Р Е Ш Е Н И Е № 276 гр. София, 16.02.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора М. Михайлова изслуша докладваното от съдия Чочева наказателно дело№ 759 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – С., жалба на защитника на подсъдимия В. Г. С. и жалба на повереника на гражданския ищец и частен обвинител Св. Г. С., всички против въззивно решение № 477/21.01.2014 г. на Софийски апелативен съд, НО, 1-ви състав, постановено по ВНОХД № 125/2013 г., с което е била изменена присъда № 24/03.04.2007 г. на Софийски градски съд, НО, 11-ти състав по НОХД № 222/2002 г. С цитираната присъда Софийски градски съд е признал подсъдимия В. Г. С. за виновен в това, че на 13.07.2000 г., в [населено място], местността „Р. к.”, със законно притежаван пистолет „М.” – ...., умишлено е умъртвил Ср.Г. С., като го е прострелял в гръдния кош в ляво, при което били засегнати белия дроб и гръдно – коремни органи и в резултат на развили се тежки възпалителни процеси пострадалият е починал на 18.07.2000 г. – престъпление по чл. 115 от НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца при първоначален общ режим. Същият е оправдан по повдигнатото му по-тежко обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 115 от НК. На основание чл. 45 от ЗЗД В. Г. С. е осъден да заплати на гражданския ищец Г. П. С. обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.07.2000 г. До размера от 60 000 лева предявеният граждански иск е отхвърлен като неоснователен. Преди постановяването на понастоящем обжалваното въззивно решение, първоинстанционната присъда е проверявана два пъти по въззивен и касационен ред, съответно изменявана с решение № 237/30.06.2009 г. на Софийски апелативен съд, НО, 6-ти състав, постановено по ВНОХД № 118/2009 г. (отменено с решение № 545/13.07.2010 г. по н.д. № 582/2009 г. на I н.о. на ВКС) и с решение № 50/29.06.2012 г. на Софийски апелативен съд, НО, 3-ти състав, постановено по ВНОХД № 486/2010 г. (отменено с решение № 507/06.02.2013 г. по н.д. № 1725/2012 г. на I н.о. на ВКС). С последно постановеното въззивно решение № 477/21.01.2014 г. на Софийски апелативен съд, НО, 1-ви състав по ВНОХД № 125/2013 г., предмет на настоящата касационната проверка, първоинстанционната присъда е изменена, като извършеното от подсъдимия С. деяние е преквалифицирано от престъпление по чл. 115 от НК в такова по чл. 119, вр. с чл. 115 от НК. На основание чл. 12, ал. 4 от НК подсъдимият не е наказан. Присъдата на СГС е изменена и в гражданската й част, като е постановено законната лихва върху определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди да тече от 18.07.2000 г., като те се считат за присъдени в полза на Св. Г. С.. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Поради описаното процесуално развитие на делото, настоящето производство се разглежда по реда на чл. 354, ал. 5 от НПК. В протеста се излагат доводи за нарушение на материалния закон с оглед приетата правна квалификация на деянието по чл. 119 от НК, вместо по чл. 115 от НК. Заявената незаконосъобразност държавното обвинение сочи като резултат от допуснати процесуални нарушения във връзка с неправилната и необективна оценка на доказателствения материал, довели до непълно изясняване на фактическта обстановка за мястото на извършване на деянието и състоянието на пострадалия след прострелването му. Изтъква се неизпълнение на дадените от предходните касационни състави указания за събиране на допълнителни доказателства и игнориране на част от наличните такива. С подадения протест се иска отмяна на въззивното решение, потвърждаване на приетата от първата инстанция квалификация по чл. 115 от НК и увеличение на наложеното наказание на пет години лишаване от свобода, както и ревизия на датата, от която тече законната лихва по присъденото обезщетение за неимуществени вреди, която да е 18.07.2000 г. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец също са аргументирани съображения за съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон, които са съотносими към касационните основания по чл. 345, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Те са се изразили в неизпълнение на дадените с предходни решения на ВКС указания за обстойна проверка и анализ на доказателствата, касаещи изясняване на фактическата обстановка, която отново е била изградена изключително и само върху обясненията на подсъдимия. Те не са били ясни и логични, но въпреки това са били кредитирани без да се съпоставят с други противоречиви доказателствени източници - относно взаимоотношенията между подсъдимия С. и пострадалия, мястото на инцидента, намерените в двора и на улицата гилзи, качването на простреляния в автомобила, отсъствието на обективни следи от удари по подсъдимия, както и бутилка, с която е действал пострадалия с оглед твърденията за осъществено нападение. Сочи се още, че неоснователно въззивната инстанция е отказала събирането на доказателства, поискани от прокурора за здравословното състояние на подсъдимия към момента на деянието, не е обсъдила и мотивите на пострадалия да влезе в двора на подсъдимия съобразно указанията на ВКС. Всичко това е довело до опорочаване на вътрешното убеждение на въззивния съд и постановяване на съдебния му акт в нарушение на материалния закон, както с оглед преквалификацията на деянието по чл. 119 от НК, така и поради отчитане на съпричиняване на резултата при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. На тази основа се претендира отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. В подадената от защитата на подсъдимия С. жалба се сочат касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Доводите в тяхна подкрепа са необсъждане на защитната теза и липса на отговор по направените възражения, че извършеното от подсъдимия деяние е случайно, както и че при наличие на последното не е налице деликт, поради което и предявеният граждански иск следва да бъде отхвърлен. Независимо от тези съображения, при приетата фактическа обстановка и правна квалификация, защитата намира присъденото обезщетение за неимуществени вреди за определено в противоречие с чл. 52 от ЗЗД и явно завишено поради значително съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия. Въз основа на посочените оплаквания, при условията на алтернативност, е направено искане за отмяна на въззивното решение, оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на гражданския иск или за намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В съдебното заседание пред ВКС представителят на държавното обвинение поддържа подадения протест. Същевременно излага позиция за частичната му недопустимост и оставяне без разглеждане, доколкото след постановяване на второто въззивното решение, с което деянието е било преквалифицирано по чл. 119, вр. чл. 12 ал. 4 от НК (каквото е и това по ВНОХД № 125/2013 г.) прокурорът не е подавал касационен протест, като производството пред ВКС е било образувано единствено по жалба на частното обвинение и на подсъдимия. Частният обвинител и граждански ищец, както и процесуалният му представител поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Намират обвинителната теза за доказана, а касационният протест за ицяло допустим като касаещ ново решение. Защитникът на подсъдимия поддържа подадената касационна жалба по посочените в нея доводи, както и подкрепя становището на прокурорът от ВКП за недопустимост на касационния протест. Намира жалбата на частното обвинение за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, както и с оглед правомощията си по чл. 354, ал. 5 от НПК, намери следното: Касационният протест е недопустим и следва да се остави без разглеждане. От материалите по делото е видно, че с понастоящем атакуваното въззивно решение № 447/21.01.2014 г. по ВНОХД № 125/2013 г. е възпроизведен резултата от предходното въззивно решение № 50/29.06.2012 г. по ВНОХД № 486/2010 г., като деянието на подсъдимия е било преквалифицирано по чл. 119 от НК и на основание чл. 12 ал. 4 от НК същият не е бил наказан. Прокурорът от САП не е подавал протест срещу това решение, като производството пред ВКС е било образувано по жалба на частния обвинител и такава на подсъдимия. С решението си по к.д. № 1725/2012 г. ВКС е върнал делото за ново разглеждане поради уважаване на депозираната от частния обвинител жалба. Съответно, при това процесуално развитие на производството, протестът по настоящото дело, с който се иска утежняване положението на подсъдимия с признаването му за виновен за извършено престъпление по чл. 115 от НК, се явява недопустим и следва да бъде оставен без разглеждане. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец: Изложените в жалбата доводи за неправилна оценка на доказателствата, съотносими към правилното установяване на отделни фактически обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на материалния закон, не се споделят от ВКС. Процесуалната история на настоящото дело, свързана с двукратното му връщане за ново разглеждане от ВКС и трикратно разглеждане на въззивна инстанция, недвусмислено демонстрира сериозните съдебни усилия за максимално пълно, ясно и точно изясняване на ключови моменти от развитието на инцидента на 13.07.2000 г., които са имали решаващо значение за изводите по правото въпреки началния доказателствен дефицит, датиращ от фазата на ДП. Те са касаели правилното установяване на мястото на извършване на престъплението и дали е имало противоправно нападение, в отговор на което при уплаха и смущение подсъдимият да е произвел изстрел срещу пострадалия, причинявайки му наранявания, вследствие на които той е починал на 18.07.2000 г. За тези важни фактически обстоятелства доказателствената основа е била противоречива още от началото на разследването, което е предопределило и противоположните позиции на обвинение и защита. От една страна държавното и частното обвинение са поддържали, че мястото на прострелването е било на улицата пред къщата на подсъдимия, за което е свидетелствала открита при направен оглед на 20.07.2000 г. гилза, изстреляна от неговото оръжие, като до това положение се е стигнало поради обстоятелства, изложени в обвинителния акт (в 4.30 ч. през нощта кучето на С. надушило пострадалия, започнало да лае, подсъдимият се събудил, излязъл на улицата и двамата се скарали инцидентно, след което подсъдимият прострелял С. от дистанция 50-120 см.), които в с. з. са доразвивани от частното обвинение в насока, че скарването е било поради влошените им отношения по повод извършена от пострадалия, но незаплатена от подсъдимия работа и дори отправяни от последния закани за убийство във време предхождащо инцидента. От друга страна, позовавайки се на обясненията на подсъдимия, защитата е настоявала, че мястото на прострелването е във вътрешността на двора, в близост до стопански постройки, където подсъдимият заварил пострадалия (подозирайки че е влязъл крадец, което било често явление в района), който го заплашил и физически нападнал, двамата се сборичкали и уплашен от това развитие подсъдимият неволно произвел изстрел със зареденото си оръжие. След това помогнал на пострадалия да се качи в автомобила му и го транспортирал до „Пирогов” за оказване на спешна помощ. Същата версия подсъдимият разказал на полицейските служители и органи на дознанието, като в тази връзка първоначалният оглед от 13.07.2000 г. бил проведен в двора. Поради неговата непълнота и необходимост от извършване на издирвателни мероприятия по-късно през деня подсъдимият бил посетен от св. В. и Д., като тогава той предал доброволно гилза, която намерил зад ламарина близо до торта на кокошките. Тези две противоречиви версии за инцидента са били предмет на детайлно и всеобхватно изследване от инстанциите по същество, като последователно са спазвани и даваните по този повод указания на ВКС в двете му отменителни решения. Установени са били размерите и височината на оградата на дворното място на подсъдимия, които евентуално да подпомогнат преценката дали е било възможно пострадалият (с оглед своя ръст и тегло, както и състояние на алкохолно опиване) да я прескочи, констатирано е разположението на всички сгради и помощни постройки в двора, като е установено, че твърдяното място на прострелването е на 50 м. във вътрешността, извършена е проверка на капсулния състав на двете гилзи, като е установено, че проектилът, изваден от тялото на пострадалия може да принадлежи към всяка една от тях, експертно изследвана е дистанцията на изстрела съобразно следите по тениска на пострадалия, която е определена между 90 и 120 см. Подробно са анализирани всички гласни доказателствени средства, вкл. е отдадено нужното значение на спомените на св. В. и Д. за разказаното им от подсъдимия в деня на инцидента относно мястото и начина на прострелването. Обясненията на подсъдимия са били критично съпоставяни с показанията на тези двама свидетели и във връзка с експертните изследвания на веществените доказателства. Всичко това е било извършено, за да се провери в максимална степен достоверността и тежестта на обясненията на подсъдимия и как те се съотнасят към обвинителната теза, респ. доказателствената й подкрепа. Извършената процесуална работа и прочитът на въззивните мотиви не оставя съмнение, че всъщност обвинителната теза за извършване на прострелването на улицата практически е останала недоказана, а версията на подсъдимия, че това се е случило във вътрешността на двора при стопанските постройки (при това по начина, описван от него с изключение на неволното произвеждане на изстрела), не е била опровергана от доказателствената съвкупност. Твърденията на частното обвинение за влошени отношения между подсъдимия и пострадалия поради незаплащане на положен труд и евентуален мотив за скарването им през нощта на 13.07.2000 г. и последвалата стрелба на улицата са очевидно несъстоятелни и крайно нелогични. Обстоятелството, че в своите обяснения подсъдимият е отричал пострадалият да е работил при него не би могъл да се оценява като аргумент в тази насока. Неубедителни са и показанията на св. С. за съобщени му от неговия брат заплахи по този повод от страна на подсъдимия. Св. Ф. Е. е потвърдила знанието си, че пострадалият е работил на подсъдимия, но не и това, че са имали неуредени отношения (вж. л. 472 от НОХД № 222/02 г. на СГС). Нищо по-различно не е изводимо и от показанията на св. В. В. (л. 300 от същото дело). Св. М. Д. (л. 298 гърба от НОХД № 222/02 г на СГС) е съобщил, че пострадалият му е говорил, че не е получил плащане за един ден работа, а само го е почерпил, но и този свидетел не е твърдял отношенията им да са били влошени. Съответно, въззивната инстанция не е имала никакво основание да възприеме, че мотивът за стрелбата на улицата в 4. 30 ч. през нощта се свързва с разрешаването на спор за неплатено възнаграждение. Лишено от основание е и възражението за неизяснен мотив на пострадалия да влиза в двора на подсъдимия чрез преодоляване на двуметрова ограда (което и не било възможно с оглед неговия ръст, тегло и повлияване от алкохола) при наличието на лаещо куче. За възможностите за прескачането й, вкл. когато в двора има вързано куче, е установявал св. Т., който е правил това множество пъти (вж. л. 75 от ВНОХД № 125/13 г. на САС). От друга страна, мотивът на пострадалия да навлезе в двора може да е само предполагаем без да е възможно да бъде установен по категоричен начин, от което обаче съвсем не следва, че повлиява негативно достоверността на обясненията на подсъдимия. Неоснователни са и възраженията в жалбата, касаещи невъзможност за пренасяне на пострадалия от подсъдимия (който е бил опериран от херния две седмици преди инцидента, а пострадалият тежал 120 кг.) от мястото на прострелването при стопанските постройки до автомобила, който е бил паркиран до улицата т.е. на разстояние от 50 м. Очевидно по този повод не е обърнато внимание на обясненията на подсъдимия (вж. л. 507, гърба), че след изстрела пострадалият е тръгнал към къщата, „където имаше една колона и се хвана за нея”, след което е бил качен в автомобила и закаран в „Пирогов”. Съответно, не е било нужно пострадалият да е бил носен или влачен на споменатото по-горе разстояние, което иначе би могло да се счита за непосилно за възрастен човек с ограничени възможности и здравословни проблеми, а и би довело до оставянето на следи, които да могат да бъдат установени при първоначалния оглед в ранните часове на 13.07.2000 г. Твърденията в жалбата за неясноти в мотивите относно гилзите и съмнението на св. Д., че прострелването е могло да се случи от показваната му от подсъдимия позиция (сравнена с мястото, където е намерил гилзата в двора), също не са в състояние да опровергаят обясненията на подсъдимия за мястото и начина на стрелбата. Въззивният съд ясно е отразил, че всъщност подсъдимият през целия период на разследването неотклонно е поддържал (пред св. В. и Д., както и разследващите, извършили първоначалния оглед в двора на 13.07.2000 г., а и впоследствие в с. з.), че мястото на стрелбата е при стопанските постройки, където е забелязал силует на мъж, който впоследствие е разпознал като пострадалия. Това, че при огледа на това място в ранните часове на деня, след като е признал за престъплението, не са били открити веществени обекти, които да определят местопроизшествието, не означава задължително, че такива са липсвали. След посещението на групата, извършила огледа на 13.07.2000 г., подсъдимият е намерил гилзата в двора и я е предал на св. Д. с протокол за доброволно предаване. В случай, че последният е имал основание да се съмнява във верността на дадените от подсъдимия разяснения за позицията за стрелба и мястото на намиране на гилзата, то нищо не е препятствало извършването на следствен експеримент, който при конкретните по това време обстоятелства, близки до деянието, да ги потвърди или опровергае. Наблюдаващият прокурор също е имал възможност да укаже извършването на подобни следствени действия за проверка на заявеното от подсъдимия, което не е било сторено. Поради това, след повече от 14 години време, няма място да се твърди, че обясненията му по този въпрос са неверни, след като те не са били проверени и опровергани своевременно. Отделен е въпросът, че ако е била извършена надлежна проверка, то същите обяснения биха могли и да бъдат потвърдени, а съмнението оценено за неоснователно. Неопровергани са останали и обясненията на подсъдимия във връзка с намерената на улицата гилза, стреляна от неговото оръжие. Всъщност, това е единственото доказателство, което обвинението, вкл. частното, е изтъквало в подкрепа на тезата за стрелба на улицата. Не може обаче да се подмине факта, че огледът, при който е била иззета тази гилза е бил проведен на 20.07.2000 г. или седмица след инцидента, нито това, че нейното разположение, макар да е описано в протокола, то не е заснето на фотоалбума. Пояснения за мястото на откриване на гилзата е давал св. В. в с. з. (л. 303 от НОХД № 222/02 г.) – сметена с боклук под листа. Всички тези данни явно не са достатъчни, за да се приеме по несъмнен и категоричен начин, че гилзата е попаднала там след прострелване на пострадалия на улицата през нощта на 13.07.2000 г. В обясненията си подсъдимият е заявявал, че и друг път е стрелял с пистолета си по различни поводи (а и такива индиции са се съдържали в показанията на други свидетели), спомнил си е и за стрелбата по болното съседско куче, без да може да уточни кога е станало това. За този случай е свидетелствала и св. А. (л. 472 от НОХД № 222/02 г.), като единственото, което е уточнила, че е станало доста време преди инцидента. В този смисъл, няма убедително доказване, че гилзата, намерена на улицата на 20.07.2000 г., сметена под листа, е тази, с която се свързва прострелването на пострадалия една седмица по-рано. Липсата на бутилката, с която според св. В. и Д. пострадалият е заплашил подсъдимия, преразказвайки негови първоначални изявления за инцидента, както и отсъствието на следи от удари от ритници, които пострадалият да е нанасял на подсъдимия, също не са от характер и степен да разколебаят достоверността на заявеното от него за повода и начина на сборичкването помежду им във вътрешността на двора и последвалата стрелба. Тежестта на обясненията му от с. з. не може да бъде преценявана единствено с оглед противоречието с преразказаните от горните свидетели негови изявления. От значение е последователността на съобщеното за осъществено от пострадалия нападение, (конкретизирано в с. з. чрез закани и последващи удари и сборичкване), което при липсата на други доказателства, които ги оборват, не могат да бъдат игнорирани. Състоянието на преживяна уплаха от развитието на случая до неговия завършек с произвеждането на изстрела, също не може произволно да бъде подценявано, което правилно не е сторено. В този случай въззивният съд основателно е приел, че обясненията му са подкрепени от СПЕ (назначена по ВНОХД № 118/09 г. на САС), изслушана в с. з., констатирала при него състояние на уплаха и смущение, обсъдено в светлината както на неговите обяснения, така и на конкретните обстоятелства, при които то е било проявено – в район с постоянни набези на крадци, нощно време, в отдалечена и неосветена част от двора, където е чул шум от човешко присъствие, а впоследствие е разпознал мъжки силует, както и последващите закани и опит за физическа разправа, които са активирали инстинктите му за самосъхранение. Изложеното дотук, което е в отговор на направените от частното обвинение възражения в жалбата, както и цялостната проверка на мотивите на въззивния съд по оспорваните фактически въпроси, не оправдава твърденията за неправилна и непълна оценка на доказателствените материали, в резултата на което материалния закон да е бил приложен неправилно. Изводите на въззивната инстанция по правото са формулирани ясно и се базират на установената фактология, която се различава от описаната в обвинителния акт, приета основателно за доказателствено неподкрепена. В тази връзка правилно е било съобразено, че е налице непосредствено противоправно нападение, осъществено от пострадалия, изразило се в навлизане в имота на подсъдимия, който след като го е заварил там е ескалирало в опит за физическа саморазправа, а в отбрана и превишавайки нейните предели подсъдимият е произвел изстрел в състояние на уплаха и смущение, което е обусловило и преквалификация на деянието по чл. 119, вр. чл. 12 ал. 4 от НК. Доколкото по всички тези въпроси мотивите на въззивната инстанция са подробни и изчерпателни, а в жалбата отсъстват каквито и да са конкретни възражения, ВКС намира за ненужно да предлага по-подробно обсъждане. Приносът на пострадалия за развитието на случая оправдано е преценено от въззивния съд като обстоятелство, повлияващо размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, платимо в полза на правоприемника на ищеца – Светли С.. В размера от 20 000 лв. обезщетението представлява справедлива и достатъчна обезвреда за претърпяните морални вреди, поради което и претенцията за неговото увеличаване до 60 000 лв. правилно е било отчетено за неоснователно. По касационната жалба на подсъдимия: Основателно е възражението в касационната жалба на защитника на подсъдимия за необсъждане на направените пред въззивната инстанция доводи, касаещи приложението на чл. 15 от НК. Липсва обаче нарушение от процесуален или материално правен характер, което да не може да бъде поправено от настоящата инстанция, която има и правомощията на въззивна с оглед разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК. Доводите на защитата за осъществено от подсъдимия „случайно деяние” са били построени върху обясненията на подсъдимия, че при излизането му на двора е заредил пистолета си, а впоследствие фаталният изстрел е бил произведен неволно при сборичкването с пострадалия. Те са неоснователни, тъй като в тази част обясненията на подсъдимия всъщност са били опровергани. Изстрелът е бил произведен на дистанция 90-120 см. от тялото на пострадалия при кратковременното им раздалечаване и за да е възможно това подсъдимият е следвало да упражни натиск върху спусъка с конкретна сила, уточнена в съответната балистична експертиза. Следователно, става въпрос за съзнателно поведение, макар и реализирано под въздействие на страхови изживявания. Неоснователни са възраженията за неправилно потвърждаване на присъденото в полза на граждански ищец обезщетение за неимуществени вреди. Вярно е, че първоинстанционният съд е определил същото при данни за извършено престъпление по чл. 115 от НК, а въззивният е преквалифицирал същото в по-леко по чл.119 от НК, прилагайки и чл. 12 ал. 4 от НК, като в мотивите си е съобразявал принос на пострадалия. ВКС намира, че и при това положение сумата от 20 000 лв. държи сметка за констатирания принос и не се налага намаляване на обезщетението, което покрива критериите по чл. 52 от ЗЗД. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадения касационен протест срещу въззивно решение № 477/21.01.2014 г. на Софийски апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 125/2013 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 477/21.01.2014 г. на Софийски апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 125/2013 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.