2 Р Е Ш Е Н И Е № 64 гр. София, 03.04. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3283 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. С. срещу решение от 13.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 691/2012 г. на Шуменския окръжен съд. С него е обезсилено решение № 609/15.07.2011 г. по гр. дело № 1924/2010 г. на Шуменския районен съд, с което е уважен частично, предявеният от жалбоподателя отрицателен установителен иск срещу Варненския окръжен съд (В.), като е признато за установено, че жалбоподателят не му дължи част от сумите, за които се води производството по изпълнително дело № 7939/2008 г. на АДВ – ТД – [населено място] на ЧСИ с № 877, – в размер 13 840 лв. за водене на производството пред първата и въззивната инстанция по гр. дело 1849/2004 г. на В., както и следващите се в изпълнителното производство лихви и разноски, съобразно уважения размер на иска, който е отхвърлен до пълния му предявен размер; като въззивният съд е прекратил производството по делото. За да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото, окръжният съд е приел, че отрицателният установителен иск на касатора е процесуално недопустим, като предявен срещу ненадлежна страна. В тази връзка са изложени мотиви, че надлежният ответник по установителен иск се определя от интереса „от установяване” и искът следва да бъде насочен срещу лицето, чието неоснователно оспорване е предизвикало правния спор, а при отрицателен установителен иск надлежен ответник е винаги носителят на отричаното с иска право. Прието е че в настоящия случай касаторът-ищец твърди, че не дължи присъдена държавна такса – вземане, което по своята същност е публично държавно вземане съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК и искът му следва да бъде насочен срещу държавата, която се явява надлежен ответник по иска, а конституираният като такъв по делото – Варненският окръжен съд е ненадлежна страна в настоящото производство. С оглед на това е прието, че тъй като липсва положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, първоинстанционният съд не е следвало да разгледа и разреши спора по същество, а да прекрати делото, предвид което решението му се явява недопустимо. В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответният Варненски окръжен съд в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 1227/05.11.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния правен въпрос: кой е пасивно легитимиран да отговаря по отрицателен установителен иск за недължимост на присъдена от съда държавна такса върху отхвърлена част от иск за вреди по ЗОДОВ – държавата, в чиято полза е присъдена държавната такса, или съответният съд, издал изпълнителния лист. По така поставения по делото правен въпрос, съдът намира следното: Държавните такси, събирани от съдилищата по образувани пред тях граждански дела по искови производства по реда на отменения ГПК от 1952 г. и на действащия ГПК от 2007 г., са публични държавни вземания, съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК. По общо правило, те се внасят доброволно от ищеца още при подаването на исковата молба в съда – чл. 99, б. „б” от ГПК (отм.) и чл. 73, ал. 3 и чл.128, т. 3 от ГПК, а ако това не е сторено – след дадени от първоинстанционния съд указания по реда на чл. 100, ал. 1 от ГПК (отм.), респ. – на чл. 129, ал. 2 от ГПК. Ако и след дадените указания държавната такса не бъде внесена от ищеца и не бъдат представени пред съда доказателства за това в законоустановения срок, исковата молба се връща и производството по нея се прекратява, тъй като внасянето на таксата и представянето по делото на документа за това представляват абсолютна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск, респ. – за процесуалната допустимост на иска и на съдебното гражданско производство по него – чл. 100, ал. 2 от ГПК (отм.) и чл. 129, ал. 3 от ГПК. Аналогична е и уредбата на държавните такси при въззивното и касационното обжалване. В процесуалния закон са установени и изключения от общото правило, съгласно които някои категории ищци (съответно – и жалбоподатели) са освободени от внасянето на държавна такса при подаването на исковата молба (жалбата) – чл. 63 от ГПК (отм.) и чл. 83 и чл. 84 от ГПК. В тези случаи, ако искът бъде уважен, държавната такса се заплаща от ответника, когото съдът осъжда да я заплати с решението си по делото – чл. 64, ал. 5, изр. 1 от ГПК (отм.) и чл. 78, ал. 6 от ГПК. Подобно изключение е уредено и в първоначалната редакция на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, впоследствие изменена със ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 43/2008 г. Преди това изменение, съгласно тази разпоредба, държавна такса по делата по ЗОДОВ не се внася предварително от ищеца, а ако искът му бъде отхвърлен изцяло или частично, с решението си по делото съдът го осъжда да заплати съответно дължимата такса. Във всички тези случаи, когато съдът осъди с решението си по делото съответната страна (ищеца или ответника) да заплати държавна такса, след влизане в сила на решението, той служебно издава и изпълнителен лист за принудителното събиране на таксата – чл. 242, ал. 5 от ГПК (отм.) и чл. 405, ал. 5 от ГПК. Във всички тези случаи, съответната страна (ищецът или ответникът), която е осъдена да заплати държавна такса, разполага с право на защита срещу тази част от решението, имаща характера на определение относно разноските по делото. Страната (ищецът или ответникът) може да я обжалва пред по-горната съдебна инстанция по делото, като обжалва и самото решение по гражданскоправния спор, и в случай, че решението на горестоящата инстанция по спора е различно от това на долустоящата, съответният въззивен съд или ВКС е длъжен и служебно да отмени или измени решението в частта му относно разноските и таксите по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 70 от ГПК (отм.), тази част от съдебното решение подлежеше и на самостоятелно обжалване с частна жалба – дори и да не е обжалвано самото решение по съществото на спора. Наред с това, страната, осъдена да заплати държавна такса, може да иска от съответния съд, постановил решението, изменение на тази негова част относно разноските и таксите по делото – по реда на чл. 192, ал. 4 от ГПК (отм.), респ. – по реда на чл. 248 от ГПК, като това определение на съда също подлежи на обжалване пред по-горната съдебна инстанция - чл. 192, ал. 4, изр. 2 от ГПК (отм.) и чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Страната, осъдена да заплати държавна такса по делото, разполага и с частна жалба срещу разпореждането на първоинстанционния съд по чл. 242, ал. 5 от ГПК (отм.), респ. по чл. 405, ал. 5 от ГПК за служебното издаване на изпълнителен лист за принудителното събиране на таксата - чл. 244 от ГПК (отм.) и чл. 407 от ГПК, като в това производство се извършва проверка, дали решението, с което държавната такса е присъдена, е влязло в сила и вече подлежи на принудително изпълнение. От всичко гореизложено е видно, че държавните такси, дължими за исковото производство, по принцип се внасят доброволно и предварително пред съответната съдебна инстанция по делото, а ако това не бъде направено, исковото производство е недопустимо да се развие. Само в изрично предвидените от закона изключения (какъвто случай е уреден и с първоначалната редакция на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ – до изменението й със ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 43/2008 г.) исковото производство се развива, без държавната такса да е предварително доброволно внесена по делото, като същата се събира принудително, в зависимост от крайния изход на спора – от съответната страна (ищеца или ответника), която съдът осъжда да заплати таксата с решението си по делото, и след влизането му в сила служебно издава срещу нея и изпълнителен лист. Срещу тази част на решението, осъдената страна разполага с право на защита, което обаче, както вече беше посочено, тя може да упражни само в рамките на същото исково производство, за което таксата се дължи, и по което тя е осъдена да я заплати. След влизането в сила на съдебното решение, и конкретно - относно присъдената с него държавна такса (респ. – на определението по чл. 192, ал. 4 от ГПК (отм.) или по чл. 248 от ГПК), то се стабилизира като съдебен акт, и въпросът относно дължимостта на таксата, съгласно чл. 224 от ГПК (отм.) и чл. 299 от ГПК, е недопустимо да бъде пререшаван, включително по исков ред – чрез предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на таксата; като от публичноправния характер на вземането и задължението за заплащане на държавната такса (чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК), следва и че изобщо липсва гражданскоправен спор относно нейната дължимост – присъждайки таксата, съдът осъществява особена спорна съдебна администрация по фискално производство, макар и развиващо се в рамките на исковото такова. В заключение – на поставения по делото правен въпрос следва да се отговори, че отрицателен установителен иск за недължимост на присъдена от съда държавна такса върху отхвърлена част от иск за вреди по ЗОДОВ (в хипотезата на първоначалната редакция на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ – до изменението й със ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 43/2008 г.) е изначално процесуално недопустим, - както срещу държавата, така и срещу съответния съд, който е постановил решението за осъждането за таксата и/или е издал изпълнителния лист за принудителното й събиране. При така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос, при преценката относно правилността на обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира следното: Въззивният съд правилно е приел, че държавната такса, която касаторът-ищец е осъден да заплати с влязло в сила съдебно решение на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ (в първоначалната й редакция – преди изменението й със ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 43/2008 г.) и срещу него е издаден изпълнителен лист за принудителното й събиране, е публично държавно вземане съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК. От това окръжният съд обаче е извел неправилния извод, че предявеният от жалбоподателя отрицателен установителен иск за недължимост на тази държавна такса, би бил процесуално допустим, ако би бил насочен срещу държавата, която според въззивния съд се явява надлежен ответник по такъв иск, както и че конституираният като ответник по делото Варненски окръжен съд, е ненадлежна страна в производството. Съгласно възприетото по-горе разрешение, предявеният по делото отрицателен установителен иск на жалбоподателя, е изначално процесуално недопустим, - както срещу държавата, така и срещу Варненския окръжен съд. Горният неправилен извод, обаче не е повлиял на правилността на крайния извод на окръжния съд, - че обжалваното пред него първоинстанционно решение е процесуално недопустимо, и като такова то подлежи на обезсилване, а производството по делото – на прекратяване. Този краен резултат по делото, постановен с обжалваното въззивно решение, е правилен – в съответствие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, а също и – в съответствие с разпоредбата на чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението от 13.12.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 691/2012 г. на Шуменския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.