Р Е Ш Е Н И Е №. 49 гр. София, 01.06.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на дванадесети април, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№509 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Димитров-МВ“ ЕООД и М. В. Димитров срещу решение №100232 от 21.08.2020 г. по в.т.д.№427/2019 г. на АС Велико Търново. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №204 от 29.11.2018 г. по т.д.№170/2017 г. на ОС Плевен, е признато за установено по отношение на „Димитров-МВ“ ЕООД и М. В. Димитров, че „Първа инвестиционна банка“ АД има вземания към „Димитров-МВ“ ЕООД и М. В. Димитров – при условията на солидарна отговорност, в размер на 130 900 лв., непогасена главница по предоставен кредит, ведно със законната лихва от 23.06.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед №3040/26.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 28.06.2017 г. по ч.гр.д.№4639/2017 г. по описа на РС Плевен. В жалбата се излагат съображения, че решението е нищожно поради противоречието в мотивите на съда, евентуално, че е недопустимо, предвид обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба и по просрочена въззивна жалба, видно от четливото и неоспорено пощенско клеймо върху плика, с който е подадена жалбата, респективно по спор, който вече е бил разрешен със сила на пресъдено нещо, евентуално - неправилно. Поддържа се, че възприетото от съда становище за подаване на въззивната жалба в срок е направено въз основа на доказателства, представени в частното производство по обжалване определението на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба, но нито съставът на въззивния съд, разгледал частната жалба, нито този, разглеждащ въззивната жалба, са открили производство по своевременно направените от ответниците оспорване на истинността на тези доказателства и не са уважили доказателствени искания в тази насока. Навеждат се доводи, че от друга страна въззивният съд в нарушение на чл.266 от ГПК е допуснал по искане на ищеца съдебно-икономическа експертиза, въпреки ясно указаната от първата инстанция доказателствена тежест в доклада по делото и въпреки, че такава експертиза по въпроси на ищеца, вече е била допусната от първата инстанция. Посочва се, че решението е неправилно и поради нарушение на материалния закон и необоснованост - анексът, на който се е позовал въззивният съд, не установява възникнало по силата на писмен договор правоотношение между страните по договор за кредит, като не са настъпили предвидените в чл.5 от този анекс условия за влизането му в сила, а липсват и първични документи, установяващи усвояване на кредита. Поддържа се и направеното с отговора на исковата молба евентуално възражение за погасяване по давност на вземането на банката за падежиралите преди 06.07.2012 г. вноски. В съдебно заседание касаторите чрез процесуалния си представител поддържат жалбата и молят съда да отмени решението като отхвърли исковете, евентуално да върне делото за ново разглеждане на друг апелативен съд. Претендират присъждане на разноски. Ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД заявява становище за неоснователност на жалбата, като в съдебно заседание не изпраща представител. С определение №50 от 02.02.2022 г., решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд, разглеждащ въззивна жалба да открие производство по оспорване на истинността на писмени доказателства за подаване на същата жалба в срок, при направено оспорване и искане за това от ответната страна, когато това не е допуснато от съда в частно производство по обжалване на определението за прекратяване на производството. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въззивната жалба на „ПИБ“ АД е подадена в срок, видно от представените системен бон, известие за доставяне, рекламация и удостоверение от „Български пощи“ ЕАД. Изразил е становище, че в този смисъл е и определение №117 от 10.07.2019 г. по в.ч.т.д.№149/209 г. на АС Велико Търново /с което е отменено определението на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба/, за което с протоколно определение от 21.01.2020 г. е счел, че е решило въпроса за срочността на въззивната жалба, като е оставил без уважение направените от ответниците с отговора на въззивната жалба оспорвания на истинността на тези доказателства и доказателствени искания във връзка с оспорването /които са били оставени без уважение и в частното производство/. Посочил е, че предмет на разглеждане са искове по чл.422 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците „Димитров-МВ“ ЕООД и М. В. Димитров, че ищецът „ПИБ“ АД има вземания към тях, при условията на солидарна отговорност, в размер на 130 000 лв., непогасена главница по Договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт №326-307/25.09.2007 г., изменен и допълнен с Анекс №1/17.09.2008 г., Анекс №2/24.09.2009 г., Анекс №3/28.06.2010 г. и Анекс №4/31.01.