Р Е Ш Е Н И Е № 390 гр. София, 11 октомври 2013 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1109 по описа за 2013 г Касационното производство е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратура срещу нова въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 3 от 18.02.13, по ВНОХД № 1314/12, с която е отменена осъдителната част на присъда № 299 от 23.10.12, постановена от Софийски градски съд, по НОХД № 3165/11, и подсъдимият Е. Т. Д. е признат за невиновен в това: на 24.10.2007 г в [населено място], в качеството на технически ръководител „В и К”, да е причинил смъртта на И. В. В. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като е бил длъжен, но не е предприел подходящи мерки за безопасност при извършване на изкопни работи, а именно: не е осигурил подходящо укрепване на стените на изкопа и е допуснал строително-монтажни работи в изкоп, който не е бил с изправно и безопасно състояние на стените, както и не е извършил следене на устойчивостта на откосите, в нарушение на чл. 49, т. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, т. 2.1, т. 2.1.3 и т. 2.2 от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от същата Наредба, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 123, ал. 1, пр. 2, алт. 2 НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимия е признат за виновен в това: на 24.10.2007 г в [населено място], в качеството на технически ръководител „В и К”, е причинил смъртта на И. В. В. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като е бил длъжен, но не е предприел подходящи мерки за безопасност при извършване на изкопни работи, а именно: не е осигурил подходящо укрепване на стените на изкопа и е допуснал строително-монтажни работи в изкоп, който не е бил с изправно и безопасно състояние на стените, както и не е извършил следене на устойчивостта на откосите, в нарушение на чл. 49, т. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, т. 2.1, т. 2.1.3 и т. 2.2 от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от същата Наредба, с оглед на което и на основание чл. 123, ал. 1, пр. 2, алт. 2 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, като е оправдан за това: да е нарушил чл. 26, т. 1 и т. 3 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи и т.1.12, т. 1.13 и т.2.3 от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от същата Наредба. С протеста се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъква се, че доказателственият анализ е извършен в отклонение от изискванията на чл. 14 НПК, че доказателствените изводи на въззивния съд противоречат на нормативната уредба, че неправилно е прието за правомерно частичното обезопасяване на изкопа, че не е взето предвид несъответствието на направения изкоп с работния проект на строежа, че невярно е интерпретирана релевантната причинна връзка, че материалният закон е приложен неправилно, че е налице съставомерно деяние по чл. 123 НК. С протеста се иска да бъде отменена въззивната присъда и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП пледира за уважаване на протеста. Защитата счита, че въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Подсъдимият не участва лично в касационното производство. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК не са налице. САС е извършил обстоен анализ на доказателствените източници, спазвайки принципа на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Спорният по делото въпрос е дали подсъдимият е допуснал нарушение на правилата за техническа безопасност при извършване на строително-монтажни работи и налице ли е пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между нарушението и съставомерните последици. Настоящата инстанция споделя становището на въззивния съд, че релевантната причинна връзка не е налице. Установено е, че процесният изкоп е бил обезопасен частично, но е несъмнено, че подсъдимият е допуснал да се извършват строителни работи само в обезопасената му част. На обекта е работено планомерно, като за всеки работен ден е била поставяна конкретна задача. Планираната работа се е извършвала на етапи, като в деня на инцидента е обезопасена частта от изкопа, в която са били положени тръбите на канализацията, а на следващия ден е предстояло да се работи в останалата част от изкопа, след като бъде обезопасена. Подсъдимият в качеството си на технически ръководител „В и К” е разпоредил да се работи само в обезопасената част на изкопа, за което са били уведомени работниците от основното звено и тези от помощното звено, сред които е бил пострадалият. Установено е, че на инкриминираната дата строително-монтажните работи, проведени в обезопасената част, са приключили предсрочно и работниците от основното звено са се оттеглили за почивка. На пострадалия и останалите работници от помощното звено е било изрично забранено да слизат в която и да било част от изкопа, включително и в обезопасената такава. Техните задължения са се свеждали до осигуряване на материали на работниците от основното звено и работната им площадка е била на земната повърхност. Пострадалият обаче е нарушил забраната, като е слязъл в необезопасената част от изкопа по неустановена причина, с което е поставил началото на причинния процес, довел до смъртта му. САС е отчел обстоятелството, че изкопът частично не е отговарял на работния проект, но правилно е отбелязал, че този факт не е в пряка и непосредствена причинна връзка с престъпния резултат. Въззивният съд е анализирал нарушенията на правилата за безопасност, за които подсъдимият е признат за виновен от първата инстанция, и тяхното отношение към съставомерните последици. Правилно е становището, че подсъдимият не е допуснал строително-монтажни работи в изкоп, който не е бил с изправно и безопасно състояние на стените, респективно, не е имал задължение да проследи устойчивостта на откосите, който извод следва от това, че е работено само в обезопасената част, при изрична забрана да се работи в необезопасената такава. В Наредба № 2 от 22.03.04 е предвидено, че би могло да се работи в неукрепен изкоп, ако е изпълнено условието техническият ръководител да установи изправното и безопасно състояние на стените на изкопа / Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 /. В настоящия случай, не е планирана работа в неукрепената част на изкопа, а и такава не е извършвана, поради което не може да се счита възникнало задължението за проследяване устойчивостта на стените на изкопа. Вярно е, че дълбочината на изкопа е била по-голяма от тази, посочена в Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2 от 22.03.04, но това не би имало правно значение при направено обезопасяване на изкопа, каквото е било планирано. САС правилно е оценил цялостното поведение на подсъдимия в качеството му на технически ръководител, а то е включвало както подготвителната дейност, предхождаща полагането на тръбите, така и основната дейност, към която е пристъпвано едва след вземане на необходимите мерки за безопасност. Верен е изводът, че се касае за случайно деяние по чл. 15 НК, доколкото съставомерният резултат не е пряка и непосредствена последица от допуснати от подсъдимия нарушения на правилата за техническа безопасност, а стои в причинна връзка с поведението на пострадалия, който не се е съобразил с изричната забрана за слизане в необезопасената част от изкопа. Друго би било положението, ако подсъдимият бе разпоредил да се работи в целия изкоп, включително и в неговата необезопасена част, респективно, не бе проконтролирал изправността на стените на изкопа, без да са взети необходимите мерки за безопасност. По настоящето дело обаче подсъдимият не е допуснал нарушения, които да са в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилия резултат, поради което и липсва основание да бъде ангажирана наказателната му отговорност за престъпление по чл. 123 НК. Доколкото не е налице основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, то не възниква необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е налице и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При постановяването на оправдателната присъда не е допуснато нарушение на материалния закон, тъй като поведението на подсъдимия не съдържа белезите на престъпление по чл. 123 НК. Поради изложеното, ВКС намери, че протестът е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 3 от 18.02.2013, по ВНОХД № 1314/12. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: