О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 467
гр. София, 29.07.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2026 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. П. срещу решение №95/29.04.2021г. по в.т.д. №362/2020г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №251/13.07.2020г., поправено с решение №260031/17.09.2020г., по гр.д. № 35/2020г. на Русенски окръжен съд, Гражданско отделение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. И. П. срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на ПТП от 03.10.2017г., за разликата над присъдените 80 000 лв. до предявения размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 03.01.2020г. до окончателното изплащане на главницата, както и в частта, с която искът за законна лихва за присъденото обезщетение е отхвърлен за периода от датата на настъпване на ПТП - 03.10.2017г. до 02.01.2020г., датата на изтичане на тримесечния срок от предявяване пред ЗД „Бул Инс“ АД на претенцията.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касационният жалбоподател счита, че определеното от въззивния съд обезщетение е занижено по размер и не репарира в максимална степен претърпените от него неимуществени вреди. Поддържа, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен вида, характера и интензитета на търпените болки и страдания, възрастта на пострадалия, продължителността на възстановителния период, съдебната практика по сходни казуси и обществено - икономическите условия в страната. Твърди, че съдът не е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства относно психичното състояние на пострадалия. Счита като неправилно кредитирана изготвената в първоинстанционното производство комплексна съдебно – психиатрична и психологична експертиза, поради липсата на самостоятелен анализ и оценка на състоянието на пострадалия. Изразява несъгласие с извода на съда относно началната дата на дължимата законна лихва върху обезщетението, като твърди, че същата се дължи от 02.10.2019г. – датата на завеждане на застрахователната претенция при ответника.
Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба, като поддържа, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС №4/23.12.1968г. и от посочената в изложението практика на ВКС. Изразява становище и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, като е съобразил влязлото в сила споразумение от 18.07.2019г. по н.о.х.д. №1480/2019г. на Русенски районен съд, е приел за установено, че на 03.10.2017г. М. М., като водач на застрахования при ответника лек автомобил, е предизвикал ПТП, при което е причинил телесни увреждания на ищеца П. И. П.. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е обсъдил заключенията на комплексните съдебно –медицинска и съдебно – психиатрична и психологична експертизи, както и свидетелските показания на А. К. и Р. М.. Съобразил е вида, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, последиците от увреждането, възрастта на пострадалия към момента на ПТП - 42 години, обстоятелството, че същият не е допринесъл за вредоносния резултат, размера на присъжданите обезщетения по сходни казуси, както и нивата на застрахователно покритие и обществено – икономическите условия в страната. Въз основа на това въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 80 000 лв.
По въпроса относно началната дата на дължимата законна лихва върху обезщетението, решаващият състав е намерил за приложима разпоредбата на чл.497, ал.1, т.2 вр. чл.496, ал.1 от КЗ, доколкото предвиденият тримесечен срок тече от предявяването на претенцията пред застрахователя и не е обусловен от представянето на доказателства по чл.106, ал.3 от КЗ. Като е взел предвид, че застрахователната претенция е заведена при ответника на 02.10.2019г., въззивният съд е заключил, че законната лихва се дължи от 03.01.2020г. – датата, на която изтича срокът за произнасяне от застрахователя по претенцията до окончателното изплащане на обезщетението.
Касационният жалбоподател в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи следните правни въпроси: 1/ Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца телесни увреждания със задължителната практика на ВКС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, кои са критериите , които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 3/ Следва ли съдът да възприеме изцяло прието по делото заключение, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства?; 4/ Може ли съдът да кредитира заключение на съдебна експертиза, без да изложи подробни мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението?; 5/Кой е моментът, от който следва да бъде присъдена законна лихва за забава върху обезщетението за причинени вследствие на ПТП неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 от КЗ /в сила от 01.01.2016г./ от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите? Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи и втори въпроси твърди противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., решение № 749/05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, II т.о., решение №197/31.01.2017г. по т.д. № 2250/2015г. на ВКС, II т.о., решение №73/16.09.2013г. по т.д. №964/2011г. на ВКС, II т.о. и решение №98/13.06.2019г. по т.д. № 2097/2018г. на ВКС, II т.о.; по трети и четвърти въпроси – с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 241/23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, I г.о., решение №108/16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №762/20.07.2011г. по гр.д. № 1371/2009г. на ВКС, I г.о. и решение № 60/25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о., а по пети въпрос – с решение № 128/04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, I т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Първият и вторият въпроси касаят критериите, въз основа на които се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 197/31.01.2017г. по т.д. № 2250/2015г. на ВКС, II т.о., решение №98/13.06.2019г. по т.д. № 2097/2018г. на ВКС, II т.о., както и в служебно известните на настоящия състав решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на уврежданията и как същите са се отразили върху физическото и психическото здраве на касатора; съобразил е възрастта на пострадалия, както е отчел и съдебната практика по сходни казуси и икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на деликта. Поради това, не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Третият и четвъртият въпроси са въведени с оглед оплакването за необсъждане от въззивния съд на събраните по делото доказателства и за неправилното кредитиране на заключението на комплексната съдебно – психиатрична и психологична експертиза. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса дали съдът има задължението да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема експертното заключение съдебната практика е непротиворечива, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страните не са възразили срещу него, а следва да прецени неговата доказателствена сила съобразно обосноваността му. Във всички случаи – независимо дали възприема или не експертното заключение, решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата /в този смисъл са посочените от касатора решение №241/23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 108/16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 762/20.07.2011г. по гр.д. № 1371/2009г. на ВКС, I г.о. и решение № 60/25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о./. В съответствие с тази последователна съдебна практика на ВКС е процедирал и въззивният съд, като е обсъдил заключението на комплексната съдебно – психиатрична и психологична експертиза заедно с всички останали доказателства, касаещи отражението на уврежданията върху физическото и психическото здраве на пострадалия, както и е изложил мотиви, с които е обосновал преценката си за годността на експертизата. Поради това не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол - „очевидна неправилност”. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационната жалбоподателка се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност.
Петият въпрос касае решаващия извод на въззивния съд, че лихвата за забава върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от датата, на която изтича предвиденият в чл.496, ал.1 от КЗ тримесечен срок за произнасяне от застрахователя по претенцията. По въпроса за началния момент на дължимата лихва за забава в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 от КЗ от увреденото лице срещу застрахователя е налице практика на ВКС – посоченото от жалбоподателя решение №128/04.02.2020г. по т.д. №2466/2018г. на ВКС, I т.о., както и служебно известното на настоящия състав решение №72/29.06.2022г. по т.д. №1191/2021г. на ВКС, I т.о. Поради това, искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК следва да бъде уважено, с оглед необходимостта от проверка за съответствието на въззивния акт с разрешенията, дадени в посочената по – горе практика на ВКС.
Жалбоподателят е освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 95/29.04.2021г. по в.т.д. № 362/2020г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №251/13.07.2020г., поправено с решение №260031/17.09.2020г., по гр.д.№35/2020г. на Русенски окръжен съд, Гражданско отделение, в частта, с която предявеният от П. И. П. срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск за законна лихва за присъденото обезщетение в размер на 80 000 лева е отхвърлен за периода от датата на настъпване на ПТП - 03.10.2017г. до 02.01.2020г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №95/29.04.2021г. по в.т.д. № 362/2020г. на Великотърновски апелативен съд, в останалата обжалвана част.
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|