Р Е Ш Е Н И Е № 195 гр. София, 22.05.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ :ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЕЛЕНА АВДЕВА при участието на секретаря КРИСТИНА ПАВЛОВА и на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 463 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Р. С. С. срещу решение № 15 от 24.01.2014 г. по внохд № 326/2013 г. на Варненския апелативен съд с оплаквания за допуснато нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание- касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Отправят се алтернативни искания- за връщане на делото за ново разглеждане или за определяне на наказанието при основанието по чл.58а ал.4 от НК с приложение на чл.66 ал.1 от НК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: С присъда № 82/ 04.10.2013 т. по нохд № 210/13 г. Силистренският окръжен съд признал подсъдимата С. за виновна в това, че от лятото на 2006 г. до 10.05.2011 г. по занятие е извършвала банкови сделки без разрешение, за които се изисква такова разрешение, като с дейността си е получила значителни неправомерни доходи в размер на 6341 лв., поради което и на основание чл.252 ал.2 вр. ал.1 и чл.58а ал.1 от НК я осъдил на лишаване от свобода за срок от четири години, глоба в размер на 5000 лв. и конфискация на част от имуществото й. С решението си Варненският апелативен съд изменил присъдата, като намалил наказанието лишаване от свобода на три години и три месеца. В останалата част потвърдил съдебния акт. Жалбата е частично основателна. Върховният касационен съд намира, че с оглед установените факти в процедурата по чл.371 т.2 от НПК, въззивният съд правилно е квалифицирал деянието като престъпление по чл.252 от НК. Изложил е правни съображения, които касационната инстанция споделя и не намира за нужно да преповтаря. Възраженията на защитата по релевираното касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК са напълно идентични по съдържание с тези, изложени във въззивната жалба. Варненският апелативен съд ги е обсъдил в решението и ги е отхвърлил като несъстоятелни с убедителни съображения. Законът за банките/отм./ и действащият Закон за кредитните институции дават дефиниция за банката чрез основните сделки, които тя извършва- публично привличане на влогове и предоставяне на кредити. Същността на банковата дейност се изразява основно в тези банкови операции и може да бъде осъществявана само от юридически лица, които имат издаден лиценз от БНБ. Банковото кредитиране се изразява в предоставяне на паричен ресурс за определен период от време със задължение за връщането му, заедно с цената на този ресурс, т.е с лихвата. Определенията за банка, дадени в тези закони, не въвеждат забрана банките да оперират в кредитната си дейност и с други парични средства, различни от добитите чрез публично привличане на влогове. Затова несъстоятелни са доводите на защитата, че след като подсъдимата е ползвала собствени средства може да извършва сделки, отговарящи по своите характеристики на банково кредитиране и за това не се нуждае от разрешение, както и че развиваната дейност е част от гражданския оборот, който се регулира от ЗЗД и не може да се приравни към банково кредитиране. Облигационният заем е сделка, при която се предоставят пари или движими вещи за временно ползване със задължение за връщане, като по изключение в договора може да се уговори и лихва. Наказателният закон обявява за престъпно не инцидентното сключване на договори по чл. 240 от ЗЗД, а системното, по занятие заемане на парични средства срещу възнаграждение / лихва/. Константно е разбирането в правната теория и в съдебната практика, че дейността по предоставянето назаем на пари срещу възнаграждение с основната цел заемателят да реализира доходи напълно съответства на понятието банково кредитиране, което е поставено под разрешителен режим. Това са класически банкови сделки, включени в основния предмет на дейност на банките /съгл. ЗБ и действащия ЗКИ/ и не могат да се осъществяват от физически лица. Неоснователна е и тезата на защитата, че дребното лихварство не е престъпление по чл.252 от НК, защото не е поставено под разрешителен режим и това било видно от разпоредбите на пар.1 т.5 от ДР на ЗБ, съотв. пар.1 т.3 от ДР на ЗКИ. Посочените текстове дават легална дефиниция на понятието „публично привличане на влогове”, обвързвайки го с брой лица, които не са банки /повече от 30 бр./ Не става ясна логиката на разсъждение на защитата, защото посоченото понятие няма отношение към инкриминираната дейността на подсъдимата- тя не е приемала влогове на граждани, а е давала кредити, обезпечени със залог на златни предмети. Не съществува в правен мир и понятието „дребно лихварство”. Нормата на чл. 252 от НК не е бланкетна, каквото възражение прави защитата, тъй като за съставомерността на деянието не е необходимо деецът да наруши конкретни разпоредби от ЗБ, съотв. от ЗКИ. Специалните закони имат отношение дотолкова, че дават дефиниция за банка, за основните сделки, които тя извършва и за реда, по който работи, поради което служат като база при преценката за правната природа на извършваните от дееца сделки по занятие, т.е дали имат характер на изброените в нормата банкови, застрахователни или други финансови сделки и услуги. Върховният касационен съд намира, че инкриминираните неправомерни доходи не са значителни по размер. Законът не дава легална дефиниция на понятието „значителни доходи”, поради което наличието на този квалифициращ признак следва да се преценява с оглед конкретиката на престъпната дейност по делото. В случая, периодът на извършване на престъплението е в рамките на пет години, а доказаните неправомерни доходи са на стойност 6341 лв. Горното сочи, че на месец подсъдимата е реализирала доходи от извършваната незаконна дейност в рамките на средно 105 лв. месечно, което е доста под минималната заплата за страната/ през 2006 г. е била 160 лв., а през м.май 2011 г.- 240 лв./ Затова ВКС прие, че деянието следва да се преквалифицира по основния текст на чл.252 ал.1 от НК. По-леко наказуемото престъпление налага съответна корекция на наложеното наказание. Данните за личността на С. дават възможност за извод, че тя е с ниска степен на обществена опасност. Жалбоподателката е неосъждана, семейна, с положителна характеристика и страда от хронично бъбречно заболяване. Механизмът на деянието също не разкрива по-висока степен на обществена опасност от обичайната за този вид престъпления. Поради това наказанието следва да се индивидуализира при изключителен превес на смекчаващите вината обстоятелства, в рамките на минимума, предвиден в санкционната част на нормата на чл.252 ал.1 от НК. След редукцията по чл.58а ал.1 от НК жалбоподателката следва да изтърпи наказание от две години лишаване от свобода, а наложеното кумулативно наказание глоба да бъде отменено /законовата норма не предвижда такова наказание/. Налице са и предпоставките за прилагане на чл.66 от НК, тъй като касационният състав прие, че целите на специалната и генералната превенции могат да бъдат постигнати и без изолиране на жалбоподателката в пенитенциарно заведение. За постигане на максимално превъзпитателно въздействие на наказанието изпитателният срок следва да бъде четиригодишен. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354 ал.1, т.3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 15/ 24.01.2014 г. по внохд № 326/2013 г. на Варненския апелативен съд като: ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието, извършено от подсъдимата Р. С. С. от престъпление по чл.252 ал.2 от НК в престъпление по чл.252 ал.1 от НК и на основание чл.58а ал.1 от НК й налага наказание лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ, като отменя наказанието глоба в размер на пет хиляди лева. На основание чл. 66 от НК отлага изтърпяването на наказанието за срок от четири години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: