6 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 122/2016 год. Р Е Ш Е Н И Е №.48 гр.София, 29 август 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ТОМОВ МИНА ТОПУЗОВА със секретар Мира Недева при участието на прокурора ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 122/2016 година Подсъдимият С. И. М. и неговата съпруга, която е упълномощил да го защитава, са обжалвали по касационен ред въззивно решение в частта му, в която Софийският апелативен съд е потвърдил осъдителната спрямо М. присъда на Благоевградския окръжен съд. Обжалваното въззивно решение – 388/23.ХІ.2015 год. по внохд 483/15, се отнася обаче както до обжалвалия подсъдим, така и до необжалвалия негов съподсъдим С. Н. М.. За последния то е и частично оправдателно – за едно от правилата за движение (по-точно – за правната му квалификация по чл.50, ал.1 ЗДП), в нарушаването на които е бил обвинен като извършител на транспортното престъпление по чл.343, ал.3, б.”в” НК, от което е последвала смъртта на В. Я.. САС е потвърдил отговорността и на М., и на М. за престъплението, на което според обвинението те се явяват независими един от друг извършители при управляването на леки автомобили (съответно на „Лада-Нива”-от М., и на „Пежо-Партнер”-от М.), в единия от които („Пежо-Партнер”) се возил като пътник починалият Я.. За това транспортно престъпление, извършено на 9.І.2014 год. по път Е-79 в района на [населено място], и двамата подсъдими са наказани еднакво – с по 2 години лишаване от свобода условно (чл.66 НК) за срок от 3 години, и с по 2 години лишаване от право да управляват мпс. Потвърдената с обжалваното решение наказателна отговорност е предмет на присъда № 1216/18.ІІІ.2015 год. по нохд 360/2014, но и първоинстанционната присъда като решението има оправдателна част за същото нарушение на подсъдимия М. – само че за правната му квалификация по обвинителния акт, която БОС променил от такава по чл.25, ал.1 ЗДП, в такава по чл.50, ал.1 ЗДП. В касационната жалба се съдържа позоваване на всички основания по чл.348 НПК, а също излагане и на съответната според подателите ѝ аргументация, която пък им дава основание да искат изход на делото от пълното оправдаване на подсъдимия М. още в касационния съд, през смекчаването на отговорността му (включително чрез прилагане на по-благоприятен закон и намаляване на наказанието му), до връщане на делото за ново разглеждане в предходната съдебна инстанция. В съдебното заседание пред ВКС участие са взели единствено прокурорът и частният обвинител – един от наследниците на починалия Я., и неговият повереник, според които жалбата е неоснователна, макар и според частното обвинение да е все пак възможно ВКС да диференцира отговорността на подсъдимите в интерес на М.. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Липсват основания за неговото отменяне или изменяне – за подсъдимия М. е възникнала претендираната наказателна отговорност и той е наказан в съответствие с нея. Възникването на наказателната отговорност е законосъобразно свързано с нарушеното правило в чл.21, ал.1 ЗДП, което забранява движение на пътните превозни средства в населените места със скорост, по-висока от 50 км/ч. В конкретния участък от пътя подсъдимият не е имал право в никакъв случай да я повишава до около 100 км/ч, даже за да извърши разрешената му в друго отношение маневра „изпреварване”, още повече на движещите се пред него един след друг два товарни автомобила (наричани по делото „ТИР”-ове), чиято скорост е била около 71 км/ч. По-важно е, разбира се, че нарушението на посоченото правило е в причинна връзка с настъпилата смърт на пътника в управлявания от М. автомобил „Пежо-Партнер”-ако скоростта му е била 50 км/ч или по-ниска, въобще не би последвал удар между него и управлявания от подсъдимия М. „Лада-Нива”. І. Възраженията в касационната жалба срещу така скицираните положения не могат да бъдат уважени – те почиват върху недостатъци при разглеждане на делото (някои от тях преминали в обвинението и съдебните актове), но без значение за неговия изход, а и върху неверни твърдения на жалбоподателите. Съществена за възраженията в жалбата е допуснатата слабост обвинението да не включва и нарушените от подсъдимия М. правила за маневрата „изпреварване”-действието на чл.25, ал.1 и чл.42, ал.2, т.3 ЗДП е давало пълно основание да бъде заявено категорично от съответните органи, че извършеното от подсъдимия изпреварване е било абсолютно (безусловно-подобно на изрично уреденото в чл.43 ЗДП) забранено, щом като за да извърши маневрата, скоростта му е трябвало да надхвърли разрешената. Този именно недостатък на обвинението е позволил по-късно да се смята и за възможно от страна на М. неуместното настояване да бъдат доказвани такива обстоятелства, като например скоростта, с която „Пежо”-то да изпревари „ТИР”-овете, за да не настъпи удар между него и „Лада”-та, а на подобни настоявания съдът да дава неубедителни отговори от рода на „хипотези не подлежат на установяване”. Освен подобни неудачи в досегашното развитие на делото, такова е и нежеланието на трите вещи лица от колективната автоекспертиза да кажат ясно, че при скорост не по-висока от 50 км/ч М. би могъл да предотврати удара с „Лада”-та на М.; вместо това в.л. са предпочели да потвърдят очевидното – че при такава скорост изобщо не би имало изпреварване на „ТИР”-овете от „Пежо”-то (и този извод ненужно да залегне в обвинителния акт), а са пропуснали да аргументират необходимото-именно предотвратимостта на удара (вероятно защото за тримата експерти тя също е била очевидна или пък защото е била вече аргументирана в първоначалната единична експертиза). Що се отнася до примерите за неверни твърдения на жалбоподателите, достатъчни тук са отричането на очевидната причинна връзка между удара на „Пежо”-то върху „Лада”-та и смъртта на пътника в първия от автомобилите; или позоваването от тях на изчисления с неизвестен произход за инцидента, без дори да оспорят експертните изчисления (например изчисленията за дължината на опасната зона за спиране на лекия автомобил „Пежо-Партнер” при скорост от 50 км/ч – жалбоподателите са се позовали на 49 вместо на 43,27 м.) ІІ. Наказването на подсъдимия М. е съответно на претендираната към него наказателна отговорност, на първо място, защото е неоснователна претенцията отговорността да бъде по леко наказуемия чл.343а НК. В това отношение защитната теза би била основателна, ако цитираната разпоредба наистина държеше сметка единствено за добрите намерения и съответната на тях обективна насоченост на дееца, който „след деянието […] е направил всичко, зависещо от него за спасяване на пострадалия” (343а НК). На такива положителни белези обръщат внимание и жалбоподателите – убеденост на М., че пострадалият още диша, незабавно негово обаждане на телефон 112, насочване на пристигналата линейка, - но все пак, ако описаното беше напълно достатъчно за приложението на чл.343а НК, щеше и да е без всякакво значение дали „помощта […] е била необходима, т.е. […] оказана на жив човек” (П.1/1983-Пл., т.5, б.”б”); от единствено значение щеше да е, че помощта „е насочена субективно и обективно към спасяване живота […]на пострадалия” (цит. постановление на ВС). Задължителните тълкувателни указания на В(К)С са обаче в друг смисъл – в тях изискванията на чл.343а НК са равнопоставени и трябва да са дадени кумулативно, а това в случая не е така. По делото е установена всъщност липса на „необходимост” от оказаната помощ. Тук не става въпрос за хипотезата на моментално настъпила смърт на пострадалия, която според вещото лице-лекар и без друго е рядкост на практика. И бързото настъпване на смъртта обаче – определено от същия лекар за станало в „порядъка на минути”-, е хипотеза на обективна невъзможност за спасяване на пострадалия (това според същото вещо лице е щяло да бъде ясно за всеки специалист непосредствено след нараняването, ако, разбира се, „моменталната” му намеса би била възможна). Става въпрос, от друга страна, за съобразено с реалността приложение на чл.343а НК – а не за проява на антихуманност, както се поддържа в касационната жалба. Законодателната идея в разпоредби като чл.343а НК (наричани в теорията – поощрителни), на общо основание може да бъде осъществена и при индивидуализацията на наказателната отговорност, което според ВКС е станало и на практика спрямо подсъдимия М.. Наказанието му е в минималния по чл.343 НК размер, а и претенцията за неговата явна несправедливост е изрично обвързана с отказаното приложение на чл.343а НК, което ВКС сподели. По същата причина ВКС не намери основание да смекчи отговорността по свой почин, а още по-малко – да го стори с оглед позицията на частното обвинение, което смята за възможно ВКС да проведе диференциация в наказанията на двамата подсъдими в полза на М.. Такава безспорно е процесуално недопустима сега чрез утежняване на положението на другия подсъдим, а и когато е била възможна, САС е отхвърлил въззивната жалба. Ако пък частният обвинител има предвид сега промяна по инициатива на ВКС, за нея вече стана дума. Ето защо съставът на І н.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 388/23.ХІ.2015 год. по внохд 483/15 на Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