Ключови фрази
Недействителност на разпореждане с наследство * недействителност на разпореждане с наследство * отказ от наследство * приемане на наследство * презумпция за намерение да се държи вещта като своя * давностно владение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 251

гр. София, 11.11.2011 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на десети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 248 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С решението си от 29.11.2010 год. по гр. д. № 2147/2008 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция при повторното разглеждане на делото след отмяната на предходното въззивно решение, е отменил частично първоинстанционното решение от 1.06.2003 год. по гр. д. № 3961/2000 год. на Софийския районен съд и вместо това е постановил друго, с което признал за установено на основание чл. 76 ЗН, по иска предявен от М. И. М. срещу И. И. М.-Ф., Б. Л. П. и Ц. М. П., че договорът за продажба от 19.11.1998 год., оформен с нот. акт № */98 год. на нотариус В. Б., в частта, в която е прехвърлена собствената на И. Ф. ¼ ид. ч. от апартамент на 4 ет. над партера, в [населено място], [улица], подробно описан, с принадлежащите му идеални части от зимнично и таванско помещения, както и от общите части на сградата и дворното място, представляващо п. * в кв. 315-а по плана на [населено място], м. „Б.”, е относително недействителен по отношение на ищцата М. М., при условие, че описания апартамент не се падне в дял на И. М.-Ф. при извършването на делбата. Със същото въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното в частта му, с която е призната недействителността на същия договор за другата ¼ ид. ч., и е допусната съдебна делба на апартамента между М. И. М. и И. И. М.-Ф. при квоти по ½ ид. ч. за всяка от тях.
Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и в частта му, с която е бил отменен нотариалния акт № */98 год., материализизиращ договора между ответниците, като в останалата му част същото е оставено в сила.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците Б. Л. П. и Ц. М. П., чрез пълномощника им адвокат П. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това предявените обективно съединени искове бъдат отхвърлени.
Ищцата М. И. М., чрез адвокат Д. Х., оспорва касационната жалба по съображения в представения писмен отговор и писмената защита пред настоящата инстанция.
С определението с № 574 от 2.06.2011 год. ВКС е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по релевантния за изхода на спора процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК /отм./ при новото разглеждане на делото от въззивния съд след отмяна на предходното му въззивно решение при първата касация с оглед задължителните указания за приложението на материалния закон относно преюдициалния въррос за действителността на отказа на наследодателя на ищцата от наследството на неговия баща. Прието е наличие на противоречиво произнасяне по този въпрос от въззивния съд в сравнение с представената съдебна практика относно задължението на въззивният съд да се съобрази с указанията по тълкуването и прилагането на закона при новото разглеждане на делото. При първата касация съдът е приел извода на въззивния съд при първото разглеждане на делото пред него за недействителност на вписания отказ от наследство на И. М. /баща/ от страна на неговия син, наследодателят на ищцата, за необоснован и неправилен, с оглед липсата на действия по приемане на наследството с получаването на двете вещи – игла за вратовръзка и джобен часовник на наследодателя. Изложени са и съответните съображения в отменителното решение на ВКС от 9.06.2008 год. по гр. д. № 4094/2007 год. пето гражданско отделение, т. е. налице е преценка на съда по установените факти по делото във връзка с приложението на материалния закон – чл. 49, ал. 2, във връзка с чл. 48 ЗН. Прието е, че не е налице пълно доказване на направеното оспорване от страна на ищцата на формално вписания отказ от страна на нейния наследодател от наследството на баща му, т. е. такива действия, които несъмнено предполагат намерението му за приемане на наследството. Изводът на касационната инстанция е за неправилност на направения такъв от въззивния съд и за действителност на вписания отказ от наследство, и делото е върнато за ново разглеждане за преценка на основателността на възражението на ответниците за наличие на давностно владение от страна на И. М. по отношение дела на нейната майка, съсобственик в имота по силата на прекратената имуществена общност.
По поставения в определението по чл. 288 ГПК и релевантен за изхода на делото процесуалноправен въпрос, настоящата инстанция споделя съображенията по приложението на чл. 218з ГПК /отм./ в представената от касаторите и утвърдена съдебна практика относно пределите на новото разглеждане на делото след отмяната на първото въззивно решение и връщането му на въззивния съд. Последният е длъжен да се съобрази с направената преценка в касационното отменително решение по преюдициалния въпрос за действителността на вписания отказ от наследство, по който доводите на страните са преклудирани и тъй като касаят приложението на материалния закон, указанията на касационната инстанция са задължителни. При новото разглеждане въззивният съд недопустимо е направил преценка на същите факти и обосновал правни изводи, с което е нарушил процесуалния закон – чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК, вместо да изпълни дадените му указания по разглеждане възражението за давностно владение. Това обуславя извода за неправилност на постановеното решение, което следва да се отмени.
По същество, касационната жалба е основателна.
Отказът от наследството на И. М., починал на 25.09.1968 год., вписан под № 108/68 год. от законните му наследници И. И. М. /син/ и Д. С. М. /съпруга/ е действителен по отношение на първия, тъй като не е установено чрез пълно доказване от страна на ищцата наличието на приемане на наследството в предходен на вписването момент, по смисъла на чл. 49, ал. 2, във вр. с чл. 48 ЗН. Получените конкретни вещи за спомен от баща му, както е посочил и предходният състав на касационната инстанция, не обективират действия по приемане на наследството. Поради това и ищцата М. М., наследник по закон на И. М. /син/, починал на 20.04.1984 год., не се легитимира като собственик по наследство на частта на баща си от наследството на неговия баща в размер на ¼ ид. ч., с оглед приложимите разпоредби на съпружеската имуществена общност и наследяването при преживяла съпруга и деца – чл. 14, ал. 7 СК от 1968 год. /отм./. С тази част е уголемен дела на другия низходящ – дъщерята на И. М. – И. М.-Ф., като с оглед данните за отказ от наследството, заявен и от Д. М., която не е била призована да наследява, а се явява съсобственик на ½ ид. ч. на основание прекратената съпружеска имуществена общност /не по наследство от съпруга си/, то това нейно волеизявление е следвало да се прецени с оглед възражението за придобивна давност в полза на И. М. за притежаваната от Д. М. идеална част, съгласно указанията на касационния съд в отменителното му решение.
Установено е по делото, че в спорния апартамент е живяла ответницата И. М.-Ф. и дъщеря й, св. М. М., като през 1977 год. заминали за Германия. Родителите на първата И. и Д. М. живеели в [населено място], където и починали, първият през 1968 год., втората през 1985 год. След смъртта на баща й, ответницата И. е продължила да живее в имота до 1977 год., там е и адресната й регистрация, вкл. и към 1992 год., при промяна на личния паспорт, видно от представеното удостоверение от СДВР /л. 25 от въззивното производство/. Тя е декларирала спорния имот и плащала данъците, като в периода от заминаването за Германия до 1995 год., когато се връща в България дъщеря й М., апартаментът е отдаван и под наем. Установено е от свидетелските показания, че наемът е събиран както от дъщеря й при посещенията си в България, така и от майка й Д., която е посещавала имота, в който е и живяла през зимните месеци по повод грижите за двете й внучки М. и М.. Участието на М. М. при събиране на наеми, установено в показанията на свидетелката З., представлява действие по стопанисването на имота, и то в период, в който леля й И. и дъщеря й са извън България, но не означава установяване на фактическа власт от съсобственик, каквото качество същата не е претендирала да има и след смъртта на баба й Д. М.. С оглед на установената от И. М.-Ф. фактическа власт след смъртта на баща й през 1968 год. при наличието на отказ от наследството му от сина му и съпругата /макар последната да не наследява/ и при липсата на манифестирани от последната претенции като съсобственик в имота, то е налице субективния елемент на владението на И. М. – намерението да свои имота, вкл. и приживе на нейната майка Д.. Тази фактическа власт не е смущавана и от последната с епизодичните й посещения в имота, напротив същата приживе е заявявала, че апартаментът е за дъщеря й, т. е. налице е владение от страна на И. М., което е продължило и след заминаването й в Германия. То не е смущавано и от ищцата с действията по стопанисване на имота, а в подкрепа на горния извод е и обстоятелството, че при завръщането на дъщерята М., същата заживява в спорния апартамент. На този адрес нейната майка е била адресно регистрирана и към 1992 год., поради което и е налице презумпцията на чл. 69 ЗС. Владението на имота от страна на И. М.-Ф. не е било смущавано от никой, който да е заявявал собственически претенции, за да е било необходимо отблъскването им, поради което и с изтичането на необходимия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС същата се легитимира за изключителен собственик на целия апартамент, с който се е разпоредила през 1998 год. в полза на касаторите Б. и Ц. П..
С оглед на горните съображения след отмяната на въззивното решение предявените искове следва да се отхвърлят, като в полза на касаторите се присъдят направените разноски в размер на 464 лв. за всички инстанции.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯВА ИЗЦЯЛО въззивното решение от 29.11.2010 год. по гр. д. № 2147/2008 год. на Софийски градски съд и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М. И. М. от [населено място], [улица], вх. „А”, ет. 4, ап. 6 против И. И. М.-Ф. с неизвестен адрес, чрез особен представител адв. Р., Б. Л. П. и Ц. М. П., двамата от [населено място], искове за установяване нищожност на отказа от наследство от И. И. М., вписан с № 108/68 год. във Варненския районен съд, за недействителност на договора за продажба от 19.11.98 год., обективиран в нот. акт № */98 год. на нотариус В. Б. и за допускане на съдебна делба между страните на имот, представляващ апартамент на четвъртия етаж, над партера, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ 42.88 кв. м., с принадлежащите му идеални части от зимнично помещение с площ 6.50 кв. м. и от таванско помещение с площ 5.80 кв. м., заедно с 14.49/250 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, представляващо парцел * в кв. 315-а по плана на [населено място], м. „Б.” с площ от 246 кв. м. по скица, а по нотариален акт 250 кв. м.
Осъжда М. И. М. да заплати на Б. Л. П. и Ц. М. П. разноски в размер на 464 лв. /четиристотин шестдесет и четири лева/.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: