдан, както и неговите тегоби с оглед воденото наказателно производство. В този смисъл се приема изявлението, че съдът „не се интересува от болките, Страданията и Мъките преживени от потърпевшия“ /под потърпевш Х. има предвид себе си/.
Този съдебен състав не намира никакви основания да разсъждава по третирания довод, защото в кориците на делото липсват данни, а и самият деец и неговите защитници не сочат изяви нито на първостепенния, нито на апелативния съд за демонстрирано поведение, носещо характер на предубеденост, включително и с оглед манифестиране на заинтересованост от изхода на спора. Несъгласието със съдебните изводи не прави съдебния орган лишен от безпристрастие спрямо недоволната страна. А именно по този начин може да бъде очертано конкретното оплакване на Х..
И на последно място в тази част на изложението, както бе казано и по жалбата на адвокат К., след като се твърди, че е налице нарушение по чл.348,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.2 НПК, атакуваният съдебен акт се явява негоден, невалиден за правния мир. Затова по него не може да се допусне произнасяне от горната инстанция по съществото на претенциите в рамките на съответната процедура. В този смисъл се явява незаконосъобразно искането за оправдаване, отправено от самия деец, с оглед възведените от него, макар и без обосновка, възражения за незаконен състав.
4/ ПО СТАНОВИЩЕТО НА АДВОКАТИ Е., Б. И К.-М.:
Същото е изготвено по начин, извеждащ заключение за насочеността му към ЕСдПЧ, не към Върховния касационен съд на РБ. Съществува национален формат, който трябва да бъде спазен и всяко направено процесуално възражение да бъде подведено по ясен и недвусмислен начин, най-малко несъмнено словно изводимо, под определено в НПК касационно основание /чл.351,ал.1 НПК/. Настоящият съдебен състав ще подчини изложението си именно на националния стандарт, като без съмнение не само е запознат, но има предвид и практиката на ЕСдПЧ и СЕС, използвайки я при преценка на нормите и спазването им в хода на конкретно наказателно производство. Прякото приложение на практиката на европейските съдилища следва да бъде реализирано, ако националната законова рамка е в конфликт с нея. Такъв понастоящем, що се касае до конкретно приложените разпоредби на НК и НПК, не се твърди.
Както е известно и вече бе изписано в общите постановки на настоящото решение, върховната съдебна инстанция по наказателни дела не е инстанция по същество при първо редовно разглеждане на делото пред нея. Затова тя не може да се занимава със същината на доказателствата, наред с преценката за годност на присъединените към делото доказателствени материали, да направи собствена преценка и да се произнесе по виновността на лицето, както на практика се настоява в третираното становище. И това е така, не само предвид направения от страната доказателствен анализ, но и поради искането Х. да бъде оправдан от ВКС поради недоказаност при явно приета от въззивния съд фактология за осъществяване от него на престъпна дейност. Ето защо тази инстанция ще обсъди само позволеното по НПК, като ще съобрази практиката на ЕСдПЧ и СЕС, която важи и за националните стандарти.
Първо, спори се относно отказа на националните съдилища да осигурят на подсъдимия реални шансове да докаже своята защитна теза, което проличавало от отмяната на определението за извършване на очна ставка за изясняване на спорен въпрос, по който е взето отношение в актовете им. Става дума за това, че в съдебно заседание на 27.08.18 г. ТщОС е констатирал съществено противоречие между показанията на К. Г. и Х. А. и е допуснал провеждане на очна ставка. Впоследствие обаче А. не се е явявал в съдебно заседание и според защитата, вместо да предприеме позволените по закон действия, предвид ключовата му роля, в съдебно заседание на 12.04.19 г., съдът отменил определението си за провеждане на очна ставка. Това било недопустимо, тъй като същата била допусната от самия съдебен състав, защитата многократно настоявала за нея, и приетото от съдилищата по фактите е резултирало с изводи въпреки неизясняване на противоречията. Така било нарушено изискването за равенство на процесуалните оръжия по смисъла на чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧОС.
Няма съмнение, че очната ставка е допусната от съда, а не по искане на някоя от страните по делото. Определението за допускането й е отменено в съдебно заседание на 12.04.19 г., тъй като ТщОС е приел, че са изчерпани всякакви съдебни възмижности Х. А. да бъде намерен и доведен в съдебно заседание с оглед провеждане на това съдебно действие между него и свидетеля Г., включително и чрез разпореждане за принудително довеждане. Установено е чрез органите на съдебната охрана, че обсъжданият свидетел е напуснал страната и не е ясно къде живее. По-късно, пред въззивната инстанция подсъдимият и неговите защитници не са подновили претенцията си за провеждане на очна ставка/ерго, настояването на защитата, изтъкнато в становището, е ограничено до определен момент/. Такава всъщност е нямало как да бъде проведена в хода на първоинстанционното разглеждане на делото, след като едното от лицата, за което се изисква да бъде поставено „очи в очи“ с друг свидетел, не е можело да бъде намерено и е изчерпан процесуалният инструментариум за довеждането му. Поради казаното тази инстанция не може да разбере кои са „позволените от закона действия за осигуряване на свидетеля“, изисквани, но непосочени в становището, които решаващата инстанция не е реализирала, за да се разсъждава на по-нататъшна плоскост относно осигуряване на равни права на страните по смисъла на чл.12,ал.2 НПК.
Съвсем отделен е въпросът, че непровеждането на очна ставка по смисъла на чл.143 НПК /в закона пише „може“/ не лишава съда от възможността да прави преценка на показанията на съответните лица по противоречиво изразени обстоятелства, в контекста на останалия събран доказателствен материал, както в случая е сторено от решаващите съдилища. Казаното е така, дори когато самата очна ставка има като последица поддържането от страна на всеки свидетел на собствените му изявления, независимо от противоречивостта с обстоятелствата, изложени от съпоставения в очна ставка.
Второ, по отношение на приобщените от досъдебното производство показания на свидетеля Ш. А., намиращ се в Кралство Белгия към момента на ангажирането му с процесното съдебно наказателно производство, този съд взе отношение по-горе в изложението си и не намира основания да се повтаря. Само общо може да изведе, че правото на защита на Х. не е нарушено, както и принципът за непосредственост, визиран в чл.18 НПК, предвиждащ съответни изключения, каквото е процесното такова. Въззивната инстанция е отразила мотиви, с които ВКС се съгласява.
Трето, защитата спори относно „драматично противоречие“ с изискванията за равенство на процесуалните оръжия, предвид непредставяне на назначената по инициатива на прокуратурата полицейска проверка относно наличие на пунктове за изкупуване на вълна от името и за сметка на подсъдимия Х.. Последният е лишен от информация относно назначаването, извършването и резултатите от нея.
Липсва достатъчно яснота в кориците на делото относно твърдяната проверка. Както бе посочено, според прокурора в съдебно заседание пред ТщОС, тя е направена през лятото на 2018 г., в хода на съдебното разглеждане на делото, и представлява извънпроцесуална деятелност. Това се потвърждава и от разпитаните свидетели Г. и Г.. Никога обаче не е имало позоваване на резултати от проверката от страна на държавното обвинение, така че поради непредставянето й деецът да е поставен в неблагоприятна позиция от една страна. От друга- разпитаните свидетели- полицейски служители, свързани с проверката, са депозирали показания по повод личните си възприятия относно изявления на цитираните от тях лица. И именно това е същината на оценката от страна на контролирания съд, при това не самостойно, а в светлината на останалия доказателствен материал. Деецът е бил признат за виновен и осъден на базата на доказателствения материал, с който са били запознати както той и защитата му, така и съдът. Само той е обсъждан. Ето защо ВКС не може да приеме за пряко относими към спора цитираните в становището изводи, направени от ЕСдПЧ по Решение от 31.01.02 г. по делото Lanz vs. Austria /жалба № 24430 от 94 г./, още повече, че те коментират бележки, представени пред съда от държавното обвинение, с които подсъдимият и защитата не са били запознати.
Четвърто, на фона на последното казано се спори относно споменатите вече полицейски служители Г. и Г., чието допускане и разпитване като свидетели бива очертано като „ярък пример за обвинителния уклон, който националните съдилища прилагат в настоящия казус.“ Твърди се, че въззивната инстанция е приела „производните им показания“, но това е недопустимо доказателство съгласно трайната съдебна практика, защото същите не са свързани с проверка на първични доказателства. Тук трябва да се отговори, че като първични и производни се класифицират доказателствата, както е отразил ВнАС, а не гласните доказателствени средства, каквито са свидетелските показания. Доказателствата представляват фактически данни, извличани от определен източник, като посочената класификация се определя от характера на източника, сам по себе си доказателствено средство.
По същество огледано, възражението е несподелимо, не защото действително се допускат и преценяват производни доказателства с оглед проверката на първични такива или заместени или погинали, в каквато насока е трайната съдебна практика, а защото се твърди, че в конкретния казус информацията, наведена от полицейските служители, не е отнесена към първични доказателства. Това не е вярно. В съдебното решение е отразено, че допускането на Г. и Г. в качеството им на свидетели е най-вече заради проверка на показанията на свидетеля А. относно изготвянето на редовни документи, в контекста на такива за транспортиране на стоката, спрямо данните за липса на пунктове за изкупуване на вълна в съответните села, наети складови помещения и лица, които да купуват вълна за Х. А.. Казаното за проверка на първични доказателства може да бъде отнесено и към информацията по обясненията на подсъдимия Х..
Според защитата приетото от ВнАС е резултат от недостатъчно съсредоточено изследване на свидетелските показания на полицаите, разпитани като свидетели. В този смисъл се цитират в същината им изявленията на проверяващите относно целта на проверката и установеното по нея, с наблягане на обстоятелството, че не са разпитани местните лица дали познават лицето Х. А. и дали знаят той да търгува с вълна. Така били подменени резултатите от проверката, тъй като апелативният съд приел, не че Х. не е търгувал с вълна в населените места, а че съконтрахентите му умишлено са дали невярна информация относно мястото на товарене на стоката, предназначена за продажба на управляваното от него дружество.
Без този съд да говори за полицейската проверка, възложена в хода на текущо наказателно производство, която, както вече бе казано, не е приложена и не е ценена като такава от решаващите съдилища /защитата от една страна се оплаква от непознаване на същата, а от друга-я цитира в неясен съдържателен план, когато я ползва при обосноваване на тезата си/, трябва да отбележи, че прочитът на цитираните свидетелски показания /л.281 и сл.от първоинстанционното съдебно производство/ установява, че Г. и Г. са разбрали за изкупуване на вълна от посочените села от името на Х. само чрез едно лице. При провеждане на разговори с местни хора е констатирано, че в едно от населените места се е продавала вълна на мъж, несвързан с Х. и А.. Свидетелят Г. заявява, че основен въпрос, с който са се занимавали, е дали Х. А. или фирмата му е изкупувала вълна. Отговорът е отрицателен /л.283/. В този смисъл отразеното по-горе възражение е несъстоятелно, доколкото от съда е прието точно, каквото е установено по конкретните обсъждани свидетелски показания.
Пето, според защитата осъдителната присъда и потвърдителното решение са постановени при наличие на предположения относно ключови за делото факти и обстоятелства, неподкрепени с безспорни доказателствени заключения и произволни правни изводи, като за всичко са изготвени лаконични мотиви. В тази връзка се прави оплакване за нарушаване презумпцията за невиновност, визирана в чл.6,пар.2 от ЕКЗПЧОС. Пренесено на национална почва, с оглед пределите на проверка и правомощията на ВКС, казаното означава, че защитата се оплаква от нарушение на нормата на чл.339,ал.2 и чл.314,ал.1 НПК от една страна, а от друга-в неспазване от страна на ВнАС на принципите, заложени в разпоредбите на чл.13 и 14 във връзка с чл.303 НПК от процесуалния закон.
Макар и вече да спомена нещо по въпроса, тази инстанция ще продължи разсъжденията си в посока, че изискванията на Конвенцията не съществуват сами за себе си, а се отнасят към съответна национална регламентация. Поради това най-напред атакуващата страна в едно производство пред ВКС е редно да отграничи кои национални норми не са спазени или са в конфликт с прилагане на ЕКЗПЧОС и практиката на СЕС; и то не посочвайки ги само изброително, а с оглед конкретни прояви по производството, по какъвто начин да обоснове претенциите си; и по какъв начин това рефлектира върху осъждането на съответния подсъдим, поне в казуса, поради проведен ненадлежен /несправедлив/ процес. При това касаторът следва да се съобрази с пределите на произнасяне и с правомощията на върховната съдебна инстанция по наказателни дела.
В националното право, каквито и оплаквания да визира атакуващата страна, казаното не означава, че тъй като тя е недоволна от начина, по който са обсъдени доказателствените материали-в количествено и качествено отношение и респективно е отговорено на отправените възражения във въззивните жалби /и протест/- то процесуалните правила за изготвяне на съдебен акт не са спазени, а деецът е осъден на базата на предположения. Обсъжданото становище в голяма негова част се отличава със собствен за страната анализ на доказателствен материал, не за чиято годност, а за чието същинско приемане се спори, откъдето пък се правят изводи за неправилно приложение на материалния закон. Това са относими към необоснованост оплаквания, реферирани при това към актовете и на двете решаващи съдилища. Затова ВКС няма да ги обсъжда по причини, съобщени вече неколкократно в настоящото решение.
Лаконичността на мотивите сама по себе си не може да бъде порок, стига чрез тях да са решени всички важни за наказателното производство въпроси, очертани с оглед предмета на доказване съобразно рамките на внесения обвинителен акт. Разсъждения за последния вече бяха изложени и този съд няма да се занимава със забележките по инструмента на държавното обвинение, чиято пестеливост и обща формулираност се цитира, както и с набавените доказателствени материали в хода на досъдебното производство, които се критикуват, включително и що се касае до ревизионния акт /той има съдба,различна от тази на наказателното производство/. Ще се обърне внимание на допуснатите съдебни грешки, каквито се твърдят, и са релевирани през правилата на касационното производство.
Не отговаря на процесуалната действителност упрекът към решаващите инстанции и в частност към втората такава, чийто съдебен акт се ревизира от ВКС, че формулираната от прокуратурата теза за фиктивност на сделките между М. Е. и неговите доставчици е възпроизведена като безспорен факт и че опитите на защитниците да опровергаят достоверността на приетата за установена фактическа обстановка са препятствани от тенденциозно тълкуване на ангажираните от двете страни доказателства, в подкрепа на обвинителната позиция. ВнАС изрично е отразил защо приема нереалност на сделките /л.294 и сл.от въззивното дело/ както с А. Е. и Ю. Е., така и с Б. ВС Е., като е обяснил на основание кои доказателствени източници се опира. Разискваните материали не са свързани с ангажирана отговорност на подсъдимия по повод административни неблагополучия по изготвяне на дължимата документация, основно заради пропуски на неговите съконтрахенти, както твърди защитата, а с това, че е установено неосъществяване на твърдени сделки между данъчнозадължените лица въобще. Затова са обсъждани определени атакувани от защитата обстоятелства относно доставчиците на М. Е., които говорят за липса на дейност, каквато е отразена по документите. Изведено е, че няма данъчно събитие, което да поражда право на данъчнозадълженото лице за приспадане на данъчен кредит.
Именно това заключение се опитва да обори защитата, но по начин, че разсъжденията по становището са плод на собствена преценка на доказателствените материали, особено в светлината на данъчното законодателство и практиката на СЕС. Стига се до извод, че несхождането на съдебната теза със съответната преценка експликира обвинителния уклон на националните съдилища. Можеше да се стъпи на разсъждения на такава плоскост, ако ВнАС не бе отразил по силата на процесуалните си задължения аргументи за приетото по доказателствата, събрани пред него, както и изводимите факти и правото. Но той го е сторил процедурно вярно и касационната инстанция не може да промени изводите му, още по-малко да прави различен доказателствен анализ, както иска защитата, след което- да оправдае подсъдимия.
Шесто, защитата спори по отношение на приетото от въззивната инстанция относно относно закупуване от страна на дееца на вълна от физически лица, защото това не било установено по надлежен ред. Настоява се на липса на конкретика относно самоличността на лицата, датите на сделките, закупените количества и платената цена. В рамките на обвинението не се изисква подобно детайлизиране. Несъмнено е установено, че общото количество вълна от фирмата на касатора е постъпило в К.-С. АД, поради което е очевидно, че деецът се е снабдил с нея, но не и по начина,отчитан чрез регистрирано по ДДС лице, покрай което да може да се иска приспадане на данъчен кредит. Затова е прието, че вълната е набавяна чрез физически лица, защото все пак тя реално е съществувала.
По отношение на разпитаните работници в тази връзка въззивният съд е изписал съображения, като е обяснил защо не им дава вяра. Доводите в становището стъпват на кредитируемост на техните показания, без да се сочи порок в процедурната дейност. Затова по-нататъшно обсъждане не е нужно. Наред с тях и показанията на свидетеля Х. А. са признати за недостоверни. ВнАС е изложил мотивация за това, поради което не следва да се отговаря на доводите по жалбата, касаещи несъгласие с тази позиция.
Седмо, не по-различно е положението с автомобилите, които са наемани за извозване на стоката. Защитата не спори относно твърде непрецизната от нейна гледна точка документация за транспортиране на вълната между фирмите, но извежда различни заключения поради тезата си, че осъществените сделки, предмет на разглеждане, не са фиктивни. По същество иска преразглеждане на доказателствената съвкупност. ВКС ще отговори единствено, че в тази насока ВнАС е взел предвид показанията на свидетелите Г. и А., както и обясненията на самия подсъдим. Заявил е защо дава вяра на изявленията на първите /бившо семейство Г./, а не и на Х. А. и дееца. Процедурно вярно е преодолял противоречията между казаното от лицата, касаещо съществото на престъпната фактология. Изтъкнатите от защитата несходства в обсъждания аспект в показанията на самите Г. са крайно несъществени, огледани на фона на интересуващите производството факти. А що се касае до същностните различия между съобщеното от Г. и А. и вменяването на съда на незаконосъобразно поведение с отмяната на определението за провеждане на очна ставка /според защитата в тази част на изложението й, поради трудоемкост на провеждането, което не отговаря на очертаното в протокола от съдебно заседание/, този съд вече взе отношение и няма да се повтаря.
Осмо, на остра критика са поставени съдебните разсъждения относно вероятността определено количество вълна да бъде транспортирано с автомобили с определена вместимост /този въпрос се засяга и от адвокат К./. Каквото и недоволство по същество да изпълва защитата, съдът е отразил аргументи защо не приема обясненията на Х. и на свидетеля А. по този повод- било то поради тежината на вълната според характера й поради обем и тежина /дори и балирана, пак важи същото, макар и за повече килограми, но не за всичките твърдени/, отнесена към отразяване на транспортирането й с коли с малка вместимост; било поради начина, по който се твърди,че били наемани превозни средства от пиацата; било поради процедурно допустимото некредитиране на обясненията на подсъдимия тя да е извозвана на няколко курса.
Действително, по отношение на някои обстоятелства съдът се е обърнал към житейската логика, но това е сторено, след като поначало е станало ясно какво е решеното от него в процедурен план по доказателствата. Същевременно, подсъдимият и неговата защита настояват за неблагополучия по изготвените документи, които според тях не формулират престъпно деяние, поради необходимостта от приемане на разясненията най-вече на самия деец /той обяснимо омаловажава своето небрежно поведение към изготвянето на дължима документация/. Затова извеждат заключенията си по неправилна доказателствена преценка, която, лансирана по посочения начин, не е обект на обсъждане от ВКС.
Девето, върховната инстанция по наказателни дела ще подчертае за пореден път, че ВнАС е изложил мотиви за възприетата позиция по доказателствата, фактите и правото, изведена след провеждане на пълноценен съдебен процес, в рамките на допустимо уважаване на доказателствените искания на страните, и служебно изискване на доказателства. В този контекст е дадено разяснение и за свидетеля Л. М. /за присъствието му в делото вече бе говорено по жалбата на адвокат К./, чието поведение е обвързано с дееца. Същият действително е починал, не е разпитан в хода на този процес, нито пък му е повдигано обвинение. Това не означава, че негово поведение в светлината на вменената на подсъдимия престъпна деятелност не може да бъде разглеждано, при внимателно интерпретиране на доказателствата в тази връзка. Оценявайки доказателствените материали поотделно и в тяхната съвкупност, най-вече с подкрепата на информацията по показанията на свидетеля Ф. М. /депозирани от него на досъдебното производство и приобщени по надлежен ред към доказателственото обезпечаване/, контролираният съдебен състав е преценил,че М. е продавал фактури. Ето защо не може да се направи целеният от защитата извод, че възприетото за него е само по слухове.
И последно, предвид оплакването за нарушение на материалния закон, отправено поради осъждането на касатора, извън преценката на определени доказателства /решаващият съд е зачел и обсъдил и други такива, които не се атакуват пред този съд,но извеждат престъпната деятелност на Х./, не се засягат въпроси по конкретното приложение на нормата на чл.255 НК. Затова само общо трябва да се отговори, че ВнАС е взел отношение по въпроса и е изразил мотиви,с които ВКС се солидаризира.
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАЛИЧИЕ НА КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО чл.348,ал.1,т.3 НПК.
В жалбите на адвокатите К. и А. са отправени възражения и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода с оглед неопределяне на същото при условията на чл.55 НК. Разликата е, че в жалбата на адвокат К. това е споменато само като алтернатива на отправените до ВКС искания за решаване на делото чрез намаляване на наказанието лишаване от свобода поради здравословното състояние на Х., докато в жалбата на адвокат А.-като отделни съображения са посочени тежкото здравословно състояние в комбинация с напредналата възраст, които да бъдат отчетени като изключително смекчаващо обстоятелство.
Преди да изрази мнението си, този съд желае да подчертае, че оплакване за определяне на наказанието при условията на чл.55 НК се отнася към нарушение на материалния закон /коя материалноправна норма следва да се приложи при определяне на наказанието/, а не към явна несправедливост на наложеното наказание /в рамките на процедурно вярно отредената материалноправна норма по определяне на наказанието, какво наказание да бъде наложено/. Въпреки това, доколкото по същество искането касае намаляване на наложеното наказание, ВКС ще го обсъди според предявеното оплакване за нарушение на чл.348,ал.1,т.3 НПК.
ВнАС е отчел здравословното състояние на подсъдимия. Той го е имал предвид при отмерване на дължимото за налагане наказание лишаване от свобода. Същото е определено близо до визирания в нормата на чл.255,ал.3 НК минимум на лишаването от свобода три години, което предвид значителните според апелативната инстанция отегчаващи обстоятелства, демонстрира снизходително отношение на ТщОС /при липса на съответен протест инстанцията не е можела да упражни свои правомощия по увеличаване/.
ВКС се съгласява с контролирания съд относно утежняващите вината фактори, но категорично намира здравословното състояние на Х. за подценено. То се характеризира със загуба на слуха, намаляваща в сериозна степен и слухово-речевата комуникация на касатора; тежка двустранна вестибуларна хипофункция; коронарна атеросклероза и други заболявания, свързани с напредващата възраст на дееца-над 61 години. Това от своя страна води до извод за очертаване на обсъжданото обстоятелство като изключително такова, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко, ако бъде наложено. Затова следва да намери приложение нормата на чл.55,ал.1,т.1 НК. На Х. е нужно да бъде определено наказание лишаване от свобода под минимума на визираното такова в санкционната част на текста от НК, за осъществяването на който той е осъден, а именно две години и четири месеца. В този смисъл решението на ВнАС следва да бъде коригирано.
По отношение на наказанието конфискация не е взето никакво отношение в жалбите /предвид потенциалното приложение на чл.55,ал.3 НК/, а този съд не намира, че заложените в чл.36 НК цели на наказанието ще бъдат постигнати с отпадане на това допълнително наказание.
При предприетата от ВКС промяна няма основание за обмисляне на различен вид на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода извън ефективно, поради липса на предпоставките на чл.66 НК и привеждане в изпълнение на същото наказание по предишно осъждане на лицето-на основание чл.68,ал.1 НК.
Предвид приетото по престъпната деятелност, не е нужно да се обсъжда липсата на необходимост от допълнително произнасяне по уважения иск за имуществени вреди, искане за което е отправено единствено в жалбата на адвокат К..
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.1 вр. ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА РЕШЕНИЕ №136/16.10.19 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.300/19 г. в частта, с която е потвърдена по наказанието присъда №16/22.07.19 г.,постановена от ОС-Търговище по Н.Д.11/18 г.,като
ОПРЕДЕЛЯ на подсъдимия М. Е. Х. наказание лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА-на основание чл.55,ал.1,т.1 НК.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/ |