Р Е Ш Е Н И Е № 408 гр. София, 02.11.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при участието на секретаря НАДЯ ЦЕКОВА и на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия Т. Кънчева касационно дело № 2075 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Х. М. Х. и на частния обвинител И. Т. Н. срещу решение № 41/ 28.03.2011 г. по внохд № 25/2011 г. на Варненския апелативен съд. Подсъдимият релевира всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Излага съображения, че непълният анализ на доказателствата е довел до неправилни изводи относно мястото на удара и скоростта на движение на автобуса и в крайна сметка до неправилно приложение на материалния закон с осъждането му за престъпление, дължащо се единствено на виновното поведение на пострадалия водач на лекия автомобил. Мотивирано е оплакване и за явна несправедливост на наказанията, както и за прекомерна завишеност на обезщетението по гражданския иск на К.. Отправят се алтернативни искания- за връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наказанията и на обезщетението. Частният обвинител прави оплакване за явна несправедливост на наказанието по размер и начин на изтърпяване. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане с указания за увеличаване на наказанието лишаване от свобода и ефективното му изтърпяване. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище, че жалбите са неоснователни и решението следва да бъде оставено в сила. Повереникът на останалите частни обвинители, адв. Д. счита, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите по чл.347 от НПК, установи следното: С присъда № 23/ 03.12.2010 г. по нохд № 172/10 г. Разградският окръжен съд признал подсъдимия Х. за виновен в това, че на 18.10.2009 г., при управление на автобус “Мерцедес” в нарушение на правилата за движение по чл. 20 ал.1 и ал.2 и чл.21 ал.1 от ЗДП, по непредпазливост и при независимо съпричиняване с К. Т. Н. причинил смъртта на четири лица- К. Н., Й. Т., В. Т. и И. С. и средна телесна повреда на Ю.К., поради което и на основание чл.343 ал.4 вр. ал.3 б.Б вр. ал.1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода. На осн. чл.66 от НК отложил изпълнението на наказанието за срок от пет години. На осн. чл.343г от НК лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от пет години. Осъдил подс. Х. да заплати на гражданската ищца К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на шест хиляди лева. С решението, предмет на касационната проверка, Варненският апелативен съд изменил присъдата, като оправдал подсъдимия по обвинението за допуснато нарушение на чл.20 ал.1 от ЗДП и я потвърдил в останалата й част. По жалбата на подсъдимия Х. Възраженията за допуснати процесуални нарушения при оценката на доказателствата, довели до неправилно изясняване на мястото на удара и скоростта на автобуса са лишени от фактическо основание. От мотивите на решението е видно, че Варненският апелативен съд е извършил всеобхватна, задълбочена и логически правилна оценка на всички събрани по делото доказателства. Обсъдил е противоречията в гласните доказателствени средства и е аргументирал на кои от тях дава вяра и защо. Мястото на удара е установил на база показанията на свидетелите Г. и К., които намерил за обективни, последователни и подкрепени от заключението на автотехническите експертизи и устните разяснения на вещите лица в съдебно заседание. Няма никакво съмнение, че ударът е настъпил в пътната лента за движение на лекия автомобил и този извод не е опроверган, а се подкрепя и от установената в огледния протокол и от показанията на св. Н. следа от одиране на асфалта, започваща от задната част на автобуса. Категорично е становището на вещите лица относно този важен за правилното решаване на делото фактически въпрос, което са извели на база показанията на свидетелите очевидци, констатираните следи по пътното платно и множеството отломки от превозните средства, открити в лентата за движение на лекия автомобил и описани в протокола за оглед. Варненският апелативен съд подробно е анализирал трите АТЕ, като е изложил убедителни аргументи защо приема за безспорно установено, че преди да употреби спирачки автобусът се е движил със скорост около 118 км.ч. и точно тя е причина за невъзможността на подсъдимия да овладее превозното средство и да предотврати навлизането му в насрещната пътна лента. Изяснен е механизмът на пътно- транспортното произшествие, включително неправомерното поведение на пострадалия К. Н., свързано с направения от него опит за рисково изпреварване на инкасо автомобила. В дейността си по оценка на доказателствените средства, съдът не е допуснал процесуални нарушения, формирал е фактическите си изводи при спазване на процесуалните норми и те не могат да бъдат подлагани на преоценка от касационния съд. Материалният закон е правилно приложен. Въззивният съд е отговорил подробно на възражението на подсъдимия, че изключителна вина за катастрофата има пострадалия, като с основание е отхвърлил претенцията му за приложение на разпоредбата на чл.15 от НК. Съпричиняването в резултата от страна на пострадалия К. Н. не освобождава подсъдимия от отговорност, тъй като е управлявал автобуса с превишена скорост и сам се е поставил в невъзможност да реагира безопасно на възникналата опасност за движението. Не е налице случайно деянието, защото подсъдимият е допуснал нарушение на режима на скоростта, което е в пряка причинна връзка с настъпилите обществено опасните последици и той е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Варненският апелативен съд правилно е оправдал Х. за допуснато нарушение на чл.20 ал.1 от ЗДП. Отсъствието на постоянно упражняван контрол върху автомобила е самостоятелно нарушение на правилата за движение и може да бъде осъществено само доколкото не е налице нарушение относно режима на скоростта. Това са случаите на изгубване на контрол върху управлението поради заспиване на водача, отклоняване на вниманието му, разсейване и т.н.- обстоятелства, които не са налице в случая. Върховният касационен съд счита, че съдът е следвало да оправдае подсъдимия и за инкриминираното нарушение по чл.20 ал.2 от ЗДП. Съдебната практика е категорична, че едновременното приложение на чл.20 ал.2 и чл.21 ал.1 от ЗДП е несъвместимо. Ако водачът е избрал скорост по-висока от разрешената, за движение с несъобразена скорост не може да се говори / ТР. 28/84 г. ОСНК/. И това е така, защото чл.20 ал.2 от ЗДП регламентира поведението на водачите на МПС по отношение на скоростта за движение, когато тя е в рамките на максимално допустимата. Текстът изброява примерно и неизчерпателно факторите от пътната обстановка, с които шофьорът следва да се съобразява при избиране скоростта на движение, като колкото повече са отрицателните фактори, толкова по-ниска скорост следва да се избере. Следователно чл.20 ал.2 от ЗДП дава възможност да се преценява дали автомобилът се движи със “съобразена скорост”, а всяко движение със скорост над определената по чл.21 ал.1 от ЗДП е такова с “превишена” скорост, която винаги се явява несъобразена. Доколкото в случая е прието, че катастрофата е резултат от движение с превишена скорост, то подсъдимият е нарушил задълженията си по чл.21 от ЗДП, а не по чл.20 ал.2 от ЗДП. Допуснатото нарушение на закона не води до несъставомерност на извършеното от подсъдимия, тъй като отговорността му е ангажирана от нарушението на чл.21 ал.1 от ЗДП, което е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат. Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от права. Наличните и правилно преценени като смекчаващи вината обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер, поради което не са налице изискванията по чл.55 от НК за определяне на наказанието под минимума на материално-правната норма. Справедливо по размер е и присъденото обезщетение за неимуществени вреди на гражданската ищца К., предвид на понесените от нея болки и страдания от счупването и избиването на трите й зъба. Липсват основания както за оправдаване на подсъдимия, така и за намаляване на наказанията или на гражданския иск. По жалбата на частния обвинител. Върховният касационен съд счита, че наказанието лишаване от свобода е справедливо по размер и липсват предпоставки за извод в обратния смисъл. Действително е налице превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, както е преценил Варненския апелативен съд. Несъгласието на частния обвинител с този извод, без да посочва какви според него са отегчаващите обстоятелства, прави възражението голословно. При определяне на размера на наказанието правилно е съобразено съпричиняването на престъпления резултат от пострадалия Н., изразяващо се в липса на специална правоспособност и предприемане на рисково изпреварване, поставило началото на причинно-следствения процес, довел до катастрофата. Затова настоящата инстанция напълно споделя решението на съда да наложи наказание в рамките на минималното от три години лишаване от свобода. Не е налице явно несъответствие на наказанието с критериите по чл.348 ал.5 от НПК. Правилно е приложен и институтът на условното осъждане. Положителните данни за личността на Х. трудовата му ангажираност и липсата на наказания за нарушения на пътното законодателство го характеризират като дисциплиниран шофьор. Тези обстоятелства сочат категорично, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не се налага да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода, а целите по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и чрез условното му осъждане. Водим от горните съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 41/ 28.03.2011 г. на Варненския апелативен съд, постановено по внохд № 25/2011 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: