10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 90
град С., 14 май 2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ХРИСТИНА МИХОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при секретар Мариана Петрова и в присъствието на прокурора Галина Стоянова, като разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 984 /2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подсъдимия В. П. П., чрез защитника адвокат Р. К., срещу въззивна присъда № 5/05.03.2020 г., постановена по в.н.о.х.д. № 443/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, В касационната жалба бланкетно са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1-3 от НПК. По делото е постъпило допълнение към касационната жалба, в което се излагат аргументи, че въззивният съд не е отстранил допуснатите от окръжната инстанция пропуски и нарушения на закона и неправилно е приел, че доказателственият анализ на окръжния съд достига минималния праг на съдържанието на мотивите посочен в чл.305, ал.3 от НПК. Излагат се и доводи за необоснованост на атакувания съдебен акт. Сочи се също, че фактическите изводи на съда се основават изцяло на „показанията“ на подсъдимите Д. и Я., което е крайно недостатъчно за осъдителна присъда и че кредитираните свидетелски показания не са приобщени към доказателствения материал по реда на НПК. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд, че подсъдимият П. е действал като подбудител и помагач в съучастие с другите подсъдими и се навежда извод за едностранчив анализ на доказателствата и налични само предположения относно съпричастността на подсъдимия П. към задружната престъпна дейност, върху които е недопустимо да почива осъдителната присъда. Явната несправедливост на наложеното наказание се обвързва с недоказаността на обвинението срещу този подсъдим и дългия наказателен процес поради многократното връщане на делото в резултат на редица нарушения на закона и нарушаване на съдопроизводствените действия от страна на съдилищата. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия П..
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият В. П. не се явява, редовно призован и не сочи уважителни причини за това. Явява се защитникът му – адвокат Р. К. и заявява, че поддържа касационната жалба и писменото допълнение към нея. Моли за уважаване на жалбата.
Подсъдимите Б. Я., К. Д. и Б. Н. също не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призовани. Явяват се адвокат С. И. – защитник на подсъдимата Я., адвокат П. Я. – защитник на подсъдимия Н. и адвокат З. В. – назначена от ВКС за служебен защитник на подсъдимата Д., които оспорват касационната жалба и молят въззивната присъда да бъде оставена в сила като правилна и законосъобразна.
Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага да бъде оставена без уважение като неоснователна, а присъдата на въззивния съд да се остави в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
Настоящото касационно производство е второ по ред и е за проверка на въззивна присъда, постановена в пето по ред въззивно производство.
При предходната касационна проверка с решение № 496/15.01.2016 год. по н.д. № 1151/2015 год. на ВКС, І н.о., е отменена постановената в третото по ред първоинстанционно производство присъда №23/16.07.2014 год., постановена по НОХД № 88/2014 год. по описа на ОС - Перник и въззивно решение № 175/27.05.2015 год. по в.н.о.х.д. № 920/2014 год. по описа на Софийския апелативен съд поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с неправилно проведено от окръжния съд съкратено съдебно следствие по Глава двадесет и седма от НПК и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд.
При новото разглеждане на делото от ОС - Перник за пореден път е постановена осъдителна спрямо всички подсъдими присъда № 28/21.10.2016 год. по н.о.х.д. № 35/2016 год. по описа на Окръжен съд – Перник за извършена в съучастие документна измама, която е била отменена с въззивно решение №357/21.07.2017г. по в.н.о.х.д. №1345/2016г. на САС поради допуснати аналогични с констатираните в предходните отменителни съдебни актове съществени нарушения на процесуалните правила.
При последното (пето) разглеждане на делото от ОС - Перник е постановена присъда №2/22.01.2019г. по н.о.х.д. №219/2017г., с която подсъдимите В. П., Б. Н., Б. Я. и К. Д. са признати за виновни за извършена в съучастие (първият като подбудител и помагач, вторият като помагач и последните две като съизвършители) на 03.10.2008г., в клон на Банка „Ю. . България“ в [населено място], документна измама в големи размери ( 28 000 евро с левова равностойност 54 763,24лв.), поради което и на основание чл. 212, ал.4, вр. с ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 и чл.55, ал.1, т.1 от НК на подсъдимия П. е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от четири години; на подсъдимата Б. Я. на основание чл. 212, ал.4, вр. с ал.1, вр. чл.20, ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 от НК е наложено наказание три месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяване; на подсъдимия Н. на основание чл. 212, ал.4, вр. с ал.1, вр. чл.20, ал.4 и чл.55, ал.1, т.1 от НК е наложено наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години и на подсъдимата К. Д. на основание чл. 212, ал.4, вр. с ал.1, вр. чл.20, ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 от НК е наложено наказание една година лишаване от свобода.
Със същата присъда подсъдимата Б. Я. е оправдана по обвинението по чл.212, ал.5 от НК (деянието да представлява особено тежък случай), а подсъдимата К. Д. е призната за виновна и в извършване на престъпление против финансовата система, за което на основание чл.253, ал.4, вр. ал.3, т.2 вр. ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК й е наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл.23, ал.1 от НК й е определено общо наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години.
Така постановената първоинстанционна присъда е била обжалвана само от подсъдимия П. пред Софийския апелативен съд с искане за оправдаване и протестирана от прокурор при ОП - Перник с искане за отмяна приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК за всеки от четиримата подсъдими, съответно за увеличаване на наложените им наказания.
След провеждане на последното въззивно производство, Софийският апелативен съд е постановил проверяваната от настоящия касационен състав въззивна присъда № 5/05.03.2020 год. по в.н.о.х.д. № 443/2019 год., с която отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимата К. Д. е призната за виновна и осъдена за престъпление по чл.253, ал.4 вр. ал.3, т.2, вр. ал.1 от НК и за приложението на чл.23, ал.1 от НК, като вместо това я е оправдал по това обвинение (за пране на пари).
Със същата въззивна присъда Софийският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като преквалифицирал деянието на четиримата подсъдими, както следва: за подсъдимия П. в престъпление по чл.210, ал.1, т.5 вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК; за подсъдимия Н. в престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.20, ал.4 от НК и за всяка от подсъдимите Я. и Д. в престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.20, ал.2 от НК, съответно оправдал четиримата подсъдими по обвинението за документна измама по чл.212, ал.4, вр. ал.1 вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК за подсъдимия П., по чл.212, ал.4, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.4 от НК за подсъдимия Н. и по чл.212, ал.4, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК за всяка от подсъдимите Я. и Д. и намалил наложените им наказания, както следва: от две на една година лишаване от свобода, както и размера на изпитателния срок от четири на три години за подсъдимия П.; от една година на осем месеца лишаване от свобода за подсъдимата Д. и от една година на шест месеца лишаване от свобода за подсъдимия Н.. САС е потвърдил присъдата на ОС - Перник в останалата част, включително относно приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК за подсъдимите Я., Д. и Н..
Касационната жалба на подсъдимия П. е подадена в законоустановения срок по чл.350, ал.2 от НПК, от активно легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на касационна проверка съгласно чл.346, т.1 от НПК, поради което е допустима. Разгледана по същество се преценява за неоснователна.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
На първо място следва да се отбележи, че доводите за необоснованост на въззивния акт, развити в жалбата, не биха могли да намерят отговор, тъй като необосноваността не е касационно основание съгласно действащия НПК. С оглед на изложеното, аргументите на касатора, че фактическите изводи на САС относно съпричастността на подсъдимия П. към инкриминираното деяние, не се подкрепят от данните по делото и конкретно, че обещал пред подсъдимите Д. и Я. безпрепятствено и бързо извършване на инкриминирания превод от банковата сметка на пострадалата Д. по банковата сметка на подсъдимата Д., уверил подсъдимата Я. в наличието на визуална прилика с пострадалата и набавил средства: номера на банковата сметка на пострадалата, перука и контактни лещи на подсъдимата Я., практически се отнасят до преценка дали въззивната присъда е обоснована. В този смисъл са поддържаните доводи в подкрепа на тезата на жалбоподателя за недоказаност на авторството на инкриминираното деяние, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при събирането, анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивната присъда. С направеното в касационната жалба искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия П., на практика се претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. В тази връзка отново следва да се подчертае, че българският процесуален закон не предоставя такива правомощия на касационната инстанция. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол само в случай, че са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира върху процесуалната законосъобразност на конкретните процесуални действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на тяхното вътрешно убеждение. По изключение разпоредбите на процесуалния закон допускат събиране, проверка и оценка на доказателства, респективно установяване на различна фактическа обстановка от касационната инстанция единствено в хипотезата на чл.354, ал.5, изр.2 от НПК при упражняване правомощията на въззивен съд, какъвто не е процесният случай, тъй като настоящото касационно производство е второ, а не трето по ред по смисъла на посочената разпоредба.
Поради това допустимо за разглеждане по същество е само оплакването, касаещо аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд, като попадащо в обхвата на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Това оплакване обаче е неоснователно, поради следните съображения:
Несъстоятелен е доводът на касатора, че в резултат на изключването на „показанията на П. като годно доказателство“ и показанията на свидетелите И., А., Д. и П., фактическите изводи на САС се основават изцяло на „показанията“ на подсъдимите Д. и Я. (вж. л.1 гръб от допълнението към касационната жалба). Действително преди привличане на подсъдимата Д. в качеството на обвиняемо лице в ДП, същата двукратно е дала показания като свидетел (т.1, л.74-78 и л.80 от ДП), които априори (поради последващото й процесуално качество на обвиняема и подсъдима в същото наказателно производство) се изключват от законосъобразната доказателствена съвкупност. САС е съобразил това процесуално правило предвид, че не е обсъждал въпросните показания и въз основа на тях не е извел никакви фактически изводи. Подсъдимата Я. не е разпитвана като свидетел, поради което изобщо не е дала показания, както се сочи в касационната жалба. Същата е дала само обяснения - в качеството на обвиняема в ДП и впоследствие като подсъдима в съдебната фаза на наказателния процес. Обясненията на подсъдимите Д. и Я., които въззивният съд е поставил в основата на фактическите си изводи, са дадени от тях в условията на непосредственост пред съда в хода на последното първоинстанционно производство по н.о.х.д. №219/2017г. на ОС - Перник, а също и пред съдия в досъдебното разследване и са приобщени по законоустановения ред, чрез прочитането им в съдебно заседание, при наличие на предпоставките по чл.279, ал.1, т.4, предл. второ от НПК ( вж. л.382-383 от н.о.х.д. №2019/2017г. на ОС - Перник и т.7, л.21-25 и л.127-130 от ДП). Поради това въззивният съд не може да бъде упрекнат, че ги е ползвал като годен и надлежен доказателствен източник на правно релевантни факти. Освен това САС не е възприел въпросните обяснения на подсъдимите Д. и Я. произволно и като единствен доказателствен източник, а е изложил пространни и неопровержими съображения защо тези обяснения в съвпадащите им части категорично опровергават защитната теза на касатора, че не е участвал в задружната дейност на останалите съучастници – подсъдимите Д., Я. и Н.. За да приеме за установено по несъмнен начин, че подсъдимият П. е инициирал конкретната съучастническа дейност за извършване на посегателството върху паричните средства на пострадалата Д. и че е действал като подбудител и помагач, САС е подложил обясненията на подсъдимите Д. и Я. на внимателен и задълбочен анализ, като ги е съпоставил с останалите гласни, писмени и веществени доказателствени материали, за което на стр.13-21 от мотивите към въззивната присъда са изложени изключително подробни и убедителни съображения защо и коя част от тях въззивният съд е възприел като достоверни, както и защо е отхвърлил обясненията на касатора - подсъдимия П., които им противоречат. В тази част оспорената въззивна присъда е постановена в пълно съответствие с установените в чл.339 и чл.305, ал.3 от НПК стандарти за мотивиране на съдебния акт, като въззивният съд е съобразил и правилото по чл.116, ал.1 от НПК, че присъдата не може да се основава само на самопризнанието на подсъдимите. Данните от обясненията на подсъдимите Д. и Я. за подготовката и осъществяването на измамливите действия, за конкретната роля на всеки от четиримата подсъдими и конкретно съпричастността и водещата роля на касатора П. в задружната престъпна дейност, както и заявленията на двете подсъдими пред състава на съда в последното първоинстанционно съдебно следствие, че „схемата я ръководеше П.“ и „цялата схема беше съчинена от него“ (вж. л.382 от н.о.х.д.№219/2017г. на ОС - Перник), намират логична опора в изброените от САС други многобройни писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, в това число законосъобразно приобщените на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК показания на свидетеля Я. А. от ДП. Същите несъстоятелно се оспорват в допълнението към касационната жалба като неподкрепящи обвинението срещу подсъдимия П.. Доводът на касатора, че показанията на този свидетел са „неточни, неясни и неконкретни“ се опровергава от действителното им съдържание, видно от което свидетелят А. пресъздава с подробности непосредствените си възприятия за обстановката по подготовката на планираната от подсъдимите измама. Същият е категоричен, че на инкриминираната дата той и всички подсъдими, в това число подсъдимият П., са отпътували заедно към [населено място] и заедно са се върнали обратно в [населено място]. Свидетелят А. потвърждава заявеното от подсъдимите Я. и Д., че преди двете да отидат в банката за извършване на паричния превод, заедно с подсъдимия П. са обикаляли различни оптики да търсят лещи, за да променят външния вид на подсъдимата Я.. Освен с лещи подсъдимата Я. е била и с перука в джипа на подсъдимия П., като след напускане на банката всички заедно са се срещнали на бензиностанция по пътя за [населено място]. Тези данни категорично опровергават довода на касатора П., че обясненията на подсъдимите Д. и Я. относно съпричастността му към подготовката и улесняването на измамата са изолирани и неподкрепени от други доказателствени материали. Не без значение е и фактът, че след прочитането на свидетелските показания по този ред, свидетелят А. е потвърдил тяхната достоверност пред съда и е заявил, че поддържа всичко, което е казал в досъдебното разследване (л.321 от н.о.х.д. №219/2017г. на САС). Посоченият свидетел недвусмислено описва въпросните събития, а и неговите твърдения кореспондират с други гласни доказателства за същите факти, изводими от показанията на свидетелите – банкови служители и отделно от тези на свидетеля Ц. Ц., поради което не е имало основание да бъдат поставени под съмнение.
Последователни и кореспондиращи на обясненията на подсъдимите Д. и Я. са и показанията на пострадалата Д., което също опровергава довода на касатора, че фактическите изводи на въззивния съд недопустимо се извеждат само от обясненията на тези две подсъдими.
Оценката на доказателствата е суверенна дейност на инстанциите по същество, като при преценката за извършването ѝ от страна на контролирания въззивен съд се установи, че вътрешното му убеждение е изградено в съгласие с принципните разпоредби на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. Няма игнорирани или превратно оценени доказателства и изложените от съда съображения съответстват на анализирания доказателствен материал, поради което не е налице основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на касатора П. или връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Този извод не се променя от принципното съгласие на настоящия касационен състав с доводите в допълнението към касационната жалба, че във връзка с показанията на свидетелите И. и А., въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, но не на посочените от касатора основания. Според него, правилно САС е изключил тези показания от доказателствения материал, но неправилно е приел, че и без тях доказателственият анализ на първия съд достига минималния праг на съдържанието на мотивите, посочен в чл.305, ал.3 от НПК. Всъщност изключването на показанията на свидетелите И. и А. от доказателствената съвкупност е било неправилно, защото не е вярно посоченото от САС, че процедурата по чл.281, ал.5 от НПК не може да бъде реализирана в отсъствие на подсъдимия П.. Съгласно мотивите на контролирания въззивен акт, съгласието на подсъдимия „не може да бъде заместено от защитника, или игнорирано изобщо, при сключване на споразумение или за провеждане на съкратено съдебно следствие“ (вж. стр.14 от мотивите на въззивната присъда). При проведеното последно първоинстанционно съдебно производство съдът не е приложил нито една от посочените две диференцирани процедури, а е разгледал делото по общия ред, но в отсъствие на подсъдимия П. на основание чл.269, ал.3, т.1 и т.2 от НПК (не е бил намерен на посочения от него адрес, променил е същия, без да уведоми съответния орган, местоживеенето му в страната не е известно и след проведено щателно общодържавно издирване не е било установено - спр. л.319 от НОХД №219/2017г. на ОС -Перник). Поради това и с оглед систематичното място на разпоредбата на чл.281, ал.5 от НПК и последиците от проведеното задочно производство, съобразно общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, се налага обратният на изведения от САС извод, а именно, че при разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия на основание която и да е от хипотезите на чл.269, ал.3 от НПК, прочитането на показанията на свидетел от ДП по реда на чл.281, ал.5 от НПК е допустимо със съгласието на присъстващите в съдебното заседание страни. Не е било необходимо допълнително издирване на подсъдимия с оглед евентуално депозиране на лично съгласие за приобщаване на тези свидетелски показания към доказателствения материал. Още повече, че упълномощеният от подсъдимия П. защитник е дал изрично съгласие за прочитане на свидетелските показания по чл.281, ал.5 от НПК. Обратното разбиране на въззивния съд обезсмисля задочното производство и свързаните с него закономерни ограничения на упражняването на регламентираните в чл. 55 НПК основни права на подсъдимия, между които да дава обяснения по обвинението, да представя доказателства, да прави искания и възражения, както и да дава лично съгласие за събиране на доказателства по реда на чл.281 от НПК.
Противно на изложеното в допълнението към касационната жалба, настоящата инстанция намира, че САС неправилно е изключил като негодни доказателствени източници и обясненията на подсъдимите Д. и Я., дадени по н.о.х.д. №235/2010г. на ОС – Перник, които също като изключените показания на свидетелите И. и А., са били източник на уличаващи подсъдимите доказателства. Вярно е, че същите са депозирани в „опорочено и поради това незаконосъобразно съдебно производство“, както е посочил въззивният съд. Това е безспорно предвид постановения предходен въззивен акт (вж. Решение №419/28.10.2011г. по в.н.о.х.д. №819/211г. по описа на САС), в който друг състав на въззивния съд е приел, като основание за отмяна на присъдата по н.о.х.д. №235/2010г. на ОС - Перник, незаконосъобразно проведеното съкратено съдебно следствие пред първоинстанционния съд – по чл.371, т.1 от НПК за подсъдимия П. и едновременно с това по чл.371, т.2 от НПК за останалите трима подсъдими. Независимо от това и след като не е установено, включително по реда на служебното начало, съдебният състав да е бил незаконен , нито такъв довод се прави от страните, прочитането на тези обяснения от първоинстанционния съд не представлява процесуално нарушение, както е приел САС. Това е така, защото единствената законоустановена предпоставка за приобщаване на обясненията към доказателствената съвкупност по реда на приложената от ОС - Перник разпоредба на чл.279, ал.1, т.4 от НПК, е същите да са дадени пред друг (законен) съдебен състав. Това изискване безспорно между страните е било налице относно съдебния състав, разгледал н.о.х.д. №235/2010г. на ОС -Перник, ерго въпросните обяснения са годен доказателствен източник и изключването им не намира опора в закона, както твърди касаторът и както неправилно е приел САС.
Независимо от горното, така допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения в доказателствената дейност, както и изключването на показанията на свидетелите Д. и П., също не обуславят касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като правилно САС е приел, че останалият доказателствен обем по делото е формиран законосъобразно и удовлетворява изискването по чл.303 от НПК за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимите. Доводът на касатора, че само от показанията на свидетеля А. не може да се направи несъмнен извод за участието на подсъдимия П. в инкриминираното деяние е основателен, но не държи сметка, че въззивният съд ги е съпоставил с останалите доказателствени материали, в това число и с обясненията на подсъдимите Д. и Я. относно инициаторската и ръководна роля на подсъдимия П.. Именно на база установената от този правилен процесуален подход фактическа обвързаност, съгласуваност и координация в действията на всички подсъдими, въззивният съд категорично е изключил каквото и да е съмнение за съпричастността на касатора П. в задружната престъпна дейност, поради което настоящата инстанция не споделя доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила съобразно конкретните доводи на касатора.
По оплакването за неправилно приложение на материалния закон:
Основанието по чл.348, ал.1, т.1 от НПК за неправилното приложение на материалния закон се поддържа с доводи за недоказаност на обвинението спрямо подсъдимия П.. Извън отричането на участие като подбудител и помагач в осъществяване на деянието, други доводи, както пред въззивния съд, така и в касационното производство не се навеждат. САС е изложил обстойни съображения относно съставомерността на деянието, които се споделят частично от касационната инстанция. Според настоящия касационен състав, спрямо касатора и всеки от останалите трима подсъдими е налице престъплението, предмет на обвинението, а именно документна измама по чл.212, ал.4, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК за подсъдимия П.; по чл.212, ал.4, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.4 от НК за подсъдимия Н. и по чл.212, ал.4, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК за подсъдимите Я. и Д., както правилно е приел първоинстанционният съд, а не такова по приетата от САС правна квалификация на деянието като измама по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК за подсъдимия П.; чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.20, ал.4 от НК за подсъдимия Н. и по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.20, ал.2 от НК за подсъдимите Я. и Д.. За да оправдае подсъдимите за документна измама, въззивният съд е приел, че представените документи от подсъдимата Я. пред банковата служителка (свидетелката И.), не представляват основание за извършеното имуществено разпореждане от свидетелката И., поради което не са годно средство за извършване на документна измама по чл.212, ал.1 от НК. Това е така само относно представената неистинска (неавтентична) лична карта и съответните декларации за произход на средствата по Закона за мерките срещу изпирането на пари, на които е бил даден вид, че изхождат от пострадалата като декларатор и титуляр на банковия влог, а не от подсъдимата Я.. Платежното нареждане за превод обаче, като неистински документ, в който с измамлива цел е било посочено името на титуляра на сметката – пострадалата Д. вместо това на лицето, което я е представило на банковия служител – подсъдимата Я., за разлика от банковото бордеро и останалите инкриминирани документи, е диспозитивен документ, който обективира/съдържа правното основание за разпореждането с имуществото (паричния влог на пострадалата свидетелка Д.). Именно това платежно нареждане, представляващо неистински документ по смисъла на легалната дефиниция в чл.93, т.6 от НК и ППВС №3/82г., е послужило като средство за извършване на измамата, която правилно и в съответствие със закона и практиката на ВКС първоинстанционният съд е квалифицирал като документна измама (вж. Решение №283/09.07.2013г. по н.д. №859/2013г., ІІІ н.о. и Решение №516/10.11.2011г. по н.д. №2452/2011г., ІІІ н.о). Без въпросното писмено платежно нареждане, което обективира правното основание за извършване на заявената от подсъдимата Я. финансова операция (банков превод), банковият служител не би могъл да разпореди извършването на превода на паричните средства на пострадалата по сметка с титуляр подсъдимата Д., както е станало. Поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че представеното от подсъдимата Я. платежно нареждане е годно средство за извършване на документна измама по чл.212 от НК, а не такава по чл.210 от НК, както неправилно е приел въззивният съд.
Доколкото приетата от САС правна квалификация на деянието е за по-леко наказуема измама и предвид липсата на съответен касационен протест, въззивната присъда следва да се остави в сила в тази част, защото вън от горното материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на осъдителната присъда и оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които не са налице (подсъдимият П. не е осъден за деяние, което не е извършил или което не съставлява престъпление).
По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание:
Това оплакване основно произтича от принципното несъгласие на касационния жалбоподател с осъждането му предвид доводите за недоказаност на обвинението, поради което и съобразно изхода на делото по изложените до тук съображения в настоящото решение, не са налице основания за изменение на проверявания съдебен акт в тази част.
Вярно е посоченото в допълнението към касационната жалба, че продължителността на наказателния процес е прекомерна - повече от дванадесет години и делото е връщано многократно в резултат на нарушаване на съдопроизводствените правила от страна на съдилищата. Тези обстоятелства очевидно са взети предвид от въззивния съд като основание за компенсация на касатора и останалите трима подсъдими, чрез намаляване размера на наказанията им, до който резултат се е стигнало не само поради преквалифицирането на деянията им по по-леко наказуемия престъпен състав по чл.210 от НК вместо по чл.212 от НК, но и поради факта, че в мотивите към въззивната присъда продължителността на наказателния процес изрично е отчетена от САС като допълнително смекчаващо обстоятелство. В този смисъл е съобразена практиката на ЕСПЧ и трайната съдебна практика на ВКС (вж. пилотно дело Д. и Х. срещу България, жалби №48059/06 и 2708/09 от 10.05.2011г; Решение № 78 от 3.06.2016 г. на ВКС по н. д. № 100/2016 г., второ н. о; Решение № 299/12.06.2013г. по н. д. № 906/2013 г. по описа на ВКС, трето н. о.). Същевременно правилно това смекчаващо обстоятелство не е отчетено от въззивния съд като изключително или обуславящо многобройност на смекчаващите вината обстоятелства по смисъла на чл.55, ал.1, т.1 от НК, тъй като значителен принос за продължителността на наказателния процес има и недобросъвестното процесуално поведение на касатора П.. Същият многократно и безрезултатно е бил издирван с оглед личното му участие в наказателното производство, като последното първоинстанционно съдебно производство и това пред въззивната инстанция, са проведени задочно (изцяло в негово отсъствие) поради укриването му от съдилищата. Вън от горното, дори прекомерната продължителност на наказателното производство да се определи като изключително смекчаващо обстоятелство по смисъла на чл.55, ал.1 от НК, същото не дава основание за допълнително намаляване на наказанието, тъй като настоящата инстанция се солидаризира с изводите на САС, че решаващата роля на подсъдимия П. при извършване на измамата и данните, че е упражнявал натиск върху свидетели и подсъдими лица с оглед неразкриване на съучастническата му дейност, изключват наличието на втората кумулативно предвидена в закона предпоставка за определяне на наказанието по този привилегирован ред, а именно най-лекото предвидено в закона наказание не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Поради това и макар с основание САС да не се е съгласил с подхода на първоинстанционния съд за определяне на наказанието на подсъдимия П. по чл.55 от НК, на практика в рамките на неоснователно приетата от въззивния съд по-лека правна квалификация на деянието и въпреки приложението на чл.54 от НК, с атакуваната въззивна присъда САС е наложил на касатора наказание от една година лишаване от свобода, което е в законоустановения в чл.210, ал.1, т.5 от НК минимум. Същото се явява значително по-леко от наложеното на подсъдимия П. от първоинстанционния съд наказание две години лишаване от свобода, като въззивният съд е намалил и изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК от четири на три години. Това явно снизхождение и адекватно отчетените от съдилищата отегчаващи вината обстоятелства изключват касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК и не разкриват белези на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 5 от 05.03.2020 г. по ВНОХД № 443/2019 г. на Софийския апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.