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 23.06.2017 г. до окончателното изплащане, 25 621.54 лв., непогасена договорна лихва за периода 07.10.2010 г. - 05.03.2013 г., 150 473.65 лв., лихва за просрочие за периода 07.10.2010 г. - 22.06.2017 г. и 234.27 лв. разноски за застраховка на обезпечение, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№4639/2017 г. на РС Плевен. Установил е, че оригиналите на Договора за кредит от 25.09.2007 г., на Анекс №1/17.09.2008 г., Анекс №2/24.09.2009 г. и Анекс №3/28.06.2010 г., не са представени по делото, въпреки че е направено искане за това от насрещните страни, поради което, на осн. чл.183 от ГПК те са изключени от доказателствата и съдът не ги цени. Счел е обаче, че от представения в оригинал Анекс №4/31.01.2011 г. се установява възникнало между страните валидно облигационно отношение по договор за кредит по см. на чл. 430 от ТЗ - видно от съдържанието му страните изрично са заявили, че банката е предоставила на ответното търговско дружество кредит за оборотни средства, като изявленията съдържат съгласие по съществените елементи на договора за кредит: размер на кредита – 132 000 лв. /част от 150 000 лв. към датата на анекса/, краен срок за погасяване – 06.03.2013 г. /чл. 1.2./, възнаградителна лихва - едномесечния SOFIBOR с надбавка 8.65 пункта, но не по-малко от 11% /чл.2.1./, уговорени са и условията за погасяване на кредита – на отделни вноски, определени по размер, считано от 06.02.2011 г. до 06.03.2013 г., съгласно погасителен план, част от съдържанието на анекса. Намерил е, че волята на кредитополучателя за предоставяне на кредита и за възникване на облигационни отношения между страните, се установява и от представеното по делото искане на дружеството кредитополучател от 15.09.2007 г. за предоставяне на кредит в размер на 150 000 лв. Изложил е съображения, че са без правно значение уговорените в чл.5 условия за влизане в сила на анекса, които е следвало да бъдат изпълнени от кредитополучателя /представяне на удостоверение за липса на публични задължения и погасяване на част от просрочените суми/, тъй като страната, която може да се позовава на неизпълнение на уговорените условия, е банката-кредитор, защото те са уговорени в неин интерес, а в случая тя не е сторила това. Установил е при съвкупна преценка на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, на данните в съставените и публикувани в търговския регистър ГФО на дружеството-кредитополучател и представените от ищеца писмени доказателства /мемориални ордери, лихвени листи и извлечения/, че кредитът е усвоен от кредитополучателя - заключението на експертизата е изготвено въз основа на записванията и счетоводните регистри в електронната система на банката, които съответстват на движението на разплащателната сметка на кредитополучателя според заключението на вещото лице, а съответстват и на вторичните счетоводни документи, които отразяват информацията от първичните счетоводни документи, затова при липса на първични счетоводни документи поради унищожаването им на осн. чл.12 ал.1 т.3 от ЗСч /впрочем, и от двете страни/, удостоверените от вторичните счетоводни документи данни следва да се приемат за достоверни. В този смисъл е приел, че кредитополучателят и солидарният длъжник не са изпълнили задължението си по споразумението от 31.01.2011 г. за връщане на предоставените в заем суми в срока по чл.1.2. – до 06.03.2013 г., като искът се явява основателен и доказан за сумата от 130 900 лв., непогасена главница. Намерил е за неоснователно и направеното от ответниците възражение за погасяване на вземането по давност, тъй като вземането се погасява с изтичане на общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД, която, считано от 06.03.2013 г. до 23.06.2017 г. – датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, не е била изтекла. Решението на въззивния съд е постановено от компетентен съд, действащ в надлежен състав, в пределите на предоставената му правораздавателна власт, съставено е в писмен вид, подписано от членовете на състава и е разбираемо, а от друга страна е налице произнасяне по редовна искова молба в съответствие с наведените в нея фактически обстоятелства и искания, отправени до съда. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване и който е свързан с проверката на допустимостта и редовността на въззивната жалба, която въззивният съд следва да осъществи с оглед разпоредбата на чл.267 от ГПК, респективно е свързан с допустимостта на въззивното производство, е формирана практика на ВКС – определение по ч.т.д.№2682/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, определение №662 от 15.09.2014 г. по ч.гр.д.№4529/2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение №440 от 31.05.2010 г. по гр.д.№1504/2009 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, определение №312 от 14.07.2016 г. по ч.т.д.№705/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и мн.др. В посочените съдебни актове се приема, че въззивният съд не е обвързан от изразеното от друг състав на същия съд становище за редовност на подадена жалба, като съобразно разпоредбата на чл.267 от ГПК следва да осъществи повторна проверка на допустимостта и редовността на жалбата. При наличие на предвиден в закона преклузивен срок за извършване на процесуално действие, с което се сезира съответната инстанция, въззивният съд следва да се увери, че този срок е пропуснат, респ. - спазен, за което той и служебно може да събира доказателства и едва тогава да се произнесе относно наличието или липсата на тази абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството. В този смисъл не съществува пречка, а и въззивният съд, разглеждащ въззивна жалба, е длъжен да открие производство по оспорване на истинността на писмени доказателства за подаване на същата жалба в срок, при своевременно направено оспорване и искане от ответната страна, когато това не е допуснато от съда в частно производство по обжалване на определението за прекратяване на производството, като следва да уважи и своевременно направените доказателствени искания във връзка с оспорването. В случая въззивният съд в противоречие с посочените разяснения, допускайки съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не е осъществил повторна проверка на срочността на въззивната жалба, като е приел, че този въпрос е решен с определение №117 от 10.07.2019 г. по в.ч.т.д.№149/209 г. на АС Велико Търново /с което е отменено определението на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба/ и е оставил без уважение направените от ответниците с отговора на въззивната жалба оспорвания на истинността на представените от другата страна доказателства за подаване на жалбата в срок и доказателствените искания във връзка с оспорването /които са били оставени без уважение и в частното производство/. В този смисъл решението в обжалваната част, вкл. и в частта за присъдените в полза на банката разноски за двете инстанции, следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.3, вр. чл.236, ал.2, вр. чл.269 от ГПК, а делото върнато за ново произнасяне от друг състав на същия въззивен съд /не са налице доказателства за наличие на твърдяната хипотеза на чл.23, ал.3 от ГПК/, при което следва да се открие производство по оспорване истинността на представените от банката ищец доказателства за подаване на въззивната жалба в срок и да се уважат доказателствените искания във връзка с оспорването, след което да се извърши проверка дали срокът за подаване на въззивната жалба е пропуснат, респ. - спазен, за което съдът и служебно може да събира доказателства. При новото разглеждане на основание чл.294, ал.2 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по направените от страните разноски за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №100232 от 21.08.2020 г. по в.т.д.№427/2019 г. на АС Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение №204 от 29.11.2018 г. по т.д.№170/2017 г. на ОС Плевен, е признато за установено по отношение на „Димитров-МВ“ ЕООД и М. В. Димитров, че „Първа инвестиционна банка“ АД има вземания към „Димитров-МВ“ ЕООД и М. В. Димитров – при условията на солидарна отговорност, в размер на 130 900 лв., непогасена главница по предоставен кредит, ведно със законната лихва от 23.06.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед №3040/26.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 28.06.2017 г. по ч.гр.д.№4639/2017 г. по описа на РС Плевен и в частта за присъдените в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД разноски за първата и въззивната инстанция. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на АС Велико Търново. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.