О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 109 гр. София, 18.02.2016 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1983 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [населено място], срещу определение № 84 от 03.02.2015г., постановено по ч. т. д. № 38/2015г. от Апелативен съд - Варна по реда на чл.248, ал.3 ГПК, с което след отмяна на определение № 43306/ 04.11.2014г. по т.д. № 1116/ 2013г. на Окръжен съд – Варна, е оставена без уважение подадената по реда на чл.248, ал.1 ГПК молба вх. № 25217/ 08.09.2014г. от частните касатори за изменение на определение № 3448/ 29.08.2014г. по т.д. № 1116/ 2013г. на Окръжен съд – Варна в частта за разноските, чрез намаление на адвокатско възнаграждение, присъдено в полза на [фирма]. Частните жалбоподатели поддържат, че определението е неправилно, поради противоречие с материалния закон и необоснованост, като искат неговата отмяна. Твърди се, че когато адвокатът е лице, извършващо независима икономическа дейност и е регистрирано като задължено лице по ЗДДС, лицето регистрирано по ЗДДС, платило възнаграждението на адвоката, има право на възстановяване на заплатения от ДДС чрез приспадане на данъчен кредит, какъвто е и настоящият случай. Ако се приеме, че едновременно с това за ответника съществува право и да претендира заплащането на ДДС от насрещната страна по делото, то би се стигнало до неоснователно обогатяване в размер на платения ДДС, тъй като веднъж ответникът би получила сумата от ищците, а втори път – чрез използване на механизма на данъчния кредит. Разноските в производството включват уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение, но не и ДДС, тъй като последният не представлява уговорено възнаграждение, а данък, чиято същност и функции са различни. Поддържа се, че от значение в случая е, дали ответникът е носител на правото на приспадане на данъчен кредит, а не дали реално го е упражнил, като упражняването на правото след приключване на спора за разноските, който не може да бъде пререшаван, ще доведе до неоснователно обогатяване на страната, на която са присъдени разноските, със сумата на дължимия ДДС. Ответникът по частната жалба сочи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, съответно се поддържа, че частната жалба следва да се остави без уважение. Иска присъждане на направените разноски – заплатено адвокатско възнаграждение, като представя списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд при постановяване на определението по чл.248, ал.3 ГПК е взел предвид, че първоинстанционното исково производство е приключило с влязло в сила определение за прекратяване по предявените от касаторите искове срещу [фирма], с което на ответника е присъдено заплатено от него адвокатско възнаграждение, намалено по реда на чл.248, ал.1 ГПК във връзка с направено възражение от ищците по чл.78, ал.5 ГПК. Въз основа на цената на исковете /обективно и субективно съединени/ е определен минималния размер на адвокатското възнаграждение по всеки един от тях, чийто сбор е определен на 127 426,97 лева без ДДС или 152 912,36 лева с ДДС. Въззивният съд се е позовал на представена данъчна фактура с доставчик адвокатското дружество – пълномощник на ответника за начислена сума от 150 367 лева с включен ДДС и на правилото на пар.2а от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно което, ДДС се начислява към адвокатското възнаграждение, когато адвокатът е лице, извършващо независима икономическа дейност и е регистрирано като задължено лице по ЗДДС, въз основа на което е извел, че не могат да бъдат намалени по чл.78, ал.5 ГПК присъдените в полза на ответника адвокатски възнаграждения, тъй като те са под прага на определения минимум възнагражденията в цитираната наредба. Счетено е за неоснователно и възражението на частните касатори – ищци за евентуално неоснователно обогатяване на ответното дружество в случай на присъждане на адвокатско възнаграждение с включен ДДС, поради последващо приспадане на данъчен кредит, тъй като такова в случая не се установява. Отделно от това са изложени аргументи, че в хипотеза, в която адвокатът, за чието възнаграждение страната е направила разноски, е регистриран по ЗДДС, върху възнаграждението се начислява ДДС по пар.2а от ДР на Наредба №1 и страната е заплатила на адвоката сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение и следва да се съобрази при присъждане на разноските по делото. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значимия за спора правен въпрос, следва ли съдът да включи и данък добавена стойност /ДДС/ в подлежащото на присъждане платено адвокатско възнаграждение, ако страната, в чиято полза са присъдени съдебните разноски, е регистрирано по ЗДДС лице. Поддържа се наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационния контрол. Твърди се, че разпоредбата па пар.2а от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се нуждае от систематично, логическо и корективно тълкуване в хипотезата, когато адвокатът и упълномощилата го страна са регистрирани по ЗДДС, тъй като в противен случай това би означавало съдът, въз основа на подзаконова нормативна разпоредба, да се произнася в противоречие със закон – ЗЗД в частта за неоснователното обогатяване във връзка с разпоредбите на чл.78 ГПК и разпоредбите на ЗДДС в частта за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Необходимо е, съществуващите в правната уредба непълноти, неясноти и противоречия, да бъдат преодолени чрез тълкувателна дейност. Въззивният съд е приел, за неоснователно възражението за неоснователно обогатяване на ответното дружество в случай на присъждане на адвокатско възнаграждение с включен ДДС, поради последващо приспадане на данъчен кредит, поради което поставеният от касатора въпрос е обуславящ изхода на спора и покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Посочената от частния жалбоподател практика на ВАС не съставлява такава по см. на чл.280 ГПК, съгласно Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С определение № 782/ 12.12.2014г. по ч.т.д. № 3545/2014г. е постановена по реда на чл.274, ал.3 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на пар.2а на Наредба №1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която, когато е установено, че адвокатът е регистриран по ЗДДС и страната му е заплатила сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение и следва да се съобрази при присъждане на разноските, като ДДС се начислява върху възнагражденията по Наредба №1/2004г. Настоящият състав споделя даденото разрешение, но доколкото отговорът на въпроса не съдържа произнасяне, дали правилото се прилага и в хипотеза, когато получателя на облагаемата по ЗДДС услугата има право на приспадане на данъчен кредит, като точното прилагане на закона и развитие на правото е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай, касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса, дали начисленият към адвокатското възнаграждение и заплатен от страната ДДС при облагаема по ЗДДС услуга се явява разноски по см. на чл.78 ГПК, ако страната – получател на услугата има право на данъчен кредит. Настоящият състав приема следното по поставения правен въпрос: Съгласно правилото на пар.2а от Наредба №1/ 09.07.2004г., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в цитираната наредба, под които не може да се договоря адвокатското възнаграждение, при облагаема по ЗДДС услуга се явяват данъчна основа, върху която се начислява ДДС. Освен това, разпоредбата е в съответствие с изводимото от чл.67, ал.1 ЗДДС правило, че когато при договаряне на „доставката” е изрично посочено, че данъкът не е включен в договорената цена, нейният окончателен размер се формира след начисляване на ДДС. Фактът, че за нуждите на данъчното законодателство, дължимата по едно облигационно правоотношение сума се дели на данъчна основа и начислен данък, не означава, че в частноправните отношения начисленият данък не е част от дължимата парична престация, нито променя частноправния й характер в отношенията между страните, сключилите договора. Ето защо, в случаите, когато предоставената от адвоката услуга е облагаема „доставка” по см. на ЗДДС, размерът адвокатското възнаграждение включва начисления ДДС и той е неразделна част от дължимото от клиента възнаграждение. Според разпоредбата на чл.78 от ГПК, отговорността за разноските обхваща заплатеното от страната възнаграждение за адвокат - пълномощник. Когато тази услуга попада под приложното поле на ЗДДС, и цената с вкл. ДДС е заплатена от страната, направените разноски обхващат пълния размер на възнаграждението с вкл. ДДС, съобразно изложеното по-горе. Отношенията на страната с трети страни, вкл. с държавния бюджет, са ирелевантни, съгласно чл.78 ГПК, за отговорността за разноските. Ето защо, дали страната – ползвател на облагаема по ЗДДС услуга, има право на възстановяване на данъчен кредит не е от значение при преценката за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна. С оглед изложеното, съставът на ВКС дава следния отговор на правния въпрос, по който е допусната касационното обжалване: Начисленият към адвокатското възнаграждение и заплатен от страната ДДС при облагаема по ЗДДС услуга се явява разноски по см. на чл.78 ГПК, независимо дали страната – получател на услугата има право на данъчен кредит. Обжалваното определение е постановено в съответствие с дадения отговор на въпроса, поради което следва да се остави в сила. Предвид изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените разноски в размер на 2016 лева с вкл. ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 84 от 03.02.2015г., постановено по ч. т. д. № 38/2015г. от Апелативен съд – Варна. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 84 от 03.02.2015г., постановено по ч. т. д. № 38/2015г. от Апелативен съд - Варна ОСЪЖДА [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [населено място], да заплатят на [фирма] разноски в размер на 2016 лева с вкл. ДДС ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.