Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * договор за изработка * Обезсилване на решение

6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 34
[населено място], 27.04.2016г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 516 по описа за 2015г. и за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място],представлявано от управителя В. С., чрез пълномощниците адв.М.Б. и адв.Т.Й., срещу решение № 466/10.10.2014г. по в.т.д. № 1245/2014г. на Старозагорски окръжен съд. С него е потвърдено решение № 379/01.04.2014г. по гр.д. № 3998/2013г. на Районен съд-гр.Стара З., с което са отхвърлени исковете на [фирма]: за приемане за установено по отношение на [фирма], че последното му дължи сумата от 17 948,10 лв.- главница по Договор от 23.11.2009г., за която са издадени фактури № № 4100/31.07.2010г. и 4101/31.07.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.06.2013г. и сумата от 2358,96лв. – разноски по делото, за които суми е издадена Заповед № 1807/25.06.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2909/2013г. на РС-Ст.З.; за заплащане на сумата от 20 277,58лв., представляваща главница по Договор за изработка от 23.11.2009г., за която са издадени фактури № № 4161/23.08.2010г., 4191/31.08.2010г. и 4255/10.09.2010г. и сумата от 132,27лв., представляваща неустойка по договора, ведно със законната лихва върху посочените суми от 26.08.2013г. и касаторът е осъден да заплати на насрещната страна съдебно-деловодни разноски в размер на 1 564лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен крайния извод на въззивният съд, че със сключването на споразумението от 11.06.2010г. и с връщане на внесената банкова гаранция страните са уредили помежду си всички имуществени отношения и не се дължи плащане на възнаграждение от ответника. Прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон поради нарушение на чл.20 ЗЗД при тълкуване волята на страните по споразумението, тъй като клаузите на последното не са преценени: във връзка с клаузи по договора за изработка относно срока за предизвестие за прекратяването му и с оглед функцията, която изпълнява дадената от изпълнителя банкова гаранция. Според касатора не е съобразено и поведението на страните в горепосочения тримесечен период. Оплакването за необоснованост на въззивното решение касаторът отнася към неподкрепения според него от доказателствата по делото извод на окръжния съд, че банковата гаранция е върната от възложителя на изпълнителя като в действителност тя е възстановена от банката и към неправилния извод на въззивната инстанция, че не може да се придаде значение на извънсъдебно признание на факта на подписване на процесните фактури от ответника и тяхното осчетоводяване от него и на изходящата от болничното заведение молба за потвърждение от 23.01.2014г.. Касаторът моли за отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго за уважаване на предявените искове.
Ответникът по касацията [фирма], [населено място], оспорва основателността на касационната жалба. Намира за правилни изводите на въззивния съд относно правното значение и последиците на процесното споразумение относно цялостно уреждане на имуществените отношения между страните по повод прекратяването на договора и липсата на задължения за заплащане на възнаграждение от възложителя предвид факта на връщане на банковата гаранция. Ответникът споделя мотивите на въззивния съд, че осчетоводяването на процесните фактури като неразплатени и обективираното по писмо от 23.01.2014г. изявление не представляват признание от него страна за съществуване на претендираните вземания.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
Въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл.422 ГПК и по чл.79 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за:1/ признаване за установено по отношение на ответника, че касаторът има вземания за сумите от 17 948,10 лв. - главница по Договор от 23.11.2009г., за която са издадени фактури № № 4100/31.07.2010г. и 4101/31.07.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.06.2013г. и сумата от 2358,96лв. – разноски по делото, за които суми е издадена Заповед № 1807/25.06.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2909/2013г. на РС-Ст.З.; 2/ за осъждане на ответника по чл.79 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 277,58лв., представляваща главница по Договор за изработка от 23.11.2009г., за която са издадени фактури № № 4161/23.08.2010г., 4191/31.08.2010г. и 4255/10.09.2010г. и сумата от 132,27лв., представляваща неустойка по договора за периода от падежа на задължението по всяка фактура до датата на предявяване на иска – 26.08.2013г., ведно със законната лихва върху посочените суми от 26.08.2013г.
