Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 5   гр. София,   02 юни 2010 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети януари................ две хиляди и десета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:  САВКА СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:   БИЛЯНА ЧОЧЕВА                                                                                                ЖАНИНА НАЧЕВА   при секретаря Кр. Павлова.........……………………………………в присъствието на прокурора Кр. Колова..............…………..…………………..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………......наказателно дело № СА-628 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдения С. П. Я. за възобновяване на ВНОХД № С-359/2008 г. на Софийски градски съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 1/01.09.2009 г., с което е била частично изменена присъда от 28.03.2008 г. на Софийски районен съд по НОХД № С-33/2007 г. С тази присъда подсъдимият С. П. Я. е бил признат за виновен в това, че на 24.02.2006 г., около 21. 30 ч., в гр. К., е причинил лека телесна повреда на А. Б. – полицейски служител в МВР, СДП, НКП, сектор 07) при изпълнение на служебните му задължения, изразило се в контузия на лява теменна област, контузия на лява яблъчна област на главата, охлузване на брадичката и мозъчно сътресение, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което и на основание чл. 131 ал. 2, пр. 4, т. 3, вр. чл. 130 ал. 1 и вр. чл. 54 от НК му е било наложено наказание 4 години и 6 месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при общ режим, като е бил оправдан по обвинението деянието да е било извършено по хулигански подбуди по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК. Подсъдимият е бил осъден да заплати на А. Б. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.02.2006 г., като за разликата над уважения размер гражданският иск е бил отхвърлен като неоснователен В негова тежест са били възложени и разноските по делото. С въззивното решение, постановено по ВНОХД № С-35/2008 г. и по повод депозирана жалба от подсъдимия Я, Софийският градски съд е изменил първоинстанционната присъда в частта относно наказанието, което е намалил от 4 години и 6 месеца на 2 години лишаване от свобода. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон, като се претендира отмяна на въззивното решение в частта, касаеща осъдения Я. и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора. Алтернативно се иска ревизия на наказанието, което се възприема за явно несправедливо поради неприлагане на чл. 66 ал. 1 от НК. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Счита, че макар по делото да са били допуснати процесуални нарушения, то те не са съществени, а и в тази връзка са били добре обсъдени от въззивната инстанция. Изразява позиция за справедливост на наказанието, което съответства на извършеното. В с. п., редовно призован, осъденият не се явява. Упълномощеният му защитник поддържа писмено изложените доводи и направени искания. Гражданският ищец и частен обвинител, както и неговия повереник, редовно призовани не се явяват. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като се вмества в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Разгледано по същество обаче, то е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Всички оплаквания, застъпени в искането за възобновяване и съотносими към основанията по чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, са идентични на изложените пред въззивната инстанция, която след като ги е обсъдила, е намерила същите за неоснователни, излагайки по този повод достатъчно конкретни и убедителни съображения, а по т. 3 ги е споделила частично, намалявайки наказанието на 2 години лишаване от свобода. В тази връзка ВКС не намира основание да се различи от изразената позиция по всички поставени въпроси. На първо място, не може да бъде подкрепено разбирането на защитата за съществено ограничаване на процесуалните права на подсъдимия поради извършване на разследването в отклонение от принципните правила за местна подсъдност, а също и от дознател и прокурор, проявили предубеденост, както и отказ на първата и въззивна инстанции да поправят този порок чрез връщане на делото на РП – К. , където фактически деянието е било извършено. Както СГС ясно е отразил в мотивите си, данните по делото безспорно са очертавали, че деянието, за което на подсъдимия Я е било повдигнато обвинение по чл. 131 ал. 2, пр. 4, т. 3 (и т. 12 за което е бил оправдан), вр. чл. 130 ал. 1 от НК е било реализирано на територията на гр. К., което принципно е налагало разследването да бъде проведено там в съгласие с изискването по чл. 36 ал. 1 от НПК. Причината това да не бъде сторено е добре мотивирана и свързана с приложение на разпоредбата на чл. 41 от НПК, като в тази посока ВКС напълно споделя изложените от СГС съображения и не намира за нужно да ги преповтаря. В началния етап на разследването, водено срещу различни лица по различни обвинения (макар и не формално обособени в отделни дела, за да се обединяват впоследствие с оглед стриктното прилагане на чл. 41 от НПК) е имало достатъчно основания да се счита, че имат връзка помежду си, което да налага и правилното им изясняване да се провежда заедно, а не поотделно. Обстоятелството, че впоследствие това разбиране на прокурора е било променено и същият е отделил материалите по делото, касаещи деянията на 5 от лицата по чл. 325, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, не променя извода за отсъствие на процесуално нарушение, което да е съществено с оглед ограничаване процесуалните права на подсъдимия Я. Същото е относимо и в аспекта за различно третиране на подсъдимия в сравнение с останалите 5 лица, за чиито деяния производството е било разделено и материалите изпратени на РП – К. по компетентност (Постановление от 24.10.2006 г. – л. 121, т. 3), на която основа са били наведени съмнения за предубеденост на наблюдаващия прокурор, а и на разследващите дознатели. Вярно е, че не само Я. , но и останалите лица, за които производството е решено да се разглежда в РП - К. , са се появили на местопроизшествието и са проявили особен интерес към случващото се (задържането на св. А подсъдимия Л в близост до оставения бус, подлежал на връщане срещу предаване на откуп при очакване същият да е охраняван). В този смисъл различният подход на прокурора намира трудно оправдание, което личи и от мотивите на СГС. Само това обаче не е достатъчно да се извежда предубеденост, било то на прокурора или разследващите, защото в резултат на техните действия не се е стигнало до ограничаване процесуалните права на обвиняемия на досъдебната фаза, а още по-малко на съдебната. Практически осъдителните заключения са били изградени въз основа на доказателствен материал, събран непосредствено от решаващия съд в открито и състезателно производство, при равенство на участието на страните в него, който впоследствие е бил и подробно анализиран в мотивите на двете инстанции. Във връзка с последното няма място за споделяне на довода за съществено ограничаване на правото на защита с оглед липсата на две страници от първоинстанционните мотиви. Тази липса, дължаща се на технически причини и което е било коректно отразено, е била забелязана от защитата едва в хода на въззивното производство, като по този повод е дадена възможност за допълнения, които са представени. От друга страна, съдържанието на въззивните мотиви обхваща всички значими за наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства и дава детайлен отговор на поставените от защитата възражения, по същество идентични на изложените пред първата инстанция. Това важи и по повод твърдението за липсата на идентичност между използвано, иззето и описвано оръдие на престъплението – тръбата, с която Я. е бил въоръжен и нанесъл с нея съставомерните увреждания на пострадалия Б. Действително, не е без значение какъв е бил материалът на тази тръба, но както ясно е отразил СГС, прието е че тя е била текстолитова, наподобяващо дърво с метален накрайник (такава, каквато е описаната в обстоятелствената част на протокола за оглед), респ. че не е изцяло метална, както е записаното в обвинителния акт, нито евентуално само дървена, както е посочено в края на въпросния протокол за оглед. Неоснователни са и доводите за неправилна оценка на доказателствените източници, съотносими към преценката за субективната страна на деянието, извършено от подсъдимия Я конкретно по повод знанието му за длъжностното качество на пострадалия като полицай, което би имало значение и за правната квалификация. Възраженията в тази връзка се свеждат единствено до това, че не са били кредитирани обясненията на Я. и на св. И, С. , М. М. , К. М. , В. М. , Е. М. и Й. Т. Внимателният прочит на мотивите на първата, а и основно на въззивната инстанция, дават ясна представа поради какви причини и за какви обстоятелства въпросните показания не са били отчетени за достоверни, както и върху кои доказателствени източници е построен извода за знание на Я. , че осъществява нападение срещу полицейски служител (вж. конкретно л. 11-14, мотиви на СГС). В този аспект, след като инстанциите по същество са направили съвкупен анализ на доказателствените източници, откроявайки ясно на кои се доверяват и по какви причини, респ. защо не кредитират други (при това за показанията на всеки един от сочените свидетели, както и обясненията на подсъдимия), то липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното им убеждение е опорочено, а затова и е налице процесуално нарушение, което да е съществено. Всъщност, защитата е недоволна от резултата от направената надлежна оценка на доказателствата, което по същество е оплакване за необоснованост, но това не е касационно основание, нито е такова за възобновяване. Подробно и аналитично, базирайки се основно на показанията на св. Б, подкрепени косвено и от съобщените слухови възприятия от св. С от подсъдимия Л, съдът е изградил становище, че след като Я. е пристигнал на местопроизшествието, където са се намирали няколко автомобила без полицейски обозначения и множество цивилни лица, се е насочил към св. Б, който именно тогава е обявил, че се провежда полицейска операция и че самият той е полицейски служител, показвайки служебната си карта. Вероятността, поради тъмнината, Я. да не е могъл да възприеме данните по картата, не му е пречело да чуе предупреждението и да формира представи, че срещу него се е насочил полицай, което съответно и да го мотивира да се въздържи от агресивни действия. Това обаче не се е случило и е последвал удар с предварително носената от него текстолитова тръба, а впоследствие и няколко удара с юмруци, вследствие на които пострадалият е получил съставомерните увреждания. По-голямата част от останалите свидетели, сочени от защитата (без св. И, С. и М. М. ) са пристигнали след момента на възприемане на отправеното от св. Б спрямо подсъдимия Я полицейско предупреждение, поради което и валидно не са могли да установяват данни по този въпрос, които евентуално да бъдат съобразявани в контекста, че подсъдимия не е знаел, че напада полицейски служител. На основата на приетите за установени фактически положения правилно е прието, че деянието на подсъдимия е съставомерно от обективна и субективна страна по текста на чл. 131 ал. 2, пр. 4, т. 3, вр. чл. 130 ал. 1 от НК. Доколкото по този повод защитата не е излагала конкретни възражения, а направените са били съотносими към оценката на доказателствата, въз основа на които е изведено знанието на подсъдимия за качеството на св. Б като полицейски служител, а те не се споделят от ВКС, то липсва основание да се счита, че с осъждането на подсъдимия за посоченото деяние материалният закон е бил приложен неправилно. По отношение на наложеното ефективно наказание, намалено от СГС от 4 години и 6 месеца на 2 години лишаване от свобода, ВКС намери, че то не е явно несправедливо поради неприлагане на чл. 66 ал. 1 от НК. Вярно е, че към момента на реализиране на деянието подсъдимият е бил на 19 години, неосъждан и с положителни характеристични данни, но всичко това е предопределило и смекчаване на санкцията на две години. Формално, оттук насетне са били налице условията за преценка дали той би могъл да бъде поправен без изолиране в затворническа среда, което СГС изрично не е направил. Същевременно този съд е констатирал в мотивите си преди частта за наказанието и очевидно е отдал тежест на високата степен на обществена опасност на деянието, а и на самия деец с оглед бруталността на нападението без конкретна провокация от полицейския служител, проявил твърде голяма доверчивост с оглед спецификата на случая, конкретното му съдържание, изразило се не само в нанасянето на един удар с тръбата, но и допълнително последвалите юмручни удари. При тези данни ВКС намира, че поправянето на подсъдимия и ефективното постигане не само на тази цел, но и на останалите по чл. 36 от НК, не може да бъде реализирано чрез прилагане на чл. 66 от НК. Предвид изложените съображения ВКС намира, че направеното искане за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. П. Я. за възобновяване на ВНОХД № С-359/2008 г. на Софийски градски съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 1/01.09.2009 г., с което е била частично изменена присъда от 28.03.2008 г. на Софийски районен съд по НОХД № С-33/2007 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.