5 РЕШЕНИЕ № 28 С., 01.07. 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №243/2010 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано по касационни жалби от ищеца Т. Н. П., приподписана адв. В. Б., и от процесуалния представител на ответника по исковата молба [фирма]/ сега [фирма]/ - [населено място], адв. Р. Т., против въззивно решение №V-35/10.4.2009 г. по гр.д.№40/2009 г. по описа на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав С определение №816/13.7.2010 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, по следните въпроси: По изложението на ищеца Т. П. въззивното решение е допуснато по въпроса за прогласяване недействителността на неустоечната клауза от договора по смисъла на чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД. По изложението на [фирма] – С., въззивното решение е допуснато по въпросите дали съдът може да намали съразмерно на частта на уговорения срок неустойката за период, през който е престирано изпълнение и може ли съдът служебно да намалява неустойка в хипотезата на чл.92, ал.2, предл.2 ЗЗД. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставените въпроси съобрази следното: По поставените от ищеца Т. П. въпроси съдът намира, че следва да се изходи от разпоредбата на чл.234, ал.ал.2 и 3 КТ, а именно, че с договора се определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава; мястото, формата и времето на обучението; финансовите, битовите и други условия за времето на обучението, както и че с него страните могат да уговарят: задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години; отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията по предходната точка. Визираните разпоредби определят задължителните изисквания към един договор по чл.234, ал.1 КТ, както и примерно изброяване на част от допълнителни клаузи, които страните могат да уговорят. Това обаче не изключва възможността страните да уговорят и други, непосочени в чл.234, ал.3 КТ условия в договора с оглед разпоредбите на чл.9 и чл.20а, ал.1 ЗЗД. Само в контекста на изложеното може да се обсъжда прогласяване недействителността на клаузата за неустойка от договор по смисъла на чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД. По поставените от ответника по исковата молба въпроси, съдът намира следното: По първия от поставените въпроси, а именно – “Дали съдът може да намали съразмерно на частта на уговорения срок неустойката за период, през който е престирано изпълнение ?” отговорът се съдържа в разпоредбата на чл.92, ал.2, предл. второ и трето ЗЗД – “ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер”. По втория от поставените въпроси, а именно – “Може ли съдът служебно да намалява неустойка в хипотезата на чл.92, ал.2, предл.2 ЗЗД ?” е налице съдебна практика по чл.290 ГПК, намерила израз в решение №88/22.6.2010 г. по т.д.№911/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., с което е прието, че решаващият съд не може служебно да се произнесе по намаляване на неустойката, а това следва да стане само при направено искане от заинтересуваната страна. По съществото на касационните жалби. С въззивното решение Бургаският окръжен съд е приел, че неправилно първата инстанция е стигнала до извод за недължимост на уговорената неустойка поради виновно неизпълнение на задължението на работодателя да осигури на работника работа съобразно повишената му квалификация. Изводът е обоснован с клаузата на чл.5, б.”а” от договора, която не съдържа твърдяното задължение. Прието е също така, че независимо от факта, че след месец юни 2005 г. е била преустановена дейността на мотрисните влакове н поделението на железниците в Б., това не означава, че в рамките на договорения петгодишен срок не би възникнала нужда придобитите квалификационни умения на работника отново да бъдат използвани, от доказателствата по спора е установено, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено преди изтичане на срока по договора. С оглед характера на договора съдът е стигнал до извод, че приложимата разпоредба в случая е чл.234, ал.3, т.2 КТ за уговаряне на отговорност при неизпълнение от страна на работника на поетото задължение за работа при работодателя за уговорен срок. Въз основа на този извод е прието, че в случая разпоредбите на чл.чл.50, 66, 228 и 244 КТ са неприложими, а отговорността следва да се търси на основание чл.203, ал.2 КТ. Въззивната инстанция е стигнала до извод, че размерът на претърