Ключови фрази
Частна касационна жалба * процесуална легитимация * ипотекарен длъжник

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 457
С., 27.09.2017г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова

при секретаря …………………………..……. и с участието на прокурора…….……..………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 2021 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – във вр. чл. 130 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 5693/7.VІІ.2017 г. на пловдивското [фирма], подадена против определение № 259 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 16.VІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 310/2017 г., с което е била оставена без уважение частната въззивна жалба на това търговско д-во, имащо качеството на ипотекарен длъжник, срещу атакуваната част на определение № 326/22.ІІ.2017 г. на Пловдивския ОС по т. д. № 568/2015 г.: за прекратяване на първоинстанционното пр-во по съединен под условието на евентуалност иск с предмет установяването, че са били погасени по давност вземания на ответното [фирма]-гр. П. за главница и договорна лихва (по изпълнително дело № 325/2015 г. на ЧСИ Л. Т. Мурджанова /с рег. № 819/), които последното, като ипотекарен кредитор, притежавало срещу длъжника си [фирма]-гр. П. (в несъстоятелност).
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение търговецът частен касатор претендира касирането му.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба подателят й [фирма]-гр. П. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивната инстанция се е произнесла по следните три процесуалноправни въпроса:
1./ „Дали трето за заемно правоотношение лице, което е придобило имот след учредяването на ипотека върху него за обезпечаване вземанията на кредитора по същото правоотношение, има правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за несъществуване на вземанията на този кредитор, като погасени по давност, след като срещу ипотекирания имот е било насочено принудително изпълнение?”;
2./ „Указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона задължителни ли са за съда, на който е върнато делото?”;
3./ „С какъв иск разполага собственикът на ипотекиран имот, върху който е насочено принудително изпълнение за чуждо задължение, за да установи несъществуване на вземането, като погасено по давност, когато изпълнителният лист е бил издаден на несъдебно изпълнително основание – дали отрицателният установителен иск, с предявен на основание по чл. 124, ал. 1 ГПК или с иска с правно основание по чл. 439 ГПК (за оспорване на вземането)?”
Според търговеца настоящ частен касатор по първия релевантен за изхода на делото правен въпрос била налице практика на ВКС, обективирана в мотивите към Опр. № 353/22.VІІ.2016 г. на ВКС, І-во т. о., постановено в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК по ч. т. д. № 323/2016 г., с което се приемало, че както ипотекарният длъжник, така и лицето, придобило ипотекирания имот след учредяване на ипотеката /арг. чл. 173 ЗЗД/ „се явяват длъжници по изпълнението и – в това си качество – те са активно легитимирани по иска с правно основание по чл. 439 ГПК”. Тъй като тази практика нямала задължителен характер, налице в случая била предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК: предвид необходимостта такава практика да бъде създадена - за разлика от съществуващата такава по третия, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, процесуалноправен въпрос: Решение № 99/28.VІ.2012 г. на ВКС, на ІІ-ро т.о., постановено по т. д. № 667/2011 г.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]- [населено място] писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакването за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокиран е довод, че атакуваният съдебен акт не съдържал произнасяне по процесуалноправен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС „или да е решаван противоречиво от съдилищата, а, напротив, Пловдивският апелативен съд се е произнесъл, съблюдавайки установената вече съдебна практика, вкл. ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните:
За да потвърди първоинстанционното прекратително определение по чл. 130 ГПК по отношение съединения под условието на евентуалност отрицателен установителен иск на настоящ частен касатор /ипотекарен длъжник/ срещу ответното [фирма] /ипотекарен кредитор/, основан върху твърдение за погасяването по давност на вземанията на последното към главния му длъжник [фирма] (в несъстоятелност), Пловдивският апелативен съд е приел, че „като трето на облигационното правоотношение лице, ипотекарният длъжник не разполага с правото да противопостави на ипотекарния кредитор правопогасяващи вземането му факти – погасителна давност”, а така също и че: „правото на собственост на ипотекарния длъжник не се оспорва чрез предприетото принудително изпълнение спрямо служещия за обезпечение имот”. Така изцяло е бил споделен и решаващия извод на първостепенния съд, че възражението за изтекла погасителна давност обаче принадлежи само на длъжника и само той може да го упражни и то в пр-вото, предмет на което е това вземане, докато ищецът (т.е. търговецът настоящ частен касатор – бел. на ВКС), което няма качеството на процесуален субституент на длъжника [фирма] (в Н.) „и доколкото тази правна фигура е изключение, то същата е допустима само в изрично предвидените от закона случаи, какъвто настоящият не е”.
В процесния случай формално няма твърдение в изложението на търговеца настоящ частен касатор за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, а и формулираните в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната жалба т. нар. „процесуалноправни” въпроси с пор. № 2 и 3 са с изцяло хипотетичен характер – т.е. те не са били от значение за изхода по конкретното дело. Естеството на релевантен за този изход на делото във въззивната инстанция има единствено първият релевиран в това изложение правен въпрос и, противно на изразеното становище в мотивите на атакуваното въззивно определение, този въпрос е бил разрешен в противоречие с горецитираното Р. № 99/28.VІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено по т. д. № 667/2011 г., тъй като в пряка функционална зависимост от това дали съдебният изпълнител следва да зачете силата на пресъдено нещо по успешно проведен от длъжника отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и съответно – да прекрати образувато пред него изпълнително дело при установяване несъществеването на спорното вземане, стои въпросът за правния интерес от воденето на такъв иск от страна на ипотекарен длъжник: т.е. от страна на трето лице, придобило собствеността върху ипотекирания недвижим имот след учредяването на ипотеката. Този звод се налага по необходимост, щом като, съгласно чл. 417, т. 6 ГПК /във вр. чл. 418 ГПК/, ипотекарният кредитор би могъл да се снабди със заповед за незабавно изпълнение въз основа на ипотечния акт по чл. 173, ал. 3 ЗЗД (независимо от това в чия собственост се намира имотът, предмет на ипотеката), удовлетворявайки се от неговата цена, то – предвид ноторно известното обстоятелство за акцесорния характер на ипотечното право – именно собственикът на имота, който не е длъжник, какъвто в процесния случай се явява и търговецът настоящ частен касатор, би могъл да противопостави на кредитора всички възражения на длъжника по главното /”заемното”/ правоотношение. Точно от тази, установена в разпоредбата на чл. 151 ЗЗД процесуална възможност, произтича в случая правният интерес на [фирма] от водене на процесния, предявен първоначално под условието на евентуалност, отрицателен установителен иск срещу ипотекарния кредитор [фирма]. Допълнително в тази връзка може да се констатира, че атакуваното въззивно определение се явява в директно противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 153/29.ХІІ.2016 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 896/2015 г., приемащо че правният интерес от водене на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК следва да се свързва с изричната разпоредба на чл. 151 ЗЗД, както и че щом с този иск ипотекарният длъжник упражнява свое право, а не правото на длъжника по основното правоотношение, от което са породени обезпечените вземания, то „в случая не е налице хипотезата на предявяване на чужди права пред съд по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК и затова длъжникът по материалното правоотношение, от което е възникнало обезпеченото вземане, следва да бъде конституиран не като съищец на ипотекарния длъжник, а като ответник по иска – заедно с обезпечения кредитор, тъй като решението следва да бъде еднакво за страните по материалното правоотношение, същите имат качеството на необходими другари, т.е. процесуалната им легитимация е съвместно и за нея, в това число и касационната инстанция, следи служебно”.
В заключение атакуваното въззивно определение ще следва да бъде допуснато до касационен контрол и в резултат от това - отменено, вкл. и ведно с потвърденото с него първоинстанционно прекратително определение по чл. 130 ГПК, тъй като и двата съдебни акта са били постановени в нарушение на материалния закон – чл. 151 ЗЗД. Делото следва да бъде върнато на същия състав на първостепенния съд за по-нататъшни процесуални действия по евентуално съединения от [фирма] отрицателен установителен иск, вкл. надлежното служебно конституиране на ответниците по тази допустима искова претенция.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 259 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 16.VІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 310/2017 г.
ОТМЕНЯВА определение № 259 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 16.VІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 310/2017 г., КАКТО И потвърденото с него първоинстанционно прекратително определение № 326/22.ІІ.2017 г. на Пловдивския окръжен съд по т. д. № 568/2015 г.
В Р Ъ Щ А делото на същия състав на Пловдивския ОС с горните задължителни указания относно надлежното служебно конституиране на ответниците по допустимия отрицателен установителен иск на [фирма].
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1


2