Р Е Ш Е Н И Е
№ 208
гр. София, 29 ноември 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ХРИСТИНА МИХОВА
при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 600 по описа за 2018г.г.
Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по касационни жалби на осъден подсъдим и на защитата му срещу решение № 64/10.04.2018г. по ВНОХД № 376/2017г. по описа на Варненски апелативен съд.
В касационната жалба на защитата се релевират всички касационни основания. По отношение на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се твърди неизпълнение на дадени указания от предходна касационна инстанция. Не бил даден отговор на възражения с буквално възпроизвеждане на обвинителния акт. Заявява се, че съдът нямал право да замества вътрешното си убеждение с вътрешното убеждение на прокурора, а преписът на обвинителния акт и липсата на отговор на защитните възражения представлявала типична липса на мотиви.
Оспорват се мотиви на въззивния съд при анализ на косвените доказателства, очертаващи момента по време на деянието, по делото, като почиващи на предположения. Защитата сочи, че нямало нито едно доказателство за възприетата фактическа обстановка, с изключение на видът на установените увреждания на пострадалия.
В жалбата се отхвърлят и изложени доводи от въззивната инстанция при отхвърляне достоверността на обяснения, дадени от подсъдимия, като се посочва, че е прехвърлена доказателствената тежест върху подсъдимия в нарушение на чл.103 от НПК. Липсвали и съображения относно обстоятелството, че уврежданията на пострадалия и следите от кръв не могат да бъдат пряко доказателство по отношение на авторството на деянието.
При доказателствения анализ обясненията на подсъдимия не били изследвани детайлно, в съпоставка с експертно заключение за увреждания по автомобила, управляван от него, с действията му след деянието. Според защитата отхвърлянето на обясненията на дееца като защитна теза било голословно и водело до извод за липса на мотиви в тази част.
В касационната жалба се повтарят направени възражения относно предаване на автомобила и на ключове от него, като има и твърдение, че въззивната инстанция не е обсъдило по същество доводите на защитата, че нямало процесуални гаранции за начина на съхранение на веществените доказателства. Оспорва се даден отговор от въззивният съд относно намерена при втори оглед люспа кръв, който се основавал на предположение.
По отношение на наказанието се твърди, че е явно несправедливо и постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон, макар и определено по жалба на частните обвинители. Съдът не бил отчел изискуемата се явна несправедливост на наказанието, а бил го възприел и описал само като несправедливо. В този смисъл изменението в по-тежко на наказанието било извършено без правно основание.
Твърди се, че е нарушен основен принцип на индивидуализация на наказанието, че личността на дееца се преценява в битността и извън престъплението, както и че съдът бил пренесъл механично оценката на съдебните експерти в мотивите на решението си, без да съобрази, че последните не могат да създават факти и тази оценка бил фактически, а не експертен въпрос. Съдът според защитата е следвало да реши сам този въпрос.
На следващо място се твърди, че не било отчетено чистото съдебно минало на дееца, неговата младост и положителните му характеристични данни, като тези смекчаващи отговорността обстоятелства (както и включително други изброени относно оказано съдействие) са били изцяло пренебрегнати на основание съществуващите отегчаващи.
Практическата оценка на съда, изводима с налагането на наказанието доживотен затвор, че деецът не е поправим, не била мотивирана според защитата.
Основно място се отделя на възражението, че след като не е изяснил мотива на деянието, въззивната инстанция е приела, че мотивът за убийството е произлязъл по незначителен повод. По този начин се е достигнало до излагане на противоречиви мотиви и предположения, съставляващо съществено процесуално нарушение, довело от своя страна и до явна несправедливост на наложеното наказание. Оспорва възприемането на наличието на тежък вредоносен резултат като отегчаващо отговорността обстоятелство, като отбелязва, че положителната характеристика на жертвата не води до отегчаване на отговорността на дееца, както отрицателната й характеристика не смекчавала наказателната отговорност на дееца.
Посочва се също така, че възприемането като отегчаващо обстоятелство на такива факти, включени в утежнената правна квалификация на деянието е в противоречие с чл.54 от НК при отегчаване отговорността на дееца.
Защитата извежда наличието на явна несправедливост от това, че решението е продукт на опорочено производство.
С касационната жалба на защитата се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно – правилно приложение на материалния закон, отмяна на наложеното наказание доживотен затвор и определяне на наказание лишаване от свобода при превес на смекчаващите вината обстоятелства.
В касационната жалба на подсъдимия се твърди, че постановената присъда е в грубо нарушение на чл.348, ал.1, т.1 до т.3 от НПК. В допълнение се уточнява допуснато нарушение на материалния закон, като обвинението не било доказано по несъмнен и категоричен начин, като акцентира на ненамерен предмет на престъплението.
Като съществено процесуално нарушение се отбелязва пропуск, определен като умишлен, да се „изземе“ отпечатък от ръка от трапезарията на хижата на БТС, който пък бил основен в подкрепа на обвинението. Поредно процесуално нарушение се извежда от „умишлено“ според подсъдимия изтриване на записи от камера на бензиностанция в [населено място].
В тази жалба също се поставя въпросът за явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди, че това е така на първо място, защото е постановено по отношение на подсъдим, който не е извършил деянието, в което е обвинен.
Иска отменяване на атакувания съдебен акт и признаването му за невинен.
В ново допълнение на касационната жалба подсъдимият в лично качество се спира на установените от въззивната инстанция нови обстоятелства и заявява, че въззивната инстанция при задълбочен анализ има основание за значително повече корекции на фактите. В допълнението се прави оценка на обема доказателства и се твърди, че по отношение на авторството те били оскъдни (доказателствата). Изводите на въззивната инстанция почивали на предположения и формирали грешна представа за развилата се ситуация. Изложената версия от страна на въззивната инстанция представлявала само една такава, но не единствена. Подсъдимият настоява, че в анализът е следвало да намери място обсъждане на личността на пострадалия, като прави позоваване и на несъбрани, но поискани от него доказателства- преглед на камери на заведението „Ф.“, на мобилния апарат на пострадалия, на самия подсъдим, справка от хотел „Л.“.
В жалбата на подсъдимия се излагат разсъждения относно необходимост да се установява преминаване и на други автомобили извън посочени часове и които са били заснети от камера на АПИ на изход на [населено място]. Подсъдимият в жалбата си се фокусира върху, умишлен според него, пропуск за изследване на оставен отпечатък на входна врата на трапезария.
Оспорва наличието на възприет от съда конфликт, като твърди, че разговор с пострадалия е имал само по повод местонахождението на хижата на БТС, която подсъдимият твърди, че преди това никога не е посещавал. Развиват се доводи във връзка с взаимоотношенията на св.Т. с пострадалия, като се твърди, че само последният е знаел какви намерения е имал. Твърди се също така, че е трябвало да се разследва защо пострадалият е искал да отиде точно на това място. Според подсъдимия неправилно са отхвърлени дадените от него обяснения като защитна теза, че не е обърнато внимание на употребеното количество алкохол от пострадалия и кървящите му рани преди качването в автомобила на подсъдимия.
Подсъдимият приема, че „безспорно по автомобила“ му е намерена кръв от пострадалия, но изразява съмнения в начина на откриване на следите от кръв, които били с различни размери. Отделя внимание на описаната от него ситуация с пристигането му с пострадалия до бариера на хижата, слизането на последния и отправянето пеша към тази хижа, среща с друг човек, случващото се между двамата и намесата на подсъдимия, за да вдигне пострадалия от земята.
По повод на намерената кръв от пострадалия по дрехите на подсъдимия, в жалбата се отбелязва, че това е безспорно, но анализът на въззивната инстанция в тази връзка съставлявал повторение на посочените от защитата експертизи. Оспорва възприемането на нанесени удари вътре в автомобила, като се позовава на минималното количество кръв, която е намерена в купето, на позицията на пътника, на обратната дирекция на автомобила и липсата на следи от кръв при напускането на купето.
Подсъдимият излага съображения и относно настъпването на часът на смъртта на пострадалия, оспорвайки доводите в това отношение на въззивната инстанция. Твърди, че ако е преследвал пострадалия, както се приема в обвинителния акт и от въззивната инстанция, то следите по дрехите, които той бил предал, нямало да бъдат в такова състояние.
В заключение иска отмяна на въззивното решение и оправдаването му.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че касационната жалба на подсъдимия, както и тази на защитата му, не са основателни, моли да се оставят без уважение. Основава се на правилно приложение на материалния закон с изменението на първоинстанционната присъда в посока на уважаване на подаден протест и жалба от частните обвинители, съответно увеличаване на наложеното наказание от 20 години лишаване от свобода на доживотен затвор.
Поддържа наличието и на двата квалифициращи деянието елемента – извършване по особено мъчителен за жертвата начин и с особена жестокост. Приема, че деянието е установено по категоричен начин – подсъдимият е нанесъл 17 удара с ножа на пострадалия, като по този начин и доколкото ударите са попадали в жизненоважни части на тялото, с голяма сила и интензитет е установена и субективната страна на деянието. Според прокурора извършването на деянието било доказано от събраните по делото доказателства и доказателствени средства по един категоричен начин. Били изследвани всички доказателства и доказателствени източници, съобразени са указанията на ВКС и съдът е отстранил недостатъците на отмененото, първо по ред, въззивно решение. Всички възражения на защитата са обсъдени и са изложени подробни съображения.
Прокурорът заявява, че наложеното наказание е справедливо. Отчетени били две смекчаващи отговорността обстоятелства, но са отчетени и редица отегчаващи тази отговорност обстоятелства, които пък определят деянието като изключително тежко по смисъла на чл.38а, ал.2 от НК. В този смисъл правилно било определено наказанието доживотен затвор. Излага причините, поради които счита, че отегчаващите отговорността обстоятелства надделяват. Счита, че е обоснован извода на съда от първата инстанция, че двата типа превенции биха се осъществили с налагането на наказание, предвидено в чл.38а, ал.1 от НК.
Моли решението да бъде оставено в сила.
Частните обвинители и граждански ищци М. И. Р. и К. Б. К. се явяват лично, представляват се от повереник.
Частният обвинител К. Б. Б., представляван от М. И. Р. като законен представител и В. И. К. не се явяват, за тях се явява повереник.
Повереникът за всички частни обвинители оспорва подадената касационна жалба като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Счита, че въззивният съд не е допуснал твърдените от защитата нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, нито относно справедливостта на наложеното наказание. Според повереника указанията на касационната инстанция в предходно отменително решение били изпълнени изцяло, както и били изпълнени доказателствените искания на защитата. Бил извършен обстоен анализ на възраженията на защитата, като отхвърлянето им по същество отказва изключването от материалите по делото на веществените доказателства. Повереникът се солидаризира с подробно изяснените причини от съда да откаже да приеме обясненията на подсъдимия за достоверни.
В заключение се поддържат доводите на въззивната инстанция относно възприемането на подсъдимия като автор на деянието, така също и по отношение на правната квалификацияна деянието. Споделя аргументите за индивидуализацията на наказанието и налагане на доживотен затвор. Заявява, че решението на въззивната инстанция е правилно и моли да бъде потвърдено.
Частните обвинители и граждански ищци М. И. Р. и К. Б. К. заявяват, че са съгласни с атакуваното въззивно решение.
Подсъдимият Д. Н. П. се явява, представлява се от защитник, който пледира да се отмени решението на Варненски апелативен съд и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, тъй като било постановено при съществени процесуални нарушения и не са изпълнени указанията, дадени с първоначалното отменително решение на ВКС.
Защитата поддържа, че първоинстанционния съдебен акт е лишен изцяло от мотиви, тъй като съставлява буквален препис на обвинителния акт. На второ място се поддържа оплакване, че по делото няма нито едно пряко доказателство относно обстоятелствата по чл.102, т.1 от НПК и изводите за авторство почиват изцяло на предположения.
Защитата оспорва възприемането на обясненията на подсъдимия за недостоверни, като по този начин била изместена доказателствената тежест върху него. Акцентира върху приобщаването като веществено доказателства и съхраняването на лекия автомобил на подсъдимия. Посочването от въззивната инстанция в отговор на възраженията, че последните са неоснователни, било по декларативен начин и без съответно обсъждане.
Според защитата, решението влизало в противоречие с материалния закон относно квалифицирането на деянието като извършено по особено мъчителен за убития начин и било игнорирано заключението на съдебномедицинската експертиза за изпадането на пострадалия в безсъзнание, без да бъдат обсъдени доводите на защитата.
По отношение на третото релевирано касационно основание защитата повтаря доводите от касационната си жалба.
Подс.П. в лична защита заявява, че няма какво да добави повече от казаното от защитата и депозираната лично от него касационна жалба. Последен заявява, че няма нищо общо с убийството на пострадалия, твърди че е невинен и било редно решението да се отмени.
При последната си дума подс.П. моли да се отмени решението, като делото да се върне за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
Касационното разглеждане на делото е второ по ред.
С присъда № 6/25.02.2015г. по НОХД № 319/2015г. на Окръжен съд-Разград подсъдимият П. е бил признат за виновен в извършване на 11.04.2015г. на престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр. 2-ро и 3-то от НК.
Наложено му е наказание 20 години лишаване от свобода при строг режим за изтърпяването му.
Уважени са частично и предявените граждански искове по делото ведно със законната лихва, като съдът се е произнесъл по разноските и веществените доказателства.
Тази присъда е обжалвана и протестирана, като е потвърдена с въззивно решение № 277/15.12.2016г. на Варненски апелативен съд, което е обжалвано от страните пред ВКС.
По подадени жалба и протест с решение 105/04.09.2017г. по кд.№ 175/2017 на 2-ро н.о. на ВКС въззивното решение е отменено и върнато за ново разглеждане.
При повторното разглеждане във въззивната инстанция с решение № 64/10.04.2018г. по ВНОХД № 376/2017г. първоинстанционната присъда е изменена, като на подс.П. е наложено наказание доживотен затвор, което да се изтърпява при специален режим.
Касационната инстанция констатира, че жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Възраженията, съдържащи в себе си касационните оплаквания, разгледани по същество, се определят от настоящия съдебен състав като неоснователни.
Въззивната инстанция е имала възможността да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, като на нейното внимание са били поднесени идентични възражения, каквито се ангажират с касационната жалба. Тя е разполагала и с указанията на предходната касационна инстанция във връзка с мотивировката на съдебния акт и необходимостта от отговор на исканията за допускане на отделни доказателства.
Настоящата касационна инстанция намира, че въззивната такава е извършила задълбочен преглед и анализ на доказателствата по делото, независимо от проведеното съдебно следствие пред първостепенния съд. Сама е събрала и проверила свидетелски показания, назначила е и е изслушала нови експертизи, като е основала своя отговор на тези така събрани и проверени доказателства, както и на нови писмени такива.
Въззивната инстанция е възприела като безспорни обстоятелства посещението на подс.П. и св.Б. на заведението „Ф.“, преобличането му преди това, както и заварването в това заведение на компанията на пострадалия, която включвала св.З. и св.Т.. С основание въззивната инстанция е възприела облеклото на пострадалия и в пълно съответствие с нормата на чл.316 от НПК. Няма спор и относно преместването им в съседната игрална зала, където останали подсъдимият, пострадалият и св.З..
Касационната инстанция не намира в тази дейност на въззивната инстанция по установяване на фактите по делото допуснато противоречие с доказателствата или произволно приоритизиране на отделни доказателства за сметка на други. Процесуалната дейност на съда не търпи в това отношение критика. Всички важни и относими детайли към последващите разсъждения на съда са установени по надлежния процесуален ред.
Все така въззивната инстанция е възприела отправянето на току-що запозналите се подсъдим и пострадал към близката до игралната зала бензиностанция на „О.“, откъдето се отправили с автомобила на подс.П. (изрично отбелязан като такъв с дясна дирекция, в противовес на възраженията на подсъдимия за пропуск от съда на това обстоятелство) към местността П..
Нараняванията на пострадалия са безспорно усттановени, като съдът е приел, че част от тях са причинени вътре в автомобила, без да се ангажира с местоположението им. Този процесуален подход среща разбирането на касационната инстанция и той е единствено правилен и възможен, доколкото в противен случай съдът наистина би си служил с предположения, какъвто упрек напълно неоснователно впрочем се и отправя.
Самите наранявания носят своята специфика и отбелязването им е в унисон с възприетата от въззивната инстанция последователност и механизъм на придвижване до последния момент от живота на пострадалия, до настъпването на леталния изход.
Възраженията на подсъдимия за наличието на кървящи рани по пострадалия, получени преди качването в автомобила с основание не са могли да бъдат възприети от проверяваната инстанция. Нараняванията по тялото на пострадалия са отброени изчерпателно посредством съдебномедицинското изследване и напълно обясняват начина на придвижване на пострадалия в стремеж да избегне фаталните удари. В този смисъл установените наранявания са точно толкова, колкото е възможно да бъдат получени при опита за бягство на пострадалия, включително охлузните рани, поради което правната и житейска логика изключва да има такива наранявания преди качването в автомобила на подсъдимия. Ако съдът беше възприел такива обстоятелства, то би се поставил въпросът защо подсъдимият е допуснал пострадалия да се качи в автомобила в това състояние и да го закара на такова отдалечено и изяснено безлюдно място, вместо да му осигури медицинска помощ. Не е нужно да се отговора обаче на такъв въпрос, тъй като наранявания, получени по начина, твърдян от подсъдимия, не са възприети с основание и обясненията на дееца са отхвърлени като недостоверни.
Въззивната инстанция е имала възможност да обсъди отражението в материалната действителност на кървенето на пострадалия и в частност следите от кръвта му върху дрехите на подс.П.. В противовес на личните възражения на подсъдимия тези следи не са така малко – те са 10 на брой.
Въззивната инстанция е дала задълбочен отговор на състояние на пострадалия, в противовес на личните възражения на подсъдимия, който в жалбата си твърди, че състоянието на убития не е отчетено, нито употребата на алкохол. Напротив, съдът се е отнесъл с голямо внимание към това обстоятелство, както и към това на дееца.
Напълно основателно са отхвърлени обясненията на дееца, позововайки се на безпристрастните свидетелски показания на св.Б., както и на св.Т. за състоянието му поради употреба на алкохол. Съвсем обосновано е изключил от обхвата на позитивната си оценка заключението на съдебнопсихиатричната и психологична експертиза, тъй като то се основава на анамнезните данни на самия подсъдим, идентични с неговите обяснения, противоречащи обаче на посочените свидетелски показания.
Много прецизен и детайлен е анализът на въззивната инстанция относно времето на напускане на заведението и проведеният разговор на св.Т. с постр.Б.. Даден е отговор и на възраженията за събиране на доказателства за проведени разговори на пострадалия, който е напълно достатъчен и се споделя от касационната инстанция, достъпната информация от мобилния апарат на убития е съпоставена с показанията на св.Т. и съвсем закономерно се е достигнал до извод, че към 06.19ч. на 11.04.2015г. подсъдимият и пострадалият са били в игралната зала на клуб Ф.“, както разбира се, и св.З..
Въззивната инстанция съвсем конкретно е отговорила в доказателствения си анализ, че след раговора със съпругата си няма други разговори, освен разбира се, със св.Т..
Съдът се е спрял и на състоянието на пострадалия, за когото е прието, че е употребил алкохол. Дал е отговор, доколкото в тази насока има възражения на подсъдимия, че имало нормална комуникация между двамата – св.Т. и св.З., че пострадалият изглеждал като повече пил от подсъдимия. От това не следват обаче никакви изводи в насока на подкрепа на тезата на защитата и лично на самия подсъдим.
Въззивната инстанция прецизно е установила движението на подсъдимия, визуализирано чрез системата за видеонаблюдение на ОДМВР-Разград, като е отчетена липсата на синхронизация с астрономическото време. Установила е и точното време на напускане на двамата на [населено място],установено от справката на АПИ - 6.55ч. на 11.04.2015г.
Съдът е приел, че в автомобила са се намирали само двамата, при липсата на кофликт помежду им. Разсъжденията на въззивният съд са уверени и логични, в пълно съответствие с установените по делото факти. Това се отнася и до времето на пристигане на подс.П. и постр.Б. до хижата на БТС, както и съпоставката със защитната теза за местоположение на подс.П. в 7.14.19ч. на тази дата – бензиностанция „К. к.“- [населено място].
Логическия анализ на контролираната инстанция е безупречен, изводите са точни и неоспорими. Възприетото движение на подсъдимия трябва да се анализира успоредно и с дадените от него обяснения,при проведените от него разговори със св.Т. и св.К.. За отбелязване е, че цялостното му поведение не съответства на случилото се и на даваните от него в тази връзка обяснения (официализирано възпроизведени и потвърдени в личната му касационна жалба). Ако се е случило това, което твърди самият подсъдим, то поведението му безусловно би било различно- търсене на помощ, съобщение до полицията, нищо от което не се е случило. В този смисъл са показанията на св.Т. М. Д., на когото подсъдимият е разказал първоначалната си версия за случилото се. Касационата инстанция няма никакво съмнение, че ако защитните твърдения в каквато и да е степен отговаряха на обективната действителност, то те биха изложени именно в този първи момент и при този разказ.
Личните му възражения се изтъкани от непреодолими логически противоречия – от една страна приема тезата, че е бил с пострадалия по време на инцидента, от друга страна оспорва попадналата на него кръв, като се позовава на минималното открито количество. Твърди, че се опитал да му помогне, от което следва при откритите рани и техния характер количеството кръв от пострадалия да е много повече от установеното. От друга страна, именно с позицията при нападение отзад и отстрани, както се описва механизма на извършване на деянието във възприетата фактическа обстановка, може да се обясни наличието на кървавите пръски и липсата на масивни зацапвания с обилно течащата кръв. Контролираният съд съвсем детайлно и в светлината на експертните разяснения по делото (комплексната съдебномедицинска експертиза,л.110 от т.3 на д.п-во,отговор на втори въпрос) е дал изчерпателен отговор на подобни възражения, като не е необходимо да се повтарят.
Въззивната инстанция е отделила подробно внимание на възраженията на защитата относно лекия автомобил, марка „Мицубиши“ , управляван от подсъдимия в нощта на инцидента, във връзка с извършените два огледа и намерените веществени доказателства, едно от които представлява люспа, намерена между двете седалки на превозното средство и зад ръчната ръчната спирачка. Тя свързва пострадалия с превозното средство и наличието на нараняване в момента, когато той се е намирал в него. Няма съмнение в редовността на процедурата по чл.155 и сл. от НПК, а и самата защита не спори този въпрос. Възраженията са относно начина на транспортиране и съхраняване на превозното средство до и по време на извършване на огледите му. Простото възражение на защитата не е достатъчно, за да се възприеме достоверно съмнение относно възможността да се привнесе веществено доказателство и то в ущърб на правните интереси на подсъдимия. По делото липсват каквито и да било индиции за подобно нещо, не съществува мотив за това, поради което възражението има характер само на хипотеза, лишена от фактическо основа. С основание въззивната инстанция е отказала да изследва въпроса за местонахождението на ключовете от ватомобила - л.21 от мотивите,предп.абзац. Това обстоятелство е било лесно проверимо, но в действителност не е необходимо.
Въззивната инстанция добросъвестно е подложила на прецизен анализ резултатите от огледите на местопроизшествието, като може да се обърне внимание на следите от кръв и характера на нараняванията на пострадалия. Въззивната инстанция съвсем закономерно е достигнала до извод, че порезното нараняване, което е защитно според експертите, е причинено вътре в автомобила, за да може да бъде оставена следата по предна лява врата (тази на пътника в автомобила, тъй като, както отбелязва в личната си жалба подсъдимия, той е с дясна дирекция). Последващите следи от кръв са на отдалечаване от автомобила, от тях се извлича по логически път намерението на пострадалия да отвори вратата на трапезарията и да се скрие от увреждащия го нападател.
Всяка една следа от кръв по автомобила, по дрехите на подсъдимия, по трасето, очертано от придвижването на подсъдимия е изследвана по експертен начин, включително и с ДНК – анализ, и всички те вкупом очертават непрекъснат физически контакт между подсъдимия и пострадалия.
Подобно движение на пострадалия изключва намесата на трето лице и подобна защитна версия не може да бъде възприета, тя се опровергава от веществените доказателствата по делото, от следите на местопрестъплението.
Анализът на провежданите разговори от пострадалия и неговото поведение през цялата вечер също изключват възможността той да е имал уговорена среща с когото и да било в района на хижата на БТС или пък някой да е очаквал появата му там, в присъствието на подсъдимия.
При липсата на такава намеса има само един-единствен възможен извод и той е за авторството на подсъдимия. Двете инстанции са действали съобразно закона, като са достигнали до него и са признали дееца за виновен.
Що се отнася до средството за извършване на престъплението, неговият вид е установен по категоричен начин – това е хладно оръжие с режещо острие, което добре отговаря да е нож. Такъв, по който да има следи от кръвта или тъкан от пострадалия, не е намерен, но това не променя първоначалния единствено възможен извод. Следващия извод, който също е единствено възможен, местоположението му, което е останало неизвестно по делото, е резултат само от действията на подсъдимия и на никой друг.
Твърдението на защитата в касационната жалба, че изводите за осъществяване на деянието и неговото авторство почиват на предположения и че няма нито едно доказателствоза възприетата фактическа обстановка, не може да бъде споделено, то противоречи на разумния и логически анализ на установените факти по делото и като напълно неоснователно се отхвърля от касационната инстанция.
Защитата прави възражения, като изтъква отделни факти и изисква вниманието на решаващите съдилища да е по всеки един, взет поотделно, такъв факт. Конкретно възражението е свързано с липсата на отговор според защитата защо се свързва присъствието на друг автомобил и лице, с автомобил, за който говорят св.М.,Б., К., Т. и Т..
Касационната инстанция е длъжна да напомни, че фактите могат и трябва да бъдат разглеждани поотделно, да бъдат проверявани доказателствата, свързани с отделните обстоятелства, но в крайна сметка задължение на съдилищата по същество е да преценят доказателствената съвкупност. Поредицата от изложени обстоятелства, свързани с контакти на пострадалия през нощта на деянието (ограничени), вземане на решение за посещение на местопрестъплението, веществените следи и последващото поведение на дееца (изключващо изобщо версия за трето лице, в момент, когато възможността за изграждане на убедителна защитна теза,различна от обективната действителност, е твърде ограничена поради краткото време от деянието до намесата на полицейските органи) формират краен извод, който съответства напълно на обвинителната теза. Съдилищата в случая са изпълнили добросъвестно законовите си задължения по преценка и анализ на доказателствената съвкупност поотделно и в цялост. Ако за защитата е допустимо и възможно да ползва в интерес на своята теза отделни доказателства и избирателно, то това за съдилищата не е възможно и не е допустимо.
Въззивната инстанция е изпълнила процесуалните си задължения, като е обосновала доказателствено всеки един възприет факт, включително и за настъпването на смъртта на пострадалия, дала е пълноценен отговор на всяко едно, дори и несъществено, възражения в тази връзка (по отношение на ризата на пострадалия). Поради това възраженията на защитата относно качеството на първоинстанционния съдебен акт не се възприемат като основателни, тъй като възможните недостатъци на този акт са отстранени при надлежното въззивно производство.
Възражението относно заместването на вътрешното убеждение на съда от първата инстанция с това на прокурора и липсата на такова право е твърде декларативно, за да може да бъде възприето, не съществуват никакви процесуални пречки, в противовес на на мнението на защитата, това убеждение, след съответния анализ и преценка на доказателствата да съвпадне с това на прокурора, чиято цел като страна в състезателния процес именно е това - да убеди в своята теза решаващия съд. Твърдението за заместване е напълно голословно и не държи сметка за правомощието на съда да изгради своето убеждение след преценка на целия доказателствен материал – а няма никакви индикации това да не се е случило ( доколкото касационната инстанция възприема, че липсват основания да се приеме, че съдът е изградил фактическата обстановка и вътрешното си убеждение при наличието на избирателен подход, на частично или непълно сбиране и проверка на доказателствата или превратното им тълкуване).
Ползването на текстообработващи програми при изготвянето на мотивите може да бъде удачно или не (в негативен смисъл са възраженията на защитата), но в случая е по-важно съответствието на възприетите факти с установяващите ги доказателства. Касационният състав намира, че такова съответствие като цяло е налице, а отделните пропуски са надлежно коригирани по реда на чл.316 от НПК и съобразно указаните там правомощия от въззивната инстанция.
Второстепенният съд е изложил пространни съображения за това, дали могат да бъдат установени или не мотивите за извършеното деяние, ползвайки и доводи в теоретичен аспект. Практически е винаги за предпочитане, с оглед цялостната и пълна преценка за виновността и вида и размера на оптималното за налагане във всеки конкретен казус наказание, мотивът за извършване на деянието да бъде установен. Не винаги това е възможно, поради което въззивната инстанция с основание се е задоволила да отбележи, че той е личен и не е свързан с други съставомерни обстоятелства. Съдържанието на този мотив остава недостъпно за процеса, което не лишава последния от възможността в него да бъде направен извод, че подсъдимият е желаел да лиши от живот пострадалия.
Основен упрек на защитата е използването според нея на предположение относно причината за възникналия инцидент, довел до убийството на постр.Б.. Апелативният състав е възприел наличието на незначителен конфликт и това според възраженията на защитата е използване на предположение в нарушение на процесуалния закон – чл.303, ал.1 от НПК. Оплакването на защитата само привидно има основание. Всъщност възможните хипотези за първопричината за извършване на престъплението от подс.П. са само две – при възникнал конфликт или без такъв. Съдът не може да възприеме втората възможност, деянието да е извършено без да има какъвто и да е конфликт, тъй като това обстоятелство отегчава както вината на дееца, така и неговата отговорност. Това е така, защото би означавало убийство заради самото убийство, за удовлетворение на вътрешни потребности (например за удоволствие и др.подобни…), които влизат в неразрешим конфликт с принципите на човешкото съществуване и съвместно общуване, ярък антипод на установения и общовалиден цивилизационен модел. Това би означавало деецът да се възприеме като човек извън обществото, напълно непоправим и представляващ със съществуването си перманентна заплаха за останалите членове на обществото по смисъла на чл.38 от НК, каквото наказание на дееца не е наложено.
Втората хипотеза, от единствено възможните две, както се подчерта, е наличието на конфликт между подсъдимия и пострадалия. Степента на противопоставяне в един такъв конфликт, при липсата на гласни доказателства, може да се определи в две същностни категории – такава, която да отговаря на критериите, заложени в чл.118 и чл.119 от НК и конфликт, чиято категория е извън тези критерии.
Въззивната инстанция е избрала втората категория, определяйки я с термина несъществен конфликт. Това е терминологичен избор, в който касационната инстанция не открива нарушение на закона, особено пък такова, свързано със забраната по чл.303, ал.1 от НПК.
Касационната инстанция също не намира доказателствена основа за възприемане на на възникване на конфликт, който да може да изпълва критериите на чл.118 и чл.119 от НК, липсва материално отражение във физически аспект за едно такова развитие на конфликт – тъй като по подсъдимия не са установени никакви следи от телесно съприкосновение и схватка с пострадалия (освен биологичния материал от пострадалия, иззет от ноктените изрезки на подс.П.), нараняванията са само едностранни, не е открит никакъв предмет, с който пострадалия би могъл да застраши подс.П. още вътре в автомобила. Не съществуват и доказателства на плоскостта на възприятията за наличието на словесен конфликт, който да може да породи ескалация на поведението на подсъдимия и да доведе до извършване на убийство – по начало подсъдимият изобщо отрича да е извършвал деянието, като цяло действията (разбирай нападателните) в конфликта са изцяло едностранни, изхождащи само от подсъдимия. Пострадалия само се е защитавал, разбира се, неуспешно, от хладното оръжие, което е довело да нараняване от именно такъв характер.
По тези съображения и това оплакване се отхвърля като неоснователно.
При правилно установените факти въззивната инстанция закономерно е достигнала и до правилното приложение на закона. Настоящият касационен състав споделя напълно изложените съображения от правна страна за квалификацията на деянието. Деянието е извършено по начин,в който страхът от приближаващата смърт е завладял напълно съзнанието на пострадалия, дори и при началните наранявания, между които отсъстват фаталните. Деянието представлява поредица от систематично осъществени телодвижения на подс.П., които са задвижени от намерението му да причини смърт. Пострадалият е имал пълната възможност да разбере за това, при което се е опитал да избяга извън превозното средство и да се отдалечи от него и от подсъдимия. Няма никакво съмнение, че пострадалият е изпитал неописуем ужас от първия до последния момент от неизбежните фатални наранявания, демонстрирано чрез многобройността на нанесените удари с хладно оръжие и неотстъпчивата упоритост, с която подс.П. е преследвал постр.Б.. В тази връзка възраженията относно неправилното приложение на материалния закон – чл.116, ал.1, т.6, пр.2.ро от НК (поради изпадането на дееца в безсъзнание при нанасяне на удара, пронизал сърцето - посочената под № 9 рана в мотивите на въззивната инстанция, стр.24) не намират опора в доказателствата по делото при правилното им анализиране в съвкупност и не могат да бъдат възприети за основателни.
По релевираното последно касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание, защитата акцентира на липсата на изрично посочване на наличието на явна несправедливост в мотивировката на въззивната инстанция. Действително не всяко несправедливо наложено наказание подлежи на изменяване, а само това, което е явно несправедливо и това изискване следва от самия закон. Въззивната инстанция не е посочила изрично, че наложеното от съда от първата инстанция е явно несправедливо, от нейното мотировъчно изложение обаче следва именно този извод. Когато съдът приема, че наказанието не отразява степента на обществена опасност на деянието и на дееца, и най- вече, че наложеното наказание по размера си няма да постигне целите по чл.36 от НК, то е очевидно, че тази несправедливост е явна. Целта на всяко едно наказание е постигне целите на специалната и на общата превенция и ако то не може да ги реализира, съвсем ясно е, че е явно несправедливо определено. С оглед на това и посоченото касационно възражение се отхърля.
Не може да се приеме и следващото възражение, че личността на дееца се преценява в битността й извън престъплението, като въззивната инстанция го е нарушила, извличайки качествени характеристики на дееца от начина на извършване на деянието,т.е. от битността на дееца в престъплението, според израза на защитата. Личността на дееца не се преценява изолирано от престъплението и начина на осъществяването му. Разбира се, че поведението на дееца извън времевите рамки на извършеното деяние има своето значение и следва да бъде преценявано при вземане на решение за налагане на наказание. Но това далеч не означава, че проявлението на основни, качествени харектеристики на дееца по време на извършване на престъплението не следва да се взема предвид при определяне на наказанието. Напротив, съдилищата са длъжни да преценяват личността на всеки деец в светлината както на деянието, така и на поведението му като цяло в обществото. Разликите могат да бъдат драстично смущаващи, а съдилищата следва да намерят разумния баланс при оценката на личността на дееца. В подобен смисъл е Р 449/79, на ВС на РБ,1-во н.о.
Поради това възражението не може да бъде прието за основателно.
Защитата правилно отбелязва, че съдебните експерти не могат да създават факти. Не е вярно обаче твърдението и във втората част на възражението, че оценката за личността на дееца не е експертен, а фактически въпрос. Това е твърде опростено разбиране за личността на дееца, която може да бъде под влияние на усложнени психиатрични или психологически състояния преди, по време или след извършване на деянието, или въобще в течение на своя живот. За установяване на наличието на отклонения от развитието на личността или липсата им е необходимо експертното изследване и знание. Важното обаче в случая е, че експертите не са създали факти относно личността на дееца, а те са изследвали фактите по делото, анамнезните данни и са приложили необходими тестови изследвания. Тяхното заключение дава отговор за личността на дееца(вменяемо, пълнолетно лице, което може да разбира свойството и значението на извършеното от него деяние, както и да ръководи постъпките си) и за нейните особености (които са съществуващи, а не създадени от експертите), които не биха могли да бъдат установени без такова изследване и наличието на специални познания.
Спорът дали действията на подсъдимия по съдействие на органите на досъдебното производство следва математически да се отчитат като едно смекчаващо вината обстоятелство или всяко едно отделно действие по съдействие да се отчита като отделно такова обстоятелство, е без всякакво правно значение. Така или иначе съдилищата са длъжни да отчитат всеки един елемент от поведението на дееца, включително и по време на разследването, за да преценят дали то отговаря на изискванията на закона за смекчаване на неговата наказателна отговорност.
Защитата твърди, че не било отчетено нито едно смекчаващо вината обстоятелство и си противоречи, тъй като се позовава на възприето поне едно такова от въззивната инстанция (за еднократното отчитане на съдействието на дееца- л.34 от мотивите).
Поредно възражение относно неправилна процесуална дейност на контролираната инстанция се прави във връзка с налагането на самото наказание. Според защитата, след като то е наложено в този вид- доживотен затвор по смисъла на чл.38а от НК, само по себе си илюстрира преценка на въззивната инстанция, че „поправянето му (на дееца-бел. на съда) не може да се очаква“. В жалбата обаче очевидно не се прави разграничение между наказанието, налагано по чл.38 от НК и това по чл.38а от НК. Законодателят е предвидил, че наказанието по чл.38 от НК, когато престъплението е изключително тежко и посочените в чл.36 от НК не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. Впрочем и тук законът не предвижда непоправимост на дееца, но така или иначе в чл.38а от НК не се посочва невъзможността да бъдат постигнати целите по чл.36 от НК. Явно възможността за постигане на целите по чл.36 от НК в този случай(при наказанието, определяно по чл.38а от НК) съществува наред с преценката за налагане и на друго наказание или пък то да се наложи след изтичането на определен период от време – чл.38а ал.3 от НК.
Няма никакво съмнение, че извършеното от подс.П. престъпление е изключително тежко, съчетало по начина си на извършване две от предпоставките по чл.116, ал.1, т.6 пр.2-ро и 3-то от НК. Оспорва се обаче отчитането като отегчаващо отговорността обстоятелство характеристиката на пострадалия, като защитата заявява принципно правилната позиция, че за законът, държавата и обществото животът на човешкото същество е с еднаква ценност. Въззивната инстанция впрочем, никога не е изразявала различно мнение. Личността на пострадалия и неговото поведение могат да бъдат отчетени от законодателят, който е предвидил отегчена(квалифицирана ) или смекчена отговорност. Неправилен обаче ще бъде подходът да не се преценява личността на пострадалия от съда при налагане на наказанието, защото вредите които настъпват, ще зависят от неговото семейно положение, възраст, трудоспособност и т.н. В случая те са по-големи от обичайните, защото освен емоционалните щети на неговите близки (каквито можеше да няма), неговото малолетно дете ( което в други случаи може също да го няма) се лишава за един продължителен и много важен период в развитието му от грижите и обичта на неговия баща. Това са съпътстващи щети, причинени от деянието на подсъдимия, които са различни при различните пострадали, но при всички случаи трябва да се отчитат, когато ги има.
Поради тези причини и това възражение следва да бъде отхвърлено, както и това, свързано с оспорването на доводи на въззивната инстанция, които защитата отнася към правната квалификация деянието да е извършено с особена жестокост. Твърди се, че е налице двойно отчитане на тези обстоятелства, веднъж при определяне на квалификацията на деянието и втори път- като отегчаващи отговорността обстоятелства. Това становище не може да бъде възприето.
Деецът би осъществил деянието с особена жестокост и с много по- малко действия от описаните, и без да беше прерязал гърлото на своята жертва. Но той е сторил и това, което го отличава сред останалите извършители на престъпления от подобен род и с тази квалификация. За касационната инстанция няма никакво съмнение, че това обстоятелство, което не е нужно за да осъществи този елемент от престъпния състав, следва да се отчита и като отегчаващо отговорността обстоятелство.
На последно място се настоява, че съдът е игнорирал смекчаващите вината обстоятелства, приемайки множество отегчаващи отговорността обстоятелства в противоречие със закона (което не се възприе от касационния състав и посочено по-горе).
Това възражение също не може да бъде споделено, тъй като смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства не могат да бъде ценени в просто математическо съотношение, а с оглед тяхната относителна тежест при преценката на степента на обществена опасност на деянието и на дееца. Изложените от защитата смекчаващи вината обстоятелства – чисто съдебно минало, положителни характеристични данни, млада възраст и оказаното според защитата съдействие на разследването, нямат необходимата относителна тежест, за да преодолеят направения извод, че престъплението е изключително тежко и този деец следва да изтърпи предвиденото в чл.38а ал.1 от НК наказание. То, разбира се, има своите възможности при изтърпяването му, посочени в ал.3 на същата норма.
С оглед изложеното касационният състав намери, че са налице условията за цялостно потвърждаване на атакуваното въззивно решение, при липса на основания за ревизията му.
Предвид на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила решение № 64/10.04.2018г. по ВНОХД № 376/2017г. по описа на Варненски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: |