6 Р Е Ш Е Н И Е № 27 гр. София, 02.02.2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева 2. Велислав Павков при секретаря Юлия Георгиева в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4265 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. А. против решение № 171/18.03.2014 г., постановено по гр.д.№ 1219/2013 г. от І-ви състав на Апелативен съд – Пловдив. Ответниците по касационната жалба я оспорват. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1137/13.10.2014 г. на състава на ВКС. Процесуалноправните въпроси, обосновали допустимостта на касационното обжалване са свързани със задължението на съда да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със съдебната практика на ВКС. По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното: Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, като в тази насока е и трайната и постоянна съдебна практика, отразена и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК - решение № 331/19.05.2010 г. на ІV гр.отд., по гр.д.№ 257/2009 г., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV гр.отд., решение №700/28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ІV гр.отд. и др., която задължителна практика се споделя и от настоящия състав на ВКС. По касационната жалба, съдът приема следното. С обжалваното решение, въззивния съд се е произнесъл по основателността на обективно съединени искове с правно основание чл.40 ЗЗД. Съдът е приел, че предявените искове са неоснователни. По отношение на твърдяната вреда за ищеца, настъпила във връзка с ниските наемни цени на обектите, които пълномощникът е отдал под наем на дъщеря си и жена си е съдът е приел от фактическа страна, че относно договора от 28.09.2007 год., вписан с вх. № *****/28.09.200* год. на Службата по вписванията, на наемателя са отдадени 64/168 ид. части от магазин с обща площ от 168 кв. м., с реално ползване на 64 кв. м. с наем от 800 евро е бил по-нисък от този, на който е отдаван имота с предишния договор от 14.08.2003 год., сключен с предходен наемател – 2400 евро. За останалите два процесни договора, съдът е приел от фактическа страна, че не са представени доказателства магазинните помещения да са наети по цени, по-ниски от тези по предшестващи договори, без да обсъди доводите на касатора в тази насока и събраните по делото доказателства по негово искане – съдебна експертиза. От заключението на приетата като доказателство и необсъдена от въззивния съд съдебно-икономическа експертиза, за останалите два договора се установява, че за договор за наем от 28.09.2007 г., вписан с вх.№ *****/28.07.2007 г. на Служба по вписванията – П. договорената наемна месечна цена е в размер на 1564,66 лева, а средния пазарен наем за този вид обект, съобразявайки икономическата обстановка към момента на сключването на договора, вещото лице е определило на 3 008 лева на месец. За наемния договор от същата дата, вписан с вх.№ *****/28.07.2007 г., е договорена месечна наемна цена от 1760,25 лева, при средна пазарна такава от 4 685 лева. В нарушение на своето задължение да обсъди всички доказателства по делото, посочени и събрани от страните във връзка с техни твърдения, в случая за несъразмерност на договорената наемна цена с пазарната такава, съдът не е обсъдил заключението на съдебната експертиза, което е довело до постановяването на необосновано съдебно решение. При предявен и иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3-то вр. чл.40 ЗЗД, следва да се извърши преценка дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интересите на представляваня и мотивите на представителя да го сключи, т.е да се изследва дали предоставените представителни права не са упражнени превратно и неизгодна ли е наемната цена с оглед предоставената свобода на договаряне. Следва да се направи и извод относно това, налице ли е било споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания; установено ли е намерение за увреждане на пълномощника и третото лице. При твърдение за договаряне във вреда на упълномощителя, в негова тежест е да установи споразумяване между упълномощения и третото лице във вреда на представлявания. Следва да се приеме още, че косвени доказателства за такова споразумяване могат да са близки родствени връзки между пълномощника и третото лице, в която връзка законът презумира знание за увреждане, или заинтересованост, или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника и други подобни. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, отразена в решение № 586/2010 г. по гр.д.№ 853/2009 г. на ІV гр.отд., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и др.п., по отношение на знанието за увреждане от страна на третото лице и представителя по упълномощителната сделка. В случая, налице са както близки родствени връзка между пълномощника и третите лица по договорите за наем, така и косвени доказателства за знанието за увреждане, доколкото по делото се съдържат признания относно мотива за сключването на наемните договори – преотдаване под наем на други лица и реализиране на печалба от разликата в наемните цени. Този факт, сам по себе си, е достатъчен, за да се направи извод, че както наемателите по наемните договори, така и пълномощникът на наемодателят са знаели за ниската наемна цена, като въпреки това са сключили наемните договори. Съзнателното отношение към факта, че наемната цена е по-ниска от пазарната такава, води до извод, че представителя и третите лица са знаели за това, че договарят във вреда на представлявания, доколкото тази вреда за него се изразява в договорения по-нисък наем, който последния ще следва да получава по договорите за наем. Налице са двата правопораждащи факта на хипотезата на чл.40 ЗЗД- договор, сключен във вреда на представлявания, както и споразумяване между представителя и третото лице във вреда на представлявания. По отношение на несъразмерността на престациите, нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престации, в който случай сключената сделка е нищожна, поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. Неморално е пълномощникът да уговаря в голяма степен по-ниска стойност на наемната цена на имоти, договаряйки със свои родственици, макар наличието на пълномощно от собственика на имотите да сключи сделката да е с уговорката „на цена, каквато намери за добре". В тази насока, по отношение изобщо на сделки, сключени от пълномощник /независимо от предмета на сделката – наемен договор, продажба или др./ е налице трайна и последователна съдебна практика, в т.ч. и задължителна такава, отразена в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК - Р. № 1444/4.11.1999 г. на ВКС, по гр. д. № 753/99 г., V г. о.; Р. № 160/14.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 325/2004 г., II г. о.; Р. № 597/28.05.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2007 г., I гражданско отделение, решение №615/15.10.2010 г. по гр.д.№ 1208/2009 г. на ІІІ гр.отд., постановено по реда на чл.290 ГПК. Твърдението, че в договорите е предвидена възможност за предоговаряне на наемната цена, не води до извод за липса на вреда за представлявания и липса на споразумяване от страна на третите лица и представителя във вреда на представлявания, тъй като тази клауза сама по себе си не е в състояние да коригира наемната цена /каквато клауза е правно възможна/, а предполага наличието на съгласие и на двете страни по договора – наемател и наемодател, което обстоятелство не би могло да се предполага, че би настъпило със сигурност. Предвид изложените по-горе съображения, настоящия състав на ВКС приема, че предявените обективно съединени искове са основателни, като постановеното решението от въззивния съд е неправилно, като необосновано и следва да се отмени. Тъй като не се налага извършването на нови процесуални действия в производството, то следва да се постанови съдебно решение по съществото на спора, като предявените искове с правно основание чл.40 ЗЗД се уважат. С оглед изхода на спора, в полза на ищеца по делото следва да се присъдят всички направени в производството по делото съдебни и деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Общия размер на тези разноски е както следва: 19 317 лева разноски, направени пред първата инстанция и ВКС и 6 000 лева пред въззивната инстанция, както и за настоящата инстанция, което е в размер на 6000 лева, видно от представените доказателства за заплащането му. Направено е възражение за прекомерност на заплатеното възнаграждение от страна на ответниците по касационната жалба. Цената на предявените обективно съединени искове е общо в размер на 63500 лева, като предвид разпоредбите на Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, договореното и заплатено възнаграждение действително е прекомерно, като следва да се присъди сумата от 1805 лева възнаграждение за настоящото разглеждане на делото пред ВКС. Общо дължимите разноски за всички инстанции са в размер на 27 122 лева. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 171/18.03.2014 г., постановено по гр.д.№ 1219/2013 г. от І-ви състав на Апелативен съд – Пловдив, като вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.40 ЗЗД, по иск предявен от А. К. А. против А. Т. Г. и В. К. Г., че договор от 28.09.2007 г., вписан под № *****/28.09.200* г. на СВ, с който А. К. А.., като наемодател, действащ чрез пълномощника си Т. Х. Г., предоставя на А. Т. Г., като наемател, 77/168 ид.ч. от магазин, с обща площ от 168 кв.м, с реално ползване на 77 кв.м, представляващи северната част от търговската зала на магазина с 5,50 м лице към [улица], със срок на договора от 13.01.2009 г. до 13.01.2019 г. и с наемна цена от 1 000 евро на месец, като наемателят е заплатил 12 000 евро - наем за първата година, както и 1 000 евро – депозит; договор от 28.09.2007 г., вписан под № *****/28.09.200* г. на СВ, с който А. К. А., като наемодател, действащ чрез пълномощника си Т. Х. Г. предоставя на А. Т. Г. като наемател, 64/168 ид.ч. от магазин, с обща площ от 168 кв.м, с реално ползване на 64 кв.м, представляващи южната част от търговската зала на магазина с 5,00 м лице към [улица], заедно с тоалетния възел с площ от 7 кв.м, със срок на договора от 16.01.2009 г. до 16.01.2019 г. и с наемна цена от 800 евро на месец, като наемателят е заплатил 14 400 евро - предплата за 18 месеца, както и 800 евро – депозит; договор от 28.09.2007 г., вписан под № *****/28.09.200* г. на СВ, с който А. К. А., като наемодател, действащ чрез пълномощника си Т. Х. Г., предоставя на В. К. Г., като наемател, имот пл. № ***, кв. **-в по плана на [населено място] кв.К. , на [улица], с площ от 79 кв.м, ведно с построения в него двуетажен магазин с изба и таван, със срок на договора от 20.11.2008 г. до 20.11.2018 г. и с наемна цена от 900 евро на месец, като наемателят е заплатил 10 800 евро - предплата за 12 месеца, както и 900 евро – депозит, са недействителни по отношение на А. К. А.. ОСЪЖДА А. Т. Г. и В. К. Г. и двете с адрес [населено място], [улица] да заплатят на А. К. А. от [населено място], [улица], ет. сумата 27 122 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Решението е окончателно. Председател: Членове: 1. 2.