34 18 Р Е Ш Е Н И Е № 156 София, 05 януари 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети октомври две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 641/2020 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Н. Н. Н. срещу въззивно решение № 44/27.01.2020 г., постановено по ВНОХД № 297/2018 г. от Апелативния специализиран наказателен съд. Касационната жалба се позовава на всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Изтъкват се доводи за допуснати процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон с осъждането на подсъдимия по обвинението по чл. 252, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК. Атакува се и справедливостта на наложеното наказание. В съдебното заседание подсъдимият Н. и неговата защита поддържат жалбата при направените там възражения, като се представят и писмени бележки. Частният обвинител Н. М., редовно призован, не се явява. За него се явява повереник, който поддържа становище за неоснователност на жалбата. Г. М., А. М., С. М. – наследници на починалия частен обвинител С. Б. М. не се явяват. Първите двама от тях не са открити на известните по делото адреси. С. М. е отказал да получи предназначената за него призовка, удостоверено по реда на чл. 180, ал.4 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира, че претенцията за допуснати процесуални нарушения е неоснователна, но са налице предпоставките за приложението на чл. 66 от НК. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда от 06.07.2017 г., постановена по НОХД № 481/2014г. от Специализирания наказателен съд, е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Н. за това, че в периода от 13.10.1999 г. до 17.10.2008 г., в [населено място], без съответно разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като предоставил кредити в български лева на различни физически лица срещу задължението на същите да му върнат получените в заем суми и договорената лихва върху тях, както следва : - на 13.10.1999 г. предоставил на Н. М. кредит в размер на 2 500 лева при 8% месечна лихва ; - на 31.01.2000 г. предоставил на И. К. кредит в размер на 30 000 лева при 10% месечна лихва и платена такава общо в размер на 15 000 лева, с което му причинил вреда в размер на 15 000 лева и получил неправомерен доход в размер на 15 000 лева; - на 08.02.2001 г. предоставил на Н. Б. кредит в размер на 2000 лева при 8% месечна лихва и платена такава общо в размер на 5440 лева, с което му причинил вреда в размер на 5440 лева и получил неправомерен доход в размер на 5440 лева; - през 2001 г. предоставил на Л. С. кредит в размер на 10 000 лева при 10% месечна лихва и платена такава общо в размер на 3 000 лева, с което му причинил вреда в размер на 3000 лева и получил неправомерен доход в размер на 3000 лева; - в началото на 2005 г. предоставил на Л. С. кредит в размер на 15 000 лева при 20% месечна лихва и платена такава общо в размер на 54 000 лева, с което му причинил вреда в размер на 54 000 лева и получил неправомерен доход в размер на 54 000 лева; - на 13.10.2005 г. предоставил на И. К. кредит в размер на 5 000 лева при 8% месечна лихва; - на 26.01.2006 г. предоставил на Н. Н. кредит в размер на 5 000 лева при 7% месечна лихва и платена такава общо в размер на 2 700 лева, с което му причинил вреда в размер на 2 700 лева и получил неправомерен доход в размер на 2 700 лева; - на 07.04.2008 г. предоставил на М. А. кредит в размер на 15 000 лева при 8 % месечна лихва и платена такава общо в размер на 7 200 лева, с което му причинил вреда в размер на 7 200 лева и получил неправомерен доход в размер на 7 200 лева; - като с тази дейност предоставил кредити на посочените лица, възлизащи общо в размер на 84 500 лева, причинил значителни вреди общо в размер на 87 340 лева и е получил неправомерни доходи в размер на 87 340 лева, поради което и на основание чл. 252, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 55, ал.1, т. 1 и ал. 2 от НК е осъден на три години лишаване от свобода и 3 000 лева глоба. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на така определеното наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от пет години. На основание чл. 67, ал. 3 от НК през изпитателния срок е постановена и пробационната мярка по чл. 42а, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, която да се изпълнява в продължение на три години. Подсъдимият Н. е признат за невинен в това престъплението по чл. 252, ал.2 от НК да е извършено за времето след 17.10.2008 г. до 19.07.2010 г.; да са предоставени кредити над 84 500 лева до сумата от 190 500 лева; да е причинил другиму значителни вреди над 87 340 лева до сумата от 464 174 лева и да е получил значителни неправомерни доходи над 87 340 лева до сумата от 466 574 лева, подробно описани по пунктовете в диспозитива на присъдата, като на основание чл. 304 от НПК е оправдан в тази част от повдигнатото обвинение. На основание чл. 53, ал.2, б. „б“ от НК подсъдимият Н. е осъден да заплати в полза на държавата сумата от 87 340 лева, представляваща равностойността на придобитото чрез престъплението по чл. 252, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимият Н. е бил признат за невинен и оправдан изцяло по обвиненията за извършени престъпления по чл. 214, ал.2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 213а, ал. 3, т. 2 от НК; по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК; по чл. 253, ал. 4 във вр. с ал.3, т. 2 във вр. ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. С въззивното решение на основание чл. 337, ал.1, т. 2, ал. 2, т. 2 и чл. 334, т. 3 от НПК присъдата е изменена в осъдителната й част и в частта за разноските, като : - подсъдимият Н. е признат за виновен в това, извършеното от него престъпление по чл. 252, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК да е включвало и предоставяне на 26.10.2005 г. на кредит на С. М. в размер на 35 000 лева, при 8% месечна лихва; - отменено е приложението на чл. 66, ал.1 от НК и на чл. 67, ал. 3 от НК, като е постановено наказанието лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален „общ“ режим; - на основание чл. 59, ал.1, т. 2 от НК от наказанието лишаване от свобода е приспаднато времето, през което той е търпял мярка за неотклонение „домашен арест“. Извършена е корекция в разноските, намалени до размера на 5 206,30 лева; - в останалата част присъдата е потвърдена. ІІ. Жалба е основателна, макар и не по всичко изложено в нея. Касационната проверка се извършва само в рамките на оспореното от подсъдимия Н. негово осъждане за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2 от НК. Оправдаването му за част от обема на първоначално повдигнатото обвинение за това престъпление, както и оправдаването му по обвиненията за извършени престъпления по чл. 214, ал.2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 213а, ал. 3, т. 2 от НК; по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК; по чл. 253, ал. 4 във вр. с ал.3, т. 2 във вр. ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, са извън предмета на касационния контрол. В жалбата се изтъкват доводи за нередовност на въззивния протест, по който се е поизнесла втората инстанция. Аргументирана е и тезата, че съдебното производство е приключило пред предходните инстанции при незавършена процедура по чл. 368 и сл. от НПК (отм.). Поддържа се още, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения, изразили се в : отсъствието на отговор на поставените от защитата въпроси относно доказателствената дейност на първата инстанция; противоречивост в мотивите на решението; отхвърляне на част от гласните доказателствени източници, без надлежна аргументация за това, а утвърдената достоверност на други е голословна и без да се отчитат противоречията в тях; избирателност и тенденциозност при доказателствената интерпретация на свидетелските показания, изопачаване на съдържащите се факти; неизпълнение на изискванията по чл. 13, чл. 14, чл. 107, чл. 339, ал.2 от НПК. Възразява се, че по отношение на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия по чл. 252, ал.2 от НК въззивният съд в схематичен план е възпроизвел основно правната норма при липсата на каквито и да е било сериозни съображения относно обективната и субективна съставомерност на деянието. Нарушението на материалния закон се обосновава и с доводи, че след като съдът е оправдал подсъдимия за част от обема на обвинението по чл. 252, ал. 2 от НК, то изискуемата се от закона „системност на действията“ не е налице. В обхвата на третото от касационните основания се изтъкват твърдения за допуснато нарушение на чл. 56 от НК, а отмяната на условното осъждане е обосновано с процесуално недопустими аргументи. Поставен е акцент върху това, че наказателната процедура е протекла извън рамките на „разумния срок“ по чл. 22 от НПК, което изисква компенсация за осъдения – снизходителност при санкционирането му, включително и с прилагане на условното осъждане. С тези аргументи се отправят алтернативни искания – за оправдаване на подсъдимия; за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, за да се отстранят допуснатите процесуални нарушения във връзка с престъплението по чл. 252 от НК; за смекчаване на санкцията и приложение на чл. 66 от НК. Най – напред отговор следва да получат твърденията за незавършена процедура по чл. 368 и сл. от НПК (отм.) и произнасянето на въззивния съд по нередовен протест. Първата от претенциите е обвързана с неуважаването на искането на защитата за прекратяване на наказателното производство, водено срещу подсъдимия, по съществуващия тогава процесуален ред. Непредубеденият прочит на материалите по делото показва, че основният съд изрично (виж, протоколите от с.з. от 20.06.2014 г., 17.10.2014 г., 29.01.2015 г.) е изразил своето решение по повдигнатия въпрос, приемайки че в хода на досъдебното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, поради което не са налице предпоставките на чл. 369, ал. 4 от НПК (отм.). Всъщност, оспорването в жалбата единствено се поддържа с аргумент, че съдебното производство пред двете предходни инстанции е проведено „без реално да е приключила процедурата по чл. 368 и сл. от НПК (ред.ДВ, бр. 71/2013 г.), която имала самостоятелно битие“. Така разтълкувано възражението е неоснователно. Действащият до 05.11.2017 г. институт по глава двадесет и шеста от НПК – „Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия”, беше създаден и предназначен да послужи като ефективно средство по смисъла на чл. 13 от КЗПЧОС за обезпечаване на правото на разглеждане на наказателното дело в „разумен срок” в досъдебната фаза на процеса. Докато са съществували особените правила на глава двадесет и шеста от НПК са включвали и правомощието на въззивния съд да наложи прекратяване на наказателното производство в случаите, когато това не е сторено от първоинстанционния съд. Със ЗИДНПК (ДВ, бр. 63/2017 г.) се създаде изцяло нов модел, целящ ускоряване на наказателното производство В., Мотиви към проекта на ЗИДНПК., и се премахна възможността за неговото прекратяване. Едновременно с това отпадна и правомощието на въззивния съд по чл. 334, т. 4 от НПК (част. отм.). Новите наказателнопроцесуални норми влизат в действие незабавно и спрямо висящите производства, предвид на което и всички действия следва да се съобразят с тях (чл. 3 от НПК). В цитирания закон за изменение не са предвидени разпоредби В., чл. 34 от Указ за прилагане на Закона за нормативните актове, с които се продължава действието на старите правила по чл. 368 –чл. 369 от НПК, включително и за посоченото правомощие на въззивния съд. Затова и претенцията за липса на произнасяне от съда по „незавършената процедура по чл. 368 и сл. от НПК“ са неоснователни. Възражението, че въззивният съд се е произнесъл по нередовен/недопустим протест е несподелимо. Втората инстанция е разгледала изтъкнатите доводи на защитата в тази връзка и с определение, постановено в съдебното заседание на 01.10.2018 г., ги е отхвърлила като неоснователни. Претенцията на прокурора за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия за престъплението по чл. 252 от НК е била ясно изразена още в подадения протест преди изготвяне на мотивите към присъдата, като отправеното искане е било за увеличаване на наказанието и отмяна на условното осъждане. След изготвяне на мотивите в първо постъпилото на основание чл. 320, ал. 4 от НПК допълнение към протеста присъства както подробна обосновка в какво се изразява неправилността на присъдата в тази насока, така и съответното искане за утежняване на положението на подсъдимия. Тоест, въззивният протест е бил годен да породи правните последици, визирани в чл. 337, ал. 2, т. 2 от НПК. Всъщност, в коментираното от защитата определение от 20.06.2018 г., постановено по ВНОХД № 216/2018 г., въззивният съдебен състав е изтъкнал нередовност на протеста само във връзка с оспореното оправдаване по чл. 253 и чл. 214 от НК. Оттеглянето на протеста, съответно прекратяване на производството по разглеждането му срещу оправдателната част на присъдата по обвинението по чл. 214 от НК, не изключва правомощието на въззивния съд служебно да провери изцяло първоинстанционния съдебен акт. Ограниченията са свързани само със забраната за reformatio in pejus, препятстваща намесата на контролната инстанция, когато тя би довела до влошаване на положението на подсъдимия, без наличие на съответен протест, каквато процесуална ситуация е създадена по делото след оттеглянето му . Доколкото правото на жалба, вкл. и касационна, е едно от процесуалните средства на защитата, предпоставка за упражняването му е накърнен правен интерес. С оглед резултата от въззивната проверка на тази част от присъдата не би могло успешно да се претендира, че с въззивното решение е накърнен правният интерес на подсъдимия, а и доводи в тази насока не се изтъкват в жалбата. С втората група възражения по същество се оспорва екзактността на извършената от въззивния съд проверка относно осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 252, ал.2 от НК, счетена от касатора за несъответна на процесуалните изисквания. Свързана с това е и претенцията за качеството на въззивния съдебен акт поради отсъствие на убедителни отговори на въззивните възражения, поставени от защитата. Касационната инстанция отчита доказателственото предизвикателство на настоящия казус, обусловено от това, че инкриминираните събития са отдалечени значително назад във времето, наложило приложението на процесуалната техника по чл. 281 от НПК по отношение на почти всички гласни доказателствени средства, както и че някои от доказателствените факти са производни. Така формираната доказателствена съвкупност е поставяла пред решаващия съдебен състав необходимостта от задълбочена проверка на всеки от наличните доказателствени източници, включително и чрез обсъждане на детайли, съдържащи се в гласните такива, които и да изглеждат незначителни, респективно неотносими, биха имали значение за утвърждаване или не на тяхната достоверност. Независимо от обема на атакуваното решение, касационната проверка установи отклонение от процесуалния стандарт, очертан от разпоредбите на чл. 14, чл. 107, ал.5, чл. 339, ал.2 от НПК. Втората инстанция е изразила становището си, че в преобладаващата част фактическите положения, приети от първостепенния съд, са коректно установени въз основа на задълбочен анализ. Подчертани са обстоятелствата, за които е прието да са изведени от неправилна доказателствена оценка, като пространно са изтъквани съзрени недостатъци в доказателствената дейност на първата инстанция. В резултат на това апелативният съд е достигнал до заключението, че неправилно са били изключени от параметрите на обвинението по чл. 252, ал.2 от НК предоставянето на заеми с лихва на лицата Г. А., С. М., С. А., А. С., М. А. (за заема от 2009 г.), А. А. и С. М., а отсъствието на протест срещу тази част на присъдата не позволява корекцията й с изключение на деянието за кредита, предоставен на частния обвинител М.. По отношение на осъдителната част на присъдата, атакувана от подсъдимия Н., въззивният съд е бил по-пестелив в собствения си доказателствен анализ, а отговорът на част от възраженията се изразява в почти декларативно утвърждаване на извършената оценъчна дейност от основния съд. Такъв процесуален подход не би създал същностен процесуален проблем, ако мотивите на присъдата са достатъчно аналитични и убедителни. Прегледът им очертава, че съдът избирателно, възпроизвеждайки частично съдържанието на свидетелските показания, е оставил без коментар същите в друга тяхна част, включително и на приобщените по чл. 281 от НПК, като по този начин съществуващите противоречия не са били преодолени. Това е изисквало въззивният съд да задълбочи проверката на гласните доказателствени източници, да направи собствена преценка за тяхното качество, наличие или липса на детайлност на споделената информация и прочие. Съобразяването на тези фактори неминуемо са от значение за обосноваване обективността на изводимите от тях факти. Суверенно е правото на решаващия съдебен състав да прави заключения за надеждността и достоверността на гласните доказателствени източници. Изводите си обаче в една или друга насока следва да направи като вземе предвид всички дадени от свидетеля показания по делото и аргументира позицията си в съдебния акт. Извършената от апелативния съд процесуална дейност и изложените мотиви във въззивното решение не удовлетворяват изискванията, въведени с разпоредбите на чл. 314, ал.1 и чл. 339, ал.2 от НПК, и в този смисъл не са лишени от основание повдигнатите сега оспорвания по повод обсъждането на гласните доказателствени източници. Предходната инстанция е утвърдила решението на специализирания съд да се довери изцяло на показанията на свидетеля Л. С. за предоставени му от подсъдимия Н. заеми през 2001г. и 2005 г., за които е уговорена и плащана лихва в размер на 10%, съответно 20 %. Потвърждение на споделеното от свидетеля съдът е намерил в показанията на А. Б. и С. А., негови сестри. В отговор на защитните доводи във въззивното решение (стр. 102) е поднесен цитат от показанията на Б., депозирани от нея в съдебното следствие, и е пресъздадено частично съобщеното от А. в хода на досъдебното производство. Съдът се е въздържал да коментира близкото родство между споменатите лица, което несъмнено не би могло да е единственият критерий при преценката за достоверност/недостоверност на показанията им, но е подлежал на обсъждане с оглед поддържаната в допълнението към въззивната жалба обща претенцията на защитата за заинтересованост на почти всички свидетелите от изхода на делото. Освен това, въззивният съд, излагайки приетата от него фактология, на стр. 35 е посочил, че в периода 2001г. -2005г. между свидетеля С. и подсъдимия Н. са съществували и други заемни отношения, по които първият е изисквал изготвяне на „запис на заповед“. Това е налагало предходната инстанция подробно да аргументира съдебната теза, че твърденията на Б. и А. за заплащане на ежемесечни лихви от С. се отнасят именно до инкриминираните заеми. Процедирайки по този начин, съдът е лишил от убедителност изводите си за достоверност на показанията на свидетелите относно значимите факти, че по предоставените на С. заеми от подсъдимия са заплатени лихви в приетия размер, определящ причинените вреди/неправомерни доходи. Принципно споделими са разсъжденията на въззивния съд за отсъствие на допуснато нарушение на чл. 6, пар. 3, б. „d“ от КЗПЧОС по отношение на ползваните показания на свидетеля Н. Б. с оглед осигурената възможност на защитата да участва в разпита му пред съдия в досъдебното производство. Във връзка с показанията на свидетелката Д. Боева обаче съдът не е изложил аргументация в тази насока, извън заявеното в решението, че съдържащите се и в тях сведения за „лихвоносен заем са последователни, житейски правдиви и обективни“. Боева не е била разпитвана в съдебната фаза на процеса, тъй като усилията за призоваването й са останали неуспешни. Приобщените показания, депозирани от Боева по реда на чл. 223 от НПК (т. 3, л. 62,63 от ДП), ползващи обвинението, не отговарят на критерия по чл. 6, пар. 3, б. „d“ от Конвенцията, доколкото подсъдимият и неговата защита не са участвали в разпита й пред съдия. Това нарушение е следвало да намери компенсация чрез извършване на пълноценна аналитична дейност на доказателствения източник. Основният съд на стр. 108 от мотивите е декларирал, че кредитира с доверие показанията на изброените там свидетели, между които са и Б. и Боева, като логични, непротиворечиви и кореспондиращи с останалия доказателствен материал. Обективният прочит на показанията на посочените двама свидетели, приобщени по съответния ред, разкрива отлики в споделените тях данни за времевия период, през който Б. е плащал ежемесечни лихви (Боева – за период от една година, Б. - от месец март 2001 г. до месец декември 2003 г.) и съобразно, който период в крайна сметка е определен и размерът на причинената вреда, съответно получения неправомерен доход от подсъдимия. Тези противоречия не са коментирани от предходните инстанции, а за преодоляването им е било необходимо не простото споменаване в съдебните актове, че показанията се кредитират, а задълбочен анализ на съдържащата се в тях доказателствена информация. По идентичен начин е процедирано и по отношение на показания, депозирани от свидетелите К., Н., М. А. (последния за заема от 2008 г. в размер на 15 000 лева). В решението е изведена като вярна преценката на първостепенния съд относно достоверността на показанията за предоставени им от подсъдимия заеми и заплащане на лихви по тях. Втората инстанция в изпълнение на задължението си по чл. 339, ал. 2 от НПК е дължала аргументиран отговор на всички доводи на защитата във връзка с оспорения от нея доказателствен анализ. Възраженията са били насочени срещу възприетата от специализирания съд обективност на показанията от досъдебната фаза, а не на тези, депозирани от свидетелите К. и Н. в хода на съдебното следствие относно съществени факти – заплащани ли са лихви (а не дали са уговаряни изобщо) по предоставените им заеми, както и в какъв период и размер. Изтъкнатият аргумент от въззивния съд, че след прочитане на показанията на свидетеля К., депозирани в хода на досъдебното производство, същият ги е потвърдил, са по - скоро декларативни. Инкорпорирани към доказателствената съвкупност, подлежаща на обсъждане, са показанията му, дадени по реда на чл. 223 от НПК в разпита му от 25.06.2010 г. и тези от 03.02.2011 г. пред орган на досъдебното производство. В разпита си пред разследващ орган свидетелят е заявил, че е заплащал лихва 5-6 месеца, за разлика от посоченото в този пред съдия – няколко месеца. След прочитането на показанията той е утвърдил някои от заявените там обстоятелства, но отново е подчертал, че е плащал лихви само два месеца – виж, протокол от с.з., проведено на 24.09.2015 г., НОХД № 481/2014 г. Възприетата от втората инстанция оценка за достоверност на показанията на свидетеля Н., направена от основния съд, е съдържала и съображения, че процедурата по чл. 223 от НПК представлява достатъчна гаранция за законосъобразност на проведения разпит. Това, че разпитът е извършен пред съдебен орган безспорно осигурява условия на доброволност на гласните изявления, но това не ги прави непременно достоверни. Те, както и тези от съдебното следствие, подлежат на задълбочена оценка, която следва да се направи от решаващия съд. Освен това, за отхвърляне обективността на показанията на свидетеля Н. от съдебното следствие въззивният съд е използвал и аргумент, основаващ се на „поведенческия модел на дееца“, което най-малкото е спорно от процесуална гледна точка. Отречените показания на свидетеля А. от досъдебното производство, намерени от съдебните инстанции за подкрепящи споделеното от свидетеля М. А., относно периода, в който последният е плащал лихви, също не са обсъдени задълбочено. В разпита от 25.11.2013 г. (т. 22 от ДП) свидетелят е посочил период от шест месеца, но съдебните инстанции е следвало да проследят дали и доколко това негово заявление не е обвързано с предявените му при разпита нотариални актове за извършените между подсъдимия и А. две разпоредителни сделки относно имота, предоставен като „обезпечение“ по отпуснатия заем. Без обсъждане в тази насока, съображенията на първостепенния съд (стр. 75 от мотиви), подкрепени от втората инстанция, за съвместимост между показанията на А. и А., послужила за обосноваване обективността на изводимите от тях факти за уговорени и заплащани лихви, не е съвсем безупречна. На същото място в мотивите на присъдата присъства известна неяснота, тъй като съдът е посочил - „...кредитират се прочетените показания на А. А., че свидетелят М. А. заплащал лихви от 1200 лева …“. Това вероятно се дължи на техническа грешка, защото споменатото там „М. А.“, всъщност е презимето и фамилията на А. А.. Обстоятелството за заплащане на лихви в такъв размер при приетата фактология от съда се отнася до свидетеля М. А. – сравн. в тази връзка и отразеното на стр. 73, 74 от мотивите. Макар и преувеличено, възражението за отсъствие на отговор по доводите, че писмените данни, установяващи кога е построен хотел „В.“, дискредитират приетите за достоверни свидетелски показания също не са лишени от основание. Такъв отговор присъства във въззивното решение, но е отдалечен от същността на оспорването и частично се основава на уязвими от процесуална гледна точка данни. Ако съдът е считал, че изясняването на въпроса за местонахождението на „заведението, хотела, кафенето, офиса“, на които места част от свидетелите са заявили, че са заплащали дължимите лихви, има значение при оценката за достоверност на показанията им, то е следвало да приложи друг подход, а не да се позовава на данни, почерпени от „общодостъпни карти на [населено място], публикувани в интернет“. Обобщено, отчитайки спецификата на доказателствената съвкупност по делото, въззивният съд е дължал внимателно обмисляне и обсъждане на всички гласни доказателствени източници в контекста на претенцията на защитата за превратно тълкуване на съдържанието им и отсъствие на задълбочена аргументация защо едни се приемат за достоверни, а други не. Изпълнението на задължението по чл. 339, ал.2 от НПК предполага отговор на всички доводи на защитата, с които се е оспорвал доказателственият анализ на първостепенния съд, независимо дали те се считат за основателни или не. Оправдава се от данните по делото възражението на касатора, че мотивировката на въззивния съд относно правната страна на инкриминираното престъпление, за което подсъдимият е признат за виновен и осъден, е пестелива. Втората инстанция е изразила съгласие с изложението, присъстващо в мотивите на атакуваната присъда, за характеристиката на престъплението „лихварство“, за престъпленията на системно извършване и по занаят, почерпено от изразените становища в доктрината и съдебната практика М., Д. „Проблеми на наказателното право Обща част; ТР № 3/1971 г. на ОСНК на ВС; Р № 344/2015 г. по н.д. №1004/2015 г., ІІІ н.о. и др.. Принципно, напълно допустимо е съдебните инстанции да се позовават както на правната теория, така и на съдебната практика, но трябва да се държи сметка дали използваните източници разрешават идентична проблематика (от процесуално и материалноправно естество), като тази по делото, за което съдът следва да се аргументира. Отразеното в мотивите на присъдата становище, очевидно възприето от съда, че „значителният интервал между отделните деяния може така да ги разкъса, че всяко едно да бъде изолирано в обективно или субективно отношение от другите и по такъв начин да се заличи фактическата връзка между тях“, е останало без необходимия коментар и съобразяване в контекста на приетата за доказана фактология по делото. В тази връзка въззивният съд също е дължал собствена аргументация за елемента „по занятие“, за който посоченото, че е налице системност (повече от три пъти) е недостатъчно, както и за субективната страна на престъплението. Касационната инстанция намира за необходимо да направи и следната констатация : Решението на първата инстанция по отношение на обвинението за отпуснат лихвоносен заем на М., както и за други свидетели, подробно описани, е намерило съответното отражение в диспозитива на присъдата, като подсъдимият Н. е бил признат за невинен и оправдан да е предоставил кредити над 84 500 лева до сумата от 190 500 лева, в какъвто размер е било повдигнато обвинението. В мотивите на решението на стр. на стр. 113 може да се прочете, че атакуваната присъда следва да се измени, като се отмени оправдаването на подсъдимия Н. за отпускането на кредит до 35 000 лева срещу месечна лихва от 8 % на С. М. и вместо това подсъдимият да бъде признат за виновен в това престъплението по чл. 252, ал.2 да е включвало и предоставяне на този кредит. С диспозитива на решението отмяна на присъдата в посочената оправдателна част не е постановено. Така в известна степен е създадена и противоречивост в съдебната воля, което рефлектира върху процесуалната издържаност на въззивния съдебен акт. С оглед на всичко изложено настоящият съдебен намира за основателна претенцията на жалбоподателя, че въззивното решение е несъответно на предвидените в НПК принципни положения и в резултат на това е реализирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Извършената от въззивния съд проверка е дистанцирана от задълженията по чл. 314 от НПК, като е допуснато и отклонение от процесуалния стандарт, въведен с чл. 339, ал.2 от НПК. По естеството си нарушенията са отстраними чрез провеждане на ново въззивно съдебно производство, поради което решението подлежи на отмяна относно осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 252 от НК и свързаното с това приложение на чл. 53 от НК, както и за присъдените разноските от 5 206, 30 лева. В рамките на повторната процедура по глава двадесет и първа от НПК след пълноценен анализ на доказателствената съвкупност да се отстранят допуснатите нарушения, дали основание за отмяна на въззивното решение, да се изведат коректни изводи по фактите и правото, а доводите на подсъдимия, включително поддържаните с касационната жалба, да получат убедителен отговор. На съобразяване подлежи и това, че касационното производство е инициирано само по жалба на подсъдимия, поради което действа забраната за влошаване на неговото наказателноправно положение, както и че след постановяване на атакуваното въззивно решение частният обвинител С. М. е починал. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 3 , т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 44/27.01.2020 г., постановено по ВНОХД № 297/2018 г. от Апелативния специализиран наказателен съд, с което е изменена и потвърдена присъдата от 06.07.2017 г. на Специализирания наказателен съд по НОХД № 481/2014 г. , в осъдителната част относно осъждането на подсъдимия Н. Н. Н. за престъпление по чл. 252, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, за приложението на чл. 53, ал. 2, б. „б“ от НК и за разноските. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане в отменената част на въззивния съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. `