За да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение на РС-Ст.З., въззивната инстанция е констатирала сключването между страните на договор за изработка и доставка на болнична храна от 23.11.2009 г. в сила от 01.12.2009 г. и със срок на действие една година, като в т.6.1. е предвидена възможност за взаимно прекратяване на договора с отправено тримесечно предизвестие. Окръжният съд е приел, че страните са подписали споразумение от 11.06.2010г., според което считано от 11.09.2010г. договорът ще да бъде прекратен. По споразумението е било уговорено, че с връщането на внесената от изпълнителя банкова гаранция страните нямат и няма да имат каквито и да е било имуществени претенции помежду си, произтичащи от договора. Банковата гаранция е била върната на 08.12.2010г. Касаторът е издал пет броя фактури № № 4100/31.07.2010г. и 4101/31.07.2010г. / общо за сумата от 17 948,10лв./ и № № 4161/23.08.2010г. , 4191/31.08.2010г. и 4255/10.09.2010г. /общо за сумата от 20 277,58лв./, които според възприетото от ОС-гр.Ст.З. заключение на СИЕ, са осчетоводени и от двете страни и в счетоводството на ответника са отразени като неразплатени. Въззивният съд е счел, че съществуването на това счетоводно записване е удостоверено от [фирма] в молба за потвърждение с изх. № 700003/23.01.2014г. и същата не представлява извънсъдебно признание на дълга. Въззивната инстанция е изложила съображения, че със споразумението от 11.06.2010г. страните са уредили всички имуществени отношения помежду си и след като такова е сключено и е върната гаранцията касаторът не може да има каквито и да е било имуществени претенции по прекратения договор.
С определение № 851/13.11.2015г. по т.д. № 516/15г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на осн.чл.280, ал.1, т.1 ГПК за произнасяне по следния въпрос: какви са правните последици на счетоводното отразяване на данъчни фактури при редовно водено счетоводство по отношение на обективираното в тях вземане.
Съобразно създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика Решение № 96/26.11.2009г. по т.д. № 380/2009г. на ВКС, І т.о.; Решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 166/26.10.2010г. по т.д. № 991/2009г. на ВКС, ІІ т.о.;Решение № 123/07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и др. решаващите състави формират отговор, че фактурата може да се приеме за доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Отразяването на двустранно подписаната фактура в счетоводството на ответника /купувач, възложител и пр./ като дължима и ползването на данъчен кредит, съобразно стойността й съставлява извънсъдебно признание за задължението и доказва съществуването му. Така цитираната практика се споделя и от настоящия състав на ВКС.
По основателността на касационната жалба:
По изложените съображения и с оглед отговора на поставения въпрос, настоящият съдебен състав на ВКС намира за основателна подадената касационна жалба срещу решение на ОС - [населено място].
За да стигне до извод за липса на задължение, ОС - гр.Ст.З. се е позовал на подписаното споразумение от 11.06.2010г. като е счел, че по него страните са направили признание за уреждане на всички имуществени отношения във връзка с договора като единствено уговорено задължение е това за връщането на изпълнителя на дадената от него банковата гаранция. При тълкуване волята на страните въззивният съд е допуснал твърдяното от касатора нарушение на материалния закон. При изясняване на действителната им обща воля не е изходил от въведените в чл.20 ЗЗД критерии за тълкуване на отделните уговорки по споразумението във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от цялото споразумение, с оглед на неговата цел.
Окръжният съд не е съобразил, че процесното споразумение в своята цялост представлява реализация на предвидена по договора възможност за предсрочно прекратяване на същия в периода му на действие по волята и на двете страни, като едновременно с това обективира уговореното по договора 3- месечно предизвестие за прекратяване, доколкото в споразумението е уговорен също тримесечен срок / от датата на подписването му 11.06.2010г. до 11.09.2010г./, с изтичане на който договорът се счита прекратен. Въззивната инстанция не е отчела, че липсва клауза по споразумението, която да освобождава страните от задължението да извършват уговорените по договора насрещни престации – за изпълнителя да приготвя и доставя храна, а за възложителя да заплаща цена за същата през този тримесечен срок. В тази връзка решаващият съд не е преценил и действително осъщественото от страните поведение през процесния период. Събраните доказателства - писмени / требвателни листи за фактурирания период, подписани от представители на ответника за приел стоката/ и гласни - чрез разпит на свидетели, установяват фактическо изпълнение на задълженията на касатора да изготвя и доставя болнична храна, както и факта на приемането й от болничното заведение. Относно постигнато между страните съгласие за връщане на банковата гаранция, въззивният съд неправилно е тълкувал уговорката изолирано от целта на споразумението – прекратяване на предшестващ договор и уреждане на отношенията във връзка с това, вкл. с даденото по прекратения договор. Банковата гаранция е уговорена като задължение за изпълнителя по договора за изработка доставка на храна и служи да обезпечи изпълнението на задължението на касатора. След прекратяването на договора за изработка няма изпълнение, което да се обезпечава и гаранцията ще се яви задържана без основание, ако не се върне. В този смисъл и видно от споразумението от 11.06.2010г. уговорката е за връщане на гаранцията в пет дневен срок от прекратяване на договора /т.е. от 11.09.2010г./, а не от подписване на споразумението с характер на предизвестие на 11.06.2010г. Следователно тя продължава да изпълнява присъщата си обезпечителна функция през целия период на действие на договора и с връщането й страните не свързват отпадане задължението на възложителя да заплаща доставената храна през тримесечния срок по споразумението.
С оглед на горните изводи по тълкуване на обективираната по споразумението за прекратяване на договора за изработка воля на страните следва да се цени и заключението на вещото лице по СИЕ относно осчетоводяването от възложителя на процесните пет фактури. Същите са издадени за периода от датата на сключване на споразумението до изтичане на тримесечния срок, следователно касаят сложили се през този период отношения, неуредени от уговорките по споразумението и за тях приложение намира волята на страните по действащия договор за изработка.
Предвид дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, се явява основателно оплакването по касационната жалба за необоснованост на същото. При положение, че процесните фактури № № 4100/31.07.2010г. и 4101/31.07.2010г. / общо за сумата от 17 948,10 лв./ и № № 4161/23.08.2010г. , 4191/31.08.2010г. и 4255/10.09.2010г. / общо за сумата от 20 277,58 лв./ са осчетоводени от възложителя като неразплатени, неправилно въззивният съд е приел, че това отразяване в счетоводството на ответника не представлява извънсъдебно признание за съществуване на задължението и доказателство за неизпълнението му. В случая предоставянето на фактурираните услуги и доставка на изработените стоки за периода м.юли-м.септември 2010г. от касатора и приемането им от ответника се установява от обсъдените по-горе писмени и гласни доказателства. Наред с това фактът на доставка на услугите и стоките и наличието на задължение за заплащане на възнаграждение следва от самото отразяване на издадените от изпълнителя 5 бр. фактури в счетоводството на ответника - хронологично с тях се кредитира счетоводна сметка 401 - Доставчици – „Л. Ф. С.“ / сега „ЛФС“/ Е., когато възникнат задължения към посочения доставчик при доставка на активи или ползване на услуги и същите не са дебитирани, т.е. липсва погасяване на задължения към доставчици чрез изплащане на задължението. Вещото лице констатира, че сумите по фактурите се включват в крайното кредитно салдо, което се явява остатък по неразплатени фактури. Следователно осчетоводяването на фактурите от длъжника представлява признание на задължението за плащане по тях и доказва неговото съществуване. В. е следвало да заплати задължението по всяка от процесните фактури в определения по чл.4.1. от договора срок, който е изтекъл към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по отношение на вземанията по фактури № № 4100/31.07.2010г. и 4101/31.07.2010г., предмет на установителния иск по реда на чл.422 ГПК и към датата на исковата молба по отношение на вземанията по фактури № № 4161/23.08.2010г., 4191/31.08.2010г. и 4255/10.09.2010г., предмет на осъдителния иск по чл.79 ЗЗД.
При тези доказателства следва да се ангажира отговорността на възложителя за неизплатено възнаграждение за извършената дейност по изработка и доставка на болнична храна по процесния договор за следните главници: сумата от 17 948,10лв. по фактури № № 4100/31.07.2010г. и 4101/31.07.2010г. и сумата от 20 277,58лв. по фактури № № 4161/23.08.2010г., 4191/31.08.2010г. и 4255/10.09.2010г.
По отношение на обективно съединения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава:
Съобразно посоченото по-горе относно настъпване на падежа на задължението по всяка една от фактурите след изтичане на уговорения от страните по договора за изработка срок и според констатираното от вещото лице по заключението на СИЕ е налице твърдяната от касатора забава в плащанията по всяка фактура с начало съответно посочения падеж по фактурата и край на периода – датата на подаване на исковата молба 26.08.2013г. Видно и от процесния договор в чл.4.2 от същия при забава в плащанията възложителят дължи лихва за забава за всеки просрочен ден върху дължимата сума в размер на съответната за забавата част от основния лихвен процент за страната, определен от БНБ. Съобразно изчисленията на вещото лице по заключението на СИЕ се налага извод за основателност на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД по отношение на претендираната неустойка за забава по петте процесни фактури в общ размер на 132,27 лв.
Горното налага следните крайни изводи :
Решението на ОС-Ст.З. се явява необосновано и постановено при нарушение на материалния закон в частта, с която се потвърждава решение на РС-Ст.З. за отхвърляне на исковете: по чл.422 ГПК за сумата от 17 948,10 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.06.2013г.; за заплащане на сумата от 20 277,58лв. - главница по договор за изработка и на сумата от 132,27лв.- неустойка по договора, ведно със законната лихва върху посочените суми от 26.08.2013г. На осн. чл.293, ал.1,пр.2 вр. ал.2 ГПК същото следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което се уважат исковете по чл.422 ГПК, чл.79 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД за посочените вземания в съответните размери.
Произнасянето на въззивния съд по реда на чл.422 ГПК с диспозитив по отношение на сумата от 2358,96 лв. – разноски във връзка със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е недопустимо, предвид приетото по т.10в от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.12 от същото ТР съдът в исковото производство следва да присъди разноските по заповедното. В тази част на осн. чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3, изр.1 ГПК въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение на РС-Ст.З. следва да се обезсилят и в същата част производството по делото да се прекрати.
С оглед изхода от спора в полза на касатора следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 6392,14лв., от които 2 358,96 лв. – разноски в заповедното производство и 4 033,18 лв. - разноски в исковото производство за трите инстанции, на осн. чл.78,ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 466/10.10.2014г. по в.т.д. № 1245/2014г. на Старозагорски окръжен съд и потвърдено с него решение № 379/01.04.2014г. по гр. д. № 3998/2013г. на Районен съд-гр.Стара З. в частта за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК на [фирма], [населено място] за приемане за установено по отношение на [фирма], че последното му дължи сумата от 2358,96лв. – разноски в заповедното производство, като ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ОТМЕНЯ решение № 466/10.10.2014г. по в.т.д. № 1245/2014г. на Старозагорски окръжен съд в останалата част и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно осн. чл.422, ал.1 ГПК, че [фирма], гр.Ст.З., съд.адрес : [населено място], ул. Св.К. Б.“ № 63, ет.2, ап.8, чрез адв. Хр.П., дължи на [фирма], [населено място], съд.адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 30-32, чрез адв.М.Б. и адв.Т.Й., сумата от 17 948,10 лв. - главница по Договор от 23.11.2009г., за която са издадени фактури № № 4100/31.07.2010г. и 4101/31.07.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.06.2013г., за които суми е издадена Заповед № 1807/25.06.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2909/2013г. на РС-Ст.З..
ОСЪЖДА [фирма],гр.Ст.З., съд.адрес: [населено място], ул. Св.К. Б.“ № 63, ет.2, ап.8, чрез адв. Хр.П., да заплати на [фирма], [населено място], съд.адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 30-32, чрез адв.М.Б. и адв.Т.Й., сумата от 20 277,58лв., представляваща главница по Договор за изработка от 23.11.2009г., за която са издадени фактури № № 4161/23.08.2010г., 4191/31.08.2010г. и 4255/10.09.2010г. и сумата от 132,27лв., представляваща неустойка по договора, ведно със законната лихва върху посочените суми от 26.08.2013г. до окончателното им заплащане.
ОСЪЖДА [фирма],гр.Стара З., да заплати на [фирма], [населено място], съд.адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 30-32, чрез адв.М.Б. и адв.Т.Й. сумата от 6392,14лв., от които 2 358,96 лв. – разноски в заповедното производство и 4 033,18 лв. - разноски в исковото производство за трите инстанции, на осн. чл.78,ал.1 ГПК.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: