5 Р Е Ш Е Н И Е № 31 София, 25.02.014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 04 февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при участието на секретаря Даниела Никова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 4745/2013 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 521 от 25.10.2013г. по гр.д.№ 4745. по касационна жалба на Т. Ц. В., Ц. Т. В. и Д. Т. В. е допуснато касационно обжалване на решение № 145 от 20.03.2013г. по гр.д.№ 43/2013г. на Плевенски окръжен съд, с което е отменено решение № 313/30.12.2011г. по гр.д.№ 935/2010г. на РС-Червен бряг. С последното на основание чл. 75 ЗС е уважен предявеният от „П.” 21 О. против касаторите иск и вместо това на основание чл. 108 ЗС те са осъдени да предадат правото на ползване и владението на дружеството-ищец върху същия имот: УПИ ХVІІ2459 от кв. 177 по плана на Чревен бряг, целия с площ 7460 кв.м., ведно с първи етаж от построена в него масивна двуетажна сграда /складова база и канцеларии/ със застроена площ на етажа 1065 кв.м., складова база – сглобяема конструкция със застроена площ 636 кв.м, административна сграда – монолитна стоманобетонна конструкция със застроена площ 64 кв.м. навес със застроена площ 29 кв.м., външна тоалетна със застроена площ 32 кв.м. Решението на РС е потвърдено в частта му по исковете по чл. 59 ЗЗД, с която касаторите са осъдени да заплатят на [фирма] 400 лв. обезщетение за лишаване от ползване на същия имот без правно основание в периода от подаване на исковата молба. В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението, тъй като въззивната инстанция е приела различна правна квалификация от приетата от РС, но вместо да върне делото на първата инстанция за произнасяне по предявения иск е решила сама спора и е лишила касаторите от една инстанция. Навежда се оплакване за нарушение на принципа на равнопоставеност, тъй като в доклада, РС е давал указания по иска по чл. 75 ЗС, а въззивната инстанция без да дава указания и да готви доклад е уважила против касаторите друг иск. Ответникът по касация [фирма] оспорва жалбата като неоснователна, моли решението да се остави в сила. Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: По основанието за допускане до касация: Правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1 т.1 ГПК е „допустимо ли е да се променя правното основание на претенцията във въззивното производство, след като с доклада по делото на основание чл. 146 ГПК първата инстанция вече се е произнесла по правната квалификация на иска и същата е различна от приетата от въззивния съд. Съдът е обосновал допускането до касация с противоречие на въззивното решение с Р № 173/06.12.2012г. по гр.д.№ 1156/11г. ІІ т.о. и Р № 39/21.04.2011г. по гр.д.№ 297/2010г. ІІ т.о./, постановени по чл. 290 ГПК, с което е прието, че когато съдът не е разгледал предявения иск, като не е изготвил доклад по него, не е указал доказателствената тежест за всяка от страните и се е произнесъл по друг иск, а не по предявения съобразно изложените основания в исковата молба и формулирания петитут, той е постановил недопустимо решение, защото е нарушил диспозитивното начало и равенството на страните в процеса. Въззивният съд, макар да е инстанция по същество не може да разгледа за първи път иск, който не е разгледан от първата инстанция в хода на производството. След постановяване на определението по чл. 288 ГПК се прие ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, с т.2 от което се даде разяснение, че за допуснатите от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, въззивният съд не следи служебно, а само при изрично оплакване. Дори да е направено такова и то да е основателно, въззивния съд не прави втори доклад по делото. Преценката дали първата инстанция е процедирала правилно при изготвяне на доклада се извършва едва с решението. В този случай съдът дължи указания на страните само ако прецени, че делото не е подпълнено с относими доказателства поради процесуално нарушение на първата инстанция. Същевременно когато възивния съд прецени, че е дадена неправина квалификация на предявения иск и в резултата на това са дадени неточни указания на страните относно релевантните факти и доказателствената тежест е длъжен да укаже на страните да ангажиран нужните доказателства, за да обезпечи правилно решение. По касационната жалба: Ищецът [фирма] е предявил иск против Т. Ц. В., Ц. Т. В., Д. Т. В. да бъдат осъдени ответниците „да предадат на дружеството собствеността и отстъпят владението и ползването” на описания имот. Позовава се в исковата молба и представя н.а. № 122,т. ІІ/ 23.08.2010г., с който [фирма] учредява на [фирма] право на ползване върху процесния имот за срок от шест години за сумата 60 896,70 лв. Твърди в исковата молба, подадена на 26.10.2010г. че от момента на учредяване на правото на ползване ответниците ползват имота и не допускат дружеството в него въпреки неколкократните покани. При тези твърдения в исковата молба е посочена правна квалификация чл. 75 ЗС. Предявен е и иск ла сумата 400 лв. – обезщетение за лишаване от ползване и мораторна лихва върху тази сума. Ответникът в отговора е оспорил иска, като е посочил, че не са налице предпоставките на иска по чл. 75 ЗС, защото ищецът не е бил във владение на имота шест месечна преди предявяване на този иск. Районния съд в доклада по делото е приел, че предявеният иск е по чл. 75 ЗС, но не е дал в доклада си указания на страните за фактите, подлежащи на доказване по този иск – владение върху имота от ищеца, установено преди повече от шест месеца, момента и начина на нарушаването му от ответника. В решението също не са разгледани предпоставките на този иск, защото не е придал значение на това, че от учредяване на правото на ползване до предявяване на иска са изминали само два месеца, и че самия ищец твърди, че изобщо не е встъпвал във владение на имота, т.е. не е налице владение, продължило шест месеца, каквото е изискването на чл. 75 ЗС. Позовавайки се на нот. акт за учредяване право на ползване, РС е приел, че ищеца има право да получи владението върху имота, който ответниците признават, че ползват, но не доказват основание за това. С диспозитива на решението е осъдил ответниците на основание чл. 75 ЗС да отстъпят владението и ползването на процесния имот, т.е. и петитума е по чл. 108 ЗС, въпреки посочването на друг текст от закона. Въззивната инстанция е приела, че предявения иск е по чл. 108 ЗС. Не е изложила съображения за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск, тъй като РС макар да е приел, че основанието на иска е по чл. 75 ЗС, не е разглеждал предпоставките на този иск, а е прценявал правата на ищеца и има ли основание ответникът да ползва имота, т.е. разгледан е ревандикационен иск. Тъй като предпоставките за уважаване на този иск са доказани, не се е наложило да дава нови указания на страните. Въззивния съд, е приел, че ищеца, като носител на ограниченото право на ползване може да претендира получаване на владението върху имота от ответниците – трети лица, които не противопоставят основание, на което ползват същия имот. Затова с диспозитива на решението е отменил постановеното от РС уважаване на иска като такъв по чл. 75 ЗС и е уважил иска на основание чл. 108 ЗС. Решението е съобразено с процесуалния закон и цитираната задължителна съдебна практика и не е недопустимо. Дадената от въззивния съд правна квалификация е изведена от твърденията в исковата молба и е правилна. Тъй като по делото са събрани всички необходими доказателства за предявяване на този иск, не се е наложило даване на указания на страните от въззивната инстанция. Правата на ответника не са нарушени, тъй като съдът се е произнесъл при същите доказателства, установени и от РС. Обжалваното решение е правилно и по същество. Съгласно чл. 55 от ЗС, ограничените вещни права, до колкото са предвидени в закона могат да се придобиват чрез правни сделки, по давност и по други начини, предвидени в закона. Правото на ползване, като ограничено вещно право е уредено в чл. 56-62 от ЗС и като такова може да бъдат обект на самостоятелно придобиване и притежание. То подлежи на петиторна защита, както правото на собственост съгласно чл. 111 ЗС /Р № 561/26.06.2010г. по гр.д.№ 1201/2009г. І гр.о./, По съдържание то включва правото да се използва лично вещта съобразно нейното предназначение и по начин, че да не се променя съществено и да се получават гражданските и естествени плодове от нея. /чл. 56 от ЗС/. Затова носителят на правото на ползване може да иска и обезщетение по чл. 59 ЗС ако е лишен от ползването върху имота. За тази претенция не е необходима предварителна покана. Ако плащането е закъсняло, лихва се дължи от поканата, а исковата молба се счита за такава. Възражението на ответниците, че цената по договора за учредяване право на ползване няма отношение към правото на ищеца, тъй като това би било основание за разваляне на договора и то само от другата страна по него и не води до автоматично отпадане на правата по него. По изложените съображения, решението е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 145 от 20.03.2013г. по гр.д.№ 43 от 2013г. на Плевенски окръжен съд ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: