О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №261 София, 06.04.2022 година Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 3128 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. И. И., подадена чрез адв. Т. Б., срещу въззивно решение № 260080 от 19.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 758/2020 г. по описа на Окръжен съд - Русе, с което е отменено изцяло решение № 260341 от 02.11.2020 г. по гр. д. № 2813/2020 г. по описа на Районен съд - Русе и са отхвърлени предявените от М. И. И. срещу Държавна опера - Русе искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за отмяна на уволнението на ищцата, извършено със Заповед № 2322 от 07.05.2020 г. на Директора на Държавна опера - Русе и за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „касиер счетоводство“. Жалбоподателката счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Държавна опера - Русе в писмен отговор, подаден чрез адв. П. И., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, излага и съображения за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено, че съгласно допълнително споразумение № 1665 от 25.06.2018 г. ищцата М. И. И. е преназначена на длъжност „касиер счетоводство“. На 13.04.2020 г. на ищцата е връчено предизвестие № РД-07-52 от 10.04.2020 г. на основание чл. 326, вр. с чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, с което е уведомена, че с изтичане на срока на предизвестието трудовият й договор ще бъде прекратен. Като причина за това е посочен обявеният престой в Държавна опера - Русе със Заповед № РД-07-31 от 09.03.2020 г., удължен със заповеди № РД-07-38 от 13.03.2020 г. и № РД-07-48 от 26.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение и възстановяване дейността на операта. Посочено е, че М. И. И. е в престой от 18.03.2020 г. и към датата на издаване на предизвестието е била в престой повече от 15 дни. Със Заповед № 2322 от 07.05.2020 г. трудовият договор на ищцата е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, считано от 14.05.2020 г., като причини за това работодателят е посочил основанията, визирани в предизвестието. По делото е установено, че ищцата от 18.03.2020 г. и до изтичане на срока на предизвестието й – 13.05.2020 г. е била в престой. Въззивният съд е приел, че в случая са налице обективни причини, поради които работодателят се е възползвал от правото си да обяви престой за различни длъжности, в това число и тази на ищцата. В издадената заповед за престой от 26.03.2020 г. работодателят е мотивирал причините за обявяване на престой на работници и служители на различни длъжности, а именно въведени противоепидемични мерки и въведено извънредно положение със заповеди на министъра на здравеопазването. Преценката на работодателя за периода на престоя на различните длъжности е въпрос на целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Възражението на ищцата, че следвало да се обяви престой само на служителите, които пряко са свързани с планирани мероприятия е неоснователно, тъй като при преценката на работодателя да се обяви престой и на длъжности извън тези, пряко свързани с планирани мероприятия следва да се съобрази и факта, че при преустановяване на основната дейност на Държавна опера - Русе, а именно концерти, спектакли и др., и по отношение на останалите длъжности е налице намаляване или преустановяване на работата им, в това число и на помощния административен персонал. От показанията на свидетелите А. И. и С. Б. е установено, че дейностите, които е извършвала ищцата като касиер - счетоводител на първо място не може да се извършват дистанционно, а на следващо място, поради липса на представления и гостуващи артисти ищцата не е имала и такива задачи. Във връзка с твърденията на ищцата за злоупотреба с право от страна на работодателя, въззивният съд е изложил, че самото определяне на престой за по-дълъг период от време по отношение на длъжността, която тя е заемала „касиер - счетоводител“, която длъжност безспорно представлява „помощен административен персонал“ от останалия „административен персонал“, не води автоматично до извода за злоупотреба с право от страна на работодателя. Съгласно нормата на чл.120в КТ при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка работодателят може със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение, т. е. законът дава възможност на работодателя да прецени кои работници и служители и за какъв период от време да са в престой. Възражението на ищцата, че е налице злоупотреба с право от страна на работодателя, тъй като не се е възползвал от възможностите по чл. 120 КТ, чл. 173, ал. 4 КТ, чл. 160 КТ и чл. 267а КТ е неоснователно, тъй като това са предоставени от закона правни възможности за работодателя и изцяло от него зависи дали да упражни тези си права, а по отношение на възможността на чл. 160 КТ следва да се отбележи, че за работодателят не съществува възможност да предложи на работника ползване на неплатен годишен отпуск, а това е единствено право на работника или служителя. В исковата молба се твърди и, че злоупотребата с право от страна на работодателя се изразява в това, че тъй като е единствен служител с прекратено трудово правоотношение, то работодателят й има лично отношение. Ищцата обаче нито в исковата молба, нито в първото по делото заседание не е конкретизирала това си твърдение. В първата инстанция са събирани гласни доказателства във връзка с това неконкретизирано възражение. Свидетелят М. М., който е председател на Съюза на българските музикални и танцови дейци, твърди, че в началото на м. март 2020 г. бил помолен от директора на Държавна опера - Русе да отиде в кабинета му, тъй като администрацията му искала да разговаря с него. Там в присъствието на А. Т. – заместник директор, Б. Д. – главен счетоводител и С. Б. – заместник директор по техническата част, се провел неформален разговор за съгласие да се освободят трима служители, единият от които била ищцата, тъй като тя била синдикален член. Доводите били, че тя не се справя с работата и не идва навреме на работа. Тъй като не представили доказателства за тези си твърдения, от ръководството на работодателя, не получили неговото съгласие. Във въззивната инстанция Б. Д. е разпитана като свидетел и същата твърди, че не е разисквала със свидетеля М. М. въпроси, свързани със съкращаването на персонал, нито е присъствала на среща, в която да са се водили такива разговори и в частност за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Въззивният съд е счел, че ищцата не е установила твърдението си, че с прекратяване на трудовото й правоотношение работодателят е злоупотребил с право; че не е доказано твърдяното лично негативно отношение на работодателя към ищцата, което е да е послужило като повод за злоупотреба с право от страна на работодателя. Съдът е изложил съображения, че обстоятелството, че ищцата е имала конфликт с прекият си ръководител, което също не е безспорно установено, тъй като свидетелите сочат, че главната счетоводителка понякога е повишавала тон не само на ищцата, но и на други служители, не води до извода за злоупотреба с право от страна на работодателя. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поставя следните правни въпроси: 1. „За да е налице основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, следва ли да е спряла работата за повече от работни 15 дни на цялото предприятие, на отделно звено/отдел в предприятието или е достатъчно работодателят да не е възложил работа на конкретен служител за повече от 15 работни дни?“; 2. „В случай, че отделът в който работи служителят осъществява дейност по време на обявено извънредно положение за страната има ли право работодателят ръководител на държавно предприятие да прекрати трудовото правоотношение само с един от служителите в отдела на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ или следва да премине към процедура по съкращаване на щата?“; 3. „При обявено с решение на МС извънредно положение за цялата страната и осигурени средства от бюджета има ли право ръководителят на държавно бюджетно предприятие да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ?“; 4. „Представлява ли злоупотреба с право прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ само на един единствен работник от предприятие с 300 наети работника при обявено извънредно положение за цялата страна?“; 5. „При обявено извънредно положение за цялата страна и осигурен бюджет, ръководителят на държавно предприятие, длъжен ли е да включи в графика за работа всички служители на даден отдел или има право да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ само с определени работници без извършване на подбор?“; 6. „При обявено от МС извънредно положение за страната и наличие на неизползван платен годишен отпуск за работника длъжен ли е работодателят – ръководител на държавно бюджетно предприятие да предложи работника ползването на неизползвания платен годишен отпуск преди прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ?“; 7. „Има ли право работодателят – ръководител на държавно бюджетно предприятие да прехвърли задълженията на касиер - счетоводителя на главния счетоводител без заповед за заместване, без изготвяне и приемане на ново щатно разписание, като прекрати трудовото правоотношение на касиер счетоводителя на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ?“; 8. „Подлежи ли на контрол преценката на работодателя – ръководител на държавно предприятие с осигурен бюджет, за обявен престой на различните длъжности в предприятието и извеждането на определен служител от структурното звено при обявено извънредно положение за цялата страна и това въпрос на целесъобразност ли е?“; 9. „Има ли право работодателят със своя заповед да изведе служител от звеното му и да определи единствено за него по-дълъг срок на престой от този на звеното/отдела, при обявено извънредно положение?“; 10. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички приложени и приети по делото доказателства?“; 11. „Има ли право въззивния съд да приема и изслушва свидетелски показания на жалбоподателя след преклузивния срок?“; 12. „Когато въззивния съд допусне свидетелски показания поискани от жалбоподателя /след изтичане на преклузивните срокове/, длъжен ли е да допусне исканията на ответната страна за съвместен разпит на свидетелите и води ли това до нарушаване на принципа на равенството на страните и на състезателното начало?“; 13. „При обявено с акт на Министерски съвет извънредно положение за цялата страна, има ли право работодателят – ръководител на държавно предприятие, с осигурен бюджет, правото да прекрати трудовите правоотношения на работниците, а в конкретния случай само на едни работник от цялото предприятие на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ?“. Сочи противоречие с приетото в решение № 625 от 04.04.2004 г. по гр. д. № 1603/2002 г. на ВКС, III г. о. и решение № 835 от 22.08.2005 г. по гр. д. № 373/2003 г. на ВКС, III г. о., както и, че последния въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателката бланкетно е посочила основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, по съображенията за неправилност, развити в касационната жалба. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С поставените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване материалноправни въпроси под номер едно до девет и тринадесети, жалбоподателката фактически търси отговор на въпроса дали уволнението е било законно и от там дали решението, с което то не е отменено е правилно. Следва да се посочи, че за да приеме, че е налице спиране на работата съдът е направил конкретна преценка на релевантните за делото факти и събраните доказателства, тъй като спиране на работата означава временно преустановяване на трудовата функция – на цялото предприятие, на негови отделни звена, или на работата от определен вид. Същевременно самото спиране на работата, по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ не подлежи на проверка от съда относно неговата законосъобразност и целесъобразност. Като предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение на цитираното основание следва да е установено по безспорен начин спирането на дейността за повече от 15 дни, като през този период работникът или служителят да се е явявал на работа, но реално да не е осъществявал трудовите си функции, поради факта на престой, а не поради други причини. Целесъобразността, означавана още като оперативна самостоятелност, е установена в закона възможност за субекта, в полза на когото е предоставена да избира измежду няколко юридически равностойни решения, най-целесъобразното. Законодателят е създал в КТ в полза на работодателя правни възможности за избор на юридически равностойни, но в различна степен целесъобразни решения при управление на производството или службата в хипотези, наложени от пазарната реалност. Така при спиране на работата, работодателят може да избира измежду няколко възможности, за да разреши въпросите с трудовоправното положение на персонала и по- конкретно въпросите, относно запазването на трудовите правоотношения, или тяхното прекратяване /чл. 120 КТ, чл. 173 КТ, чл. 170 КТ, чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ/ – ТР № 3/16.01.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГК. Релевантно е реално, фактическо спиране на работа повече от 15 работни дни; без значение са причините за спиране на работа /това са въпроси на работодателска и производствена целесъобразност/; спирането да се отнася до звеното или дейността, в която е зает съответният работник или служител. Единадесети и дванадесети въпроси са неотносими, доколкото предпоставят в себе си него различно от приетото в обжалваното решение, в което въззивния съд е обосновал, че показанията на свидетелката не са обхванати от преклузията на чл. 266 ГПК /т.е. така както са формулирани поставените въпроси предпоставят неправилност на тези изводи на съда, а в производството по допускане на касационно обжалване проверка за правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде осъществена, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато/ и следователно и не могат да послужат за допускане на касационното обжалване. Обуславящ е поставеният десети процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, но в случая видно от съдържанието на решението въззивният съд не се е отклонил от практиката. Както се посочи по-горе, съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, посочил е какво е значението им за спора и следователно не е постановил решението си без обосновка. Несъгласието с крайния извод на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260080 от 19.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 758/2020 г. по описа на Окръжен съд - Русе. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: