Р Е Ш Е Н И Е № 235 гр. София, 29 юни 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи юни, две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Мариана Петрова и в присъствието на прокурора А.Гебрев , като изслуша докладваното от съдията Каракашева н. д. № 394/2023 година, за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалби на адв.Д. Г., резервен защитник на подсъдимия Т. Д. и на адв.А. В., повереник на частните обвинители Г. И. Г. и Е. Р. Г. срещу въззивно решение № 244 от 02.08.2022 г., на Апелативен съд – гр.София, постановено по ВНОХД № 923/2021 г., по описа на съда.В сезиращите документи е релевиран довод, ангажиращ единствено касационния повод по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като са изложени подробни съображения от всеки от касаторите в негова подкрепа. В жалбата на подсъдимия и допълнението към нея се акцентира върху ниската степен на обществена опасност на деянието и дееца, които се твърди, че са неправилно оценени от АС-София при индивидуализацията на наказанието му.В тази насока се сочи, че макар и да е изменил определената от първия съд санкция по размер и начин на изтърпяване, то и наложеното от въззивния съд в тези санкционни рамки основно наказание е явно несправедливо, тъй като размерът му не е съобразен със смекчаващите отговорността обстоятелства, а именно:добри характеристични данни; липса на предходни осъждания и трудова ангажираност на подсъдимия.С тези съображения се претендира изменение на въззивното решение в санкционната му част, изразяващо се в намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на жалбоподателя.В алтернатива се иска връщане на делото за ново разглеждане „на по-долна инстанция“, в случай, че касационния съд намери допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените при индивидуализацията на наказанието на Т. Д.. В жалбата, изготвена от повереника на частното обвинение се твърди, че наложеното на подсъдимия Д. от въззивния съд наказание лишаване от свобода е в занижен размер. С подробни доводи се защитава схващането, че апелативната инстанция неправилно е отчела като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства редица факти, които са от значение за индивидуализация на наказанията.Според касатора, допуснатото от подсъдимия нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, макар да не е в причинна връзка със съставомерния резултат, е обстоятелство, завищаващо обществената опасност на дееца.Извън вниманието на въззивната инстанция е останало още едно обстоятелство, което също е следвало да бъде съобразено при индивидуализацията на наказанието на Д. и да бъде отчетено като отегчаващо отговорността му, а именно причинената в резултат на деянието несъставомерна телесна увреда на свидетелката И. С..Настоява се още, че изводът за трудова и социална ангажираност на подсъдимия е лишен от доказателствена опора.От идентичен порок страда и съдебната констатация за семейното състояние на Д..Макар да не се оспорва съдебната позиция, според която от момента на деянието до настоящия момент е изтекъл период от време, който е значителен, касаторът счита, че този период неправилно е отчетен като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, тъй като се дължи на некоректно процесуално поведение на последния.Твърди се също, че наложената от апелативната инстанция санкция по размер и особено като начин на изтърпяване – с приложението на чл.66 от НК, няма да осъществи целите, визирани в чл.36 от НК.В заключение се иска отмяна на въззивния акт и потвърждаване на първоинстанционната присъда. Пред касационния съд подсъдимият Д. не се явява.Същият е представляван от резервния си защитник адв.Г., който поддържа жалбата и допълнението към нея по съображенията, изложени в посочените процесуални документи, както и отправените искания. На съдебно заседание пред касационния съд повереникът на частните обвинители адв.В., поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, които възпроизвежда в синтезиран вид, като настоява за уважаването й.Оспорва жалбата на подсъдимия, намирайки я за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Частните обвинители Г. И. Г. и Е. Р. Г. молят за справедливост, която според твърденията им, би била постигната единствено чрез ефективна присъда в размер на максимума, предвиден в материалноправната норма на чл.343, ал.1, б.“в“ от НК.В този смисъл молят касационния съд да се произнесе, като уважи жалбата им и потвърди санкцията, наложена от първоинстанционния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, с оглед на което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.Конкретно по жалбата на частното обвинение излага становище, че отправената с нея претенция „да се утвърди наложената от първоинстанционния съд санкция“ е извън правомощията на касационната инстанция.Последната би могла, в случай, че я намери за основателна, единствено да отмени проверявания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане на апелативния съд, а това ще доведе до увеличаване на и без това значителния период на разглеждане на наказателното производство, което обстоятелство няма как да не бъде отчетено в полза на подсъдимия.В този смисъл, дори и да бъде уважена коментираната жалба, резултата по нея едва ли би бил удовлетворителен за жалбоподателите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационните жалби са процесуално допустими.Подадени са в законоустановения срок, от процесуално легитимирани лица, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол.Разгледани по същество са неоснователни. С първоинстанционната присъда №46 от 14.12.2018г., постановена по НОХД №798/2017г., Окръжният съд – София е признал подсъдимия Т. Д., за виновен в това, че на 16.08.2014г., около 10,45ч. на ПП 1-8, участъка на 29 км, в землището на гр. Сливница, обл.Софийска, в посока на движение от гр. София към гр. Сливница, при управление на МПС-л.а. марка„Ф.“, модел „Ш.“, с рег.№ ********- регистрация от Федерална Република Германия, нарушил правилата за движение предвидени в чл.16, ал.1, т.3 от ЗДвП, като е навлязъл и се е движел в лентата за насрещно движение, по която се движил л.а. „Ф. П.“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от пострадалия И. Г. Г. и по този начин, по непредпазливост причинил смъртта му, поради което и на основание чл. 343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК и чл.54 от НК, го осъдил на лишаване от свобода за срок от четири години, търпимо при първоначален „Общ“ режим, като го признал за невиновен и оправдал по вменените му с обвинителния акт като нарушени разпоредби по чл.20, ал.1 от ЗДвП и чл.21, ал.1 от ЗДвП. На основание чл.343г, вр. чл.343 от НК наложил на подс.Т. Д. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. Съдът възложил разноските по делото в тежест на подсъдимия Д.. С обжалваното въззивно решение №244 от 02.08.2022г., постановено по в.н.о.х.д. №923/2021г., Апелативен съд-София изменил първоинстанционна присъда в санкционната й част, като намалил размера на наложеното на подс.Д. наказание лишаване от свобода от четири години на три години; приложил чл.66, ал.1 от НК, определяйки изпитателен срок от 5 години; намалил размера на кумулативното наказание лишаване от правоуправление от пет на три години.Въззивното производство било образувано по жалба на упълномощения защитник на подсъдимия –адв.Д. Х., съдържаща оплакване за явна несправедливост на наложените на Т. Д. основно и кумулативно наказание, поради това, че са завишени. Заявеният с двете жалби единствен касационен повод по чл.348, ал.1, т.3 от НПК не е налице.Макар с противоположна насоченост, изложените в сезиращите документи доводи, позволяват съвместното им обсъждане. Преди всичко ВКС ще отбележи, че явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело. Касационната инстанция се солидаризира с изводите на САС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Т. Д.. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира нарушения на правилата за определяне на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, нито наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. На първо място е необходимо да се посочи, че доводът за допуснати процесуални нарушения, обективиран в жалбата на подсъдимия Д. е лишен от конкретика.Нещо повече, касаторът е посочил, че претендира от касационния съд самостоятелно да прецени и констатира наличието на такива, което е извън правомощията на касационната инстанция, тъй като последната не извършва служебна проверка на обжалвания съдебен акт.Касационният съд се произнася единствено по възведените в жалбата касационни основания, които следва да бъдат ясно дефинирани в съдържателен план.В конкретния случай, касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е само маркиран, поради което алтернативното искане за връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворено.Несъобразено с правомощията на касационната инстанция е и искането на частното обвинение „да отмени решението и да постанови друго, с което да остави в сила присъдата на първоинстанционния съд“.В тази връзка ВКС ще отбележи следното:1/ предмет на касационен контрол е въззивния съдебен, а не първоинстанционния такъв; и 2/при настоящото касационно производство – първо по ред, редовно такова- правомощията на касационния съд, в контекста на коментираното искане, са очертани в чл.354, ал.3, т.1 от НПК и се свеждат до това, в случай че се констатира порок в дейността на съда по индивидуализация на наказанието на подсъдимия, налагаща увеличаване на същото, да се отмени проверявания съдебен акт и делото да се върне на контролирания съд за ново разглеждане.Затова, искането на частното обвинение, по начина, по който е формулирано, не може да бъде уважено. На следващо място, отмереното по отношение на касатора Д. основно наказание – три години лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане с петгодишен изпитателен срок - е справедливо и съобразено с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия Т. Д. законосъобразно е индивидуализирана при условията на чл. 54, ал. 1 от НК в размер малко над минималната граница на предвидените в чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК санкционни рамки, като адекватно е отчетено същественото значение на смекчаващите обстоятелства. Липсва явна и очевидна диспропорция между конкретизираното от проверяваната инстанция основно наказание по вид и размер с обществената опасност на деянието и дееца, която да е обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на значимите за отговорността на дееца фактори. Изтъкнатите в касационната жалба на подсъдимия смекчаващи обстоятелства са взети предвид при конкретизирането на срока на определеното основно наказание, поначало отмерено при съществен превес на смекчаващите обстоятелства. Като такива на л. 11 и л.12 от въззивното решение са приети липсата на предходно осъждане на касатора Д.; добрите му характеристични данни, както и данните за неговата социална и трудова ангажираност, а така също и тези за семейното му положение.Специално внимание е обърнал въззивния съд на изтеклия период от време, който несъмнено е значителен и правилно е съобразен като обстоятелство, смекчаващо отговорността на подсъдимия Д., без да му бъде придаден характер на изключителност, обосноваваща приложението на чл.55 от НК.Същевременно, контролирания съд коректно е отчел и обстоятелствата, които завишават обществената опасност на дееца, а именно – управлението на л.а. със скорост над нормативно разрешената /което нарушение не е в причинна връзка с вредоносния резултат/, както и причинената на свидетелката И. С. несъставомерна телесна повреда.Тези обстоятелства правилно са намерили отражение при индивидуализацията на наказанието на подс.Д., мотивирайки въззивния съд да му наложи наказание над минималния размер предвиден в материалноправната норма на чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК и под средния такъв.При това положение, липсват основания касационният съд да упражни правомощията си по чл.354, ал.2, т.1 от НПК и да редуцира допълнително размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. По-нататък, неоснователно е твърдението, изложено в жалбата на частното обвинение, че въззивният съд е игнорирал обстоятелства, които отегчават отговорността на подс.Д., съответно е надценил тези, които я смекчават, както и е приел наличие на част от последните без те да имат доказателствена опора.Прочитът на съдебните мотиви в частта, в която е индивидуализирано наказанието на подсъдимия установява, че въззивната инстанция не е допуснала твърдените с жалбата пороци.Контролираният съд в пълнота е обсъдил степента на обществената опасност на деянието и дееца, наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и правилно е заключил, че тези от първата група имат превес.Възражението, че съдът е надценил смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства е несъстоятелно. Касационната проверка установява, че последните са отчетени коректно и са оценени от проверявания съд в тяхното действително съдържание, с изключение единствено на съдебната констатация за наличие на данни за социална ангажираност на подсъдимия, която не намира доказателствена обезпеченост в материалите по делото.Това обаче няма значението, което му придава частното обвинение и не е достатъчно за да аргументира извод за съществен порок в дейността на контролирания съд при индивидуализацията на наказанието на Т. Д..И това е така, защото и без да бъде отчетено коментираното последно обстоятелство като смекчаващо отговорността на подсъдимия, то останалите такива, включени от въззивния съд в тази група, са коректно отразени и правилно оценени.Що се отнася до възражението, че съдебните изводи за трудова ангажираност на подсъдимия и за семейното му положение също не намирали опора в материалите по делото, то е неприемливо.Освен от посочените в жалбата писмени доказателства, семейното положение на подсъдимия – женен с две деца - се установява и от показанията на неговата съпруга – свидетелката Р. Д..Вярно е, че по делото липсват надлежни писмени доказателства за това, че подсъдимият към момента на деянието е работил във фирма за ПВЦ –„Сольо Бау“ в Република Германия.Този факт обаче е приет като достоверен на базата на заявеното от подсъдимия в рамките на досъдебното производство и инстанционните съдилища не са имали никакво основание да се усъмнят в него.При това положение, както семейното положение, така и трудовата ангажираност на Т. Д. правилно са отчетени като обстоятелства, които следва да бъдат съотнесени към кръга от смекчаващите вината му обстоятелства. В отговор на твърдението на жалбоподателите, че подсъдимия нито веднъж не се е явил на съдебни заседания и не е изразил разкаяние за стореното и не е поднесъл съболезнования на пострадалите за загубата им, следва да се посочи, че макар и морално укоримо в житейски план, коментираното поведение на Д. не може да бъде отчетено като отегчаващо отговорносттта му обстоятелство.Още повече, че ВКС е имал повод да посочи в принципен план, че конкретното поведение на подсъдимия в процеса е израз на правото му на защита, гарантирано от НПК, поради което липсата на демонстрирано разкаяние, съжаление или критичност са факти, които не могат да отчегчават наказателноправното му положение.Неоснователен е и отправения упрек към въззивния съд за това, че е ценил като обстоятелство в полза на подсъдимия изтеклия период от време на разглеждане на наказателното производство.На л.12 от съдебните мотиви проверяваният съд е изложил съображенията си, поради които е приел, че коментирания времеви период, макар и да няма характер на изключително обстоятелство следва да бъде отчетен като смекчаващо отговорността на Д. обстоятелство.Касационният съд изцяло споделя позицията на апелативния съд, която не намира за нужно да възпроизвежда или допълва.Същевременно, коректно са отчетени отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства, които също са оценени в тяхното действително съдържание.Въззивният съд е утвърдил приетите като налични отегчаващи отговорността на Д. обстоятелства, които са именно тези, на които акцентира частното обвинение - допуснатото от подсъдимия нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП и причинената на свидетелката С. несъставомерна телесна повреда.При извършената касационна проверка, не се констатират отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства, които да са останали извън вниманието на въззивния съд и които да налагат допълнително завишаване на наложената санкция.Внимателната оценка на всички обстоятелства, свързани с деянието и самия деец, разгледани комплексно са оправдали заключението, че за постигане на всички цели по чл.36 от НК и най-вече за поправянето на дееца, не е било наложително същият да бъде отделян от обичайната си среда и да изтърпява ефективно наложеното му наказание от 3 години лишаване от свобода. В този смисъл, законосъобразно е преценено от въззивната съдебна инстанция, че целите на наказанието ще се постигнат и ако наложеното наказание не се търпи от подсъдимия ефективно, като приложението на чл.66 от НК ще укаже достатъчно въздействие по отношение на специалната цел.В допълнение към изложените от въззивния съд съображения в тази насока следва да се добави и това, че времевата отдалеченост на момента на извършване на деянието /16.08.2014г./ до постановяване на въззивното решение /02.08.2022г./, очертава изтекъл срок от осем години.Несъмнено този срок е достатъчно продължителен, за да бъде оценен като неразумно дълъг и да намали съществено на собствено основание обществената опасност на деянието.Това обстоятелство, съгласно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, пар.1 от ЕКПЧ, предпоставя необходимост от приложението на ефективен компенсаторен механизъм за поправяне на нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице да бъде намалено. Съгласно критериите, формулирани в решението на ЕСПЧ по делото "Димитров и Ханъмов срещу България", § 128, в случаите на забавено правосъдие съдилищата следва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на чл. 6, § 1 по "достатъчно ясен начин" и да компенсират подсъдимия "по изричен и измерим начин". В разглеждания случай, самото дело не се отличава с особено завишена фактическа и правна сложност, а причините за забавянето очевидно стоят извън процесуалното поведение на подсъдимия, който като чужд гражданин е било необходимо да бъде призоваван за съдебните заседания чрез методите на международно-правното сътрудничество, който факт безспорно рефлектира върху продължителността на наказателното производство.В този смисъл, определената от въззивния съд санкция се явява съобразена с очертаните в коментираното решение критерии. С оглед на гореизложеното, по-строга наказателно-правна репресия по отношение на подсъдимия, както претендира частното обвинение, в конкретния случай би била неоправдана, както с оглед личностния профил на Т. Д., така и поради това, че обществената опасност на деянието принципно не може да бъде отделена от конкретиката на разглежданато престъпление, като бъдат игнорирани всички останали обстоятелства, посочени в чл.54 от НК.В този смисъл, завишаването на санкцията, а така също и ефективното й изтърпяване, с нищо не би допринесло за постигане целите, визирани в чл.36 от НК, които при непредпазливите престъпления са свързани преди всичко със „създаването на условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“. / Ненов, Иван. Наказателно право на НРБ. Обща част. София, Наука и изкуство.1972 /.Отделен е въпроса, че наказанието, наред с постигане на очертаните в чл.36 от НК цели, следва да бъде и своевременно.В конкретния случай, ефективното изтърпяване на наложеното на подсъдимия Д. наказание лишаване от свобода, след изтекъл период от деянието от почти десет години, сериозно компрометира принципа за своевременност на наказанието. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационните жалби за неоснователни, поради което счита, че атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 244 от 02.08.2022 г., на Апелативен съд -София, постановено по ВНОХД № 923/2021г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :