7 Р Е Ш Е Н И Е № 182 гр. София, 19.11.2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ при участието на секретаря Албена Рибарска изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4662/2018 година. Производството е по чл. 290 ГПК. С. Ц. – прокурор при Великотърновска апелативен прокуратура е подал касационна жалба против решение № 240 от 28.09.2018 г. по гр. дело № 279/2018 г. на ВАС /Великотърновски апелативен съд/, гражданска и търговска колегия, втори състав. Ответникът по касация – Д. Ч. Д. оспорва жалбата като неоснователна. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Предмет на разглеждане е въззивното решение, с което ВАС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, предявен от Д. Ч. Д. против Прокуратурата на Република България, който е уважил за сумата 2000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие нарушаване правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, за времето от привличането му в качеството на обвиняем на 13.10.2010 г. до влизане в сила на решение № 239 от 21.10.2016 г. по ВНОХД № 590/2016 г. на Плевенски окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2016 г. до пълното изплащане на сумата, като е присъдил разноски на ищеца в размер на сумата 461.87 лв. Решението на ВАС е обжалвано в тази част, като в останалите части, с които претенцията е отхвърлена за разликата между 2000 лв. и 4000 лв., след частична отмяна на първоинстанционното решение от 24.04.2018 г. по гр. дело № 666/2017 г. на Ловешки окръжен съд, както и в частта, с която претенцията е отхвърлена за разликата между 4000 лв. и 30000 лв. с потвърждаване на първоинстанционния акт в същата част, решението е влязло в сила. С определение № 504 от 21.06.2019 г. на настоящият състав на ВКС е допуснато касационно обжалване на цитираното въззивно решение в обжалваната част. По поставения въпрос - „следва ли на ищеца да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, в случаите когато по предходно предявен от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ продължителността на проведеното спрямо него наказателно производство е била оценена от съда и той е бил обезщетен за вредата произтекла от този срок“, съставът на ВКС намира следното: Съдът, разглеждащ иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е длъжен да съобрази влязлото в сила съдебно решение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По съдебен ред незаконно обвиненият може да избира начина за защита на своите права - с иск по чл. 2б ЗОДОВ, като претендира обезщетение само за вредите от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧ или с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като претендира обезщетение за всички засегнати неимуществени права. Когато след приключване на наказателното производство, незаконно обвиненият е предявил иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като е претендирал обезщетение за засегнатите неимуществени права, без да е потърсил самостоятелна искова защита по чл. 2б ЗОДОВ, процесуалната допустимост на иска не е обусловена от процесуалните предпоставки по чл. 8 , ал. 2 ЗОДОВ / изчерпването на реда, регламентиран в глава трета „а“ ЗСВ (Закон за съдебната власт)/ е относимо за нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧ/ и постановеното решение след влизането му в сила трябва да бъде съобразено, като се прецени какви вреди са репарирани с постановеното решение и се присъди обезщетение за вредите, които не са репарирани. На въпроса - за самостоятелна преценка на събрания пред двете инстанции фактически и доказателствен материал, както и за излагането на собствени фактически и правни изводи от въззивния съд по съществото на спора - за спазването на разумният срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, ВКС приема, че следва да се даде положителен отговор. В практиката на ВКС, включително в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е обосновано разбирането за изготвяне от въззивния съд на собствени мотиви, с оглед характеристиката на процесуалната му дейност като решаваща. Прилагането на чл. 272 ГПК е свързано с мотивирането на съображения за приемане изводите на първата инстанция. На въпроса - за процесуалното задължение на съда да обсъди всички установени по делото обективно съществуващи обстоятелства и да отрази в мотивите на решението си своята преценка, относно тяхното конкретното значение за определяне размера на обезщетението, трябва да се даде положителен отговор. Неимуществените вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, без неимуществените вреди, произтичащи от нарушено право на приключване на наказателното дело в разумен срок /чл. 6, § 1 КЗПЧ/ имат характеристики, очертани в ППВС № 4/1968 г., в което са посочени примерно фактите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата. Освен тези неимуществени блага, с оглед неизчерпателното им изброяване в цитираното ППВС могат да съществуват и други обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е необходимо въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите си резултата от направената преценка. Неимуществените вреди по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ имат своя специфика, обусловена от самостоятелното право, регламентирано в нормата, което възниква при нарушаване на законовото изискване за приключване на наказателното дело в разумен срок. Основанието за отговорност на държавата чрез представляващият я процесуален субституент се реализира независимо от основателността на обвинението. Основанието на отговорността е нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧ. Предмет на установяване е общата продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна. Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила, както и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълнение на задължения. Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи, които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от забвяне разглеждането на делото над разумния срок. Предвид изложените правни разрешения по съществото на касационната жалба, ВКС в настоящия си състав приема следното: За да постанови решение за уважаване на иска до размер на сумата 2000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие нарушаване на правото на ищеца Д. Д. от разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧ, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, ВАС е приел, че Д. е бил привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 230/2010 г. на ОД на МВР – [населено място] за престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като продължителността на наказателното производство е от 13.09.2010 г. до 21.10.2016 г. Прието е още, че процедурата по глава трета „а“ ЗСВ е била изчерпана, без да бъде постигнато споразумение. Изложени са мотиви за фактическа и правна сложност на делото, с оглед предмета на наказателното производство – престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, извършването на деянията от седем лица, усложнената престъпна дейност, големият обем на доказателствения материал. Отразена е липса на данни ищецът или неговия процесуален представител с процесуалното си поведение да са създали пречки за процесуалните действия на органите на разследването и съда и да са станали причина за дългия срок на наказателството производство, определен от състава на втората инстанция на 6 години, 1 месец и 8 дни. Мотивирано е разбиране, съгласно което отговорността за вреди по иска се поема от този, който е създал риска и дори само един правозащитен орган да представлява държавата, в случая Прокуратурата на Република България, това обстоятелство не може да наруши принципа за пълно обезщетяване на всички неимуществени вреди. Така е обсъден довода на ответника по претенцията за липсата на основание за поемане на отговорност за продължителността на делото в съдебната фаза. ВАС е разгледал фактическите състави на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ, приел е, че вредите от двете основания за отговорност не са идентични, но следва да се отчете продължителността при разглеждане на делото, за да се установи справедлив размер на обезщетението по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. След обсъждане на доказателствата /показания на свидетелите Й. Н., М. К., Ч. Ч./, включително комплексна съдебно – медицинска и психологическа експертиза за накърнените неимуществени блага, отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице, въззивният съд е определил като обезщетение за претендираните вреди сумата 2000 лв. Изводите на второинстанционния съд, разглеждащ иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ са направени, без да се мотивира присъждането на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с решение № 234 от 31.10.2017 г. по гр. дело № 306/2017 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 104 от 29.05.2017 г. по гр. дело № 583/2016 г. на Ловешки окръжен съд. Във въззивното производство са събрани данни за този спор /представено е определение на състав на ВКС, ІІІ г.о. по чл. 288 ГПК/, образуван по иск на Д. Д. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с който същият е претендирал обезщетение за засегнати неимуществени права. Апелативният съд е изложил лаконично мотиви за това, че неимуществените вреди, произтичащи от двете основания по ЗОДОВ – чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 2б, ал. 1 не са идентични, без да обясни чрез отразяване на характеристиките им спецификата, с оглед на която следва да бъдат разграничавани. Липсват мотиви, обосноваващи определянето на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 2000 лв., след присъждането на обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в глобален размер. В тази връзка е следвало да се зачетат последиците на влязлото в сила решение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /решение № 234 от 31.10.2017 г. по гр. дело № 306/2017 г. на Великотърновски апелативен съд/, като се тълкуват разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ, за изясняването на точния смисъл, на които са развити изложените по – горе правни разрешения. Това процедиране на ВАС не е в съответствие с правомощията му като въззивна инстанция, която трябва да отразява решаваща правораздавателна дейност, т.е. да обективира в мотивите на съдебния акт самостоятелна преценка на доказателствата и собствени правни изводи. Неизлагането на мотиви е неизвършване на съдопроизводствени действия по изготвяне на съдебния акт, което е довело до неправилни изводи и постановяване на незаконосъобразен правен резултат. Във връзка с разрешенията, приети по втория по реда на разглежане в настоящето решение правен въпрос, ВКС приема, че апелативният съд не е изложил фактически констатации и правни изводи във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 272 ГПК. Критерии за преценка на изискването за разглеждане на наказателното дело в разумен срок са обстоятелствата, релевантни за фактическата и правна сложност на делото. Препращането към мотивите на първоинстанционното решение изисква обосноваване на съображенията, с оглед на които въззивната инстанция приема за правилен извода на окръжния съд, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност. За да мотивира съвпадане на изводите си с теза на първоинстанционния съд, апелативният съд е трябвало да обсъди отделните процесуални действия на ответника по иска в досъдебната фаза, участието на другите процесуалноправни субекти в производството, тяхната причастност към осъщественото забавяне, процесуалните действия на ответника по претецията, тяхното осъществяване в съдебната фаза, отражението им към крайния резултат, обусловил протичане на наказателното производство в периода, определен във въззивното решение. Второинстанционният съд е допуснал противоречие в мотивите си при аргументиране на разбирането за разумен срок. Противоречието е между общия извод за сложност на делото, която предполага по – голяма продължителност на действията по повдигане и поддържане на обвинението и извода за надхвърляне на разумния срок. По този начин не е изяснено разбирането на съда за нарушаване правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧ при провеждане на наказателното производство за срок от 6 години, 1 месец и 8 дни. Изводът за надхвърлянето на разумния срок предпоставя обосноваване на виждането на съда за това, какъв следва да бъде разумния срок за разглеждане на конкретното наказателно дело, както и изразяване на разбирането на съда по въпроса за отражението на съдопроизводствените действия в двете фази на наказателното производство към крайния резултат -забавянето на делото. Неизлагането на мотиви по посочените обстоятелства е довело до неразглеждане доводите и възраженията на касатора за неразграничаване на вредите, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, което не може да бъде проведено за първи път в настоящето производство. Изложеното налага извод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обуславящи неправилност на въззивното решение, неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК. Във връзка с разрешенията, приети по третия по реда на разглежане в настоящето решение правен въпрос, ВКС приема, че апелативният съд не е изпълнил процесуалното задължение да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите си резултата от направената преценка. Изброяването на някои от релевантните за размера на дължимото обезщетение обстоятелства - характер, интензитет, продължителност на неимуществените вреди, възраст на ищеца, отражението на преживените болки и страдания върху семейното положение на страната и начинът й на живот, без да бъдат обсъдени, не съставлява обосноваване на съображения за определяне размера на дължимото обезщетение, съгласно разрешенията, аргументирани в ППВС № 4/23.12.1968 г. Освен това е необходимо да се посочи, че обстоятелствата визирани в ППВС като критерии за преценка на засегнатите неимуществени блага е следвало да се разгледат, с оглед спецификата на претендираните неимуществени вреди, произтичащи от нарушаване на правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧ, т.е. да се обсъди отражението от неспазването на изискването за разглежане на делото в разумен срок върху неимуществената сфера на засегнатото лице. Допуснатото нарушение е обусловило неправилност на въззивното решение в обжлваната част. Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е допуснал нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които включват и трите категории основания, регламентирани в нормата – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допуснатите нарушения са основания за отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК. При този изход на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, съдът на който е изпратено делото следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС. По тези мотиви Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 240 от 28.09.2018 г. по гр. дело № 279/2018 г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска и търговска колегия, втори състав в обжалваната част. ВРЪЩА делото в отменената част на Великотърновски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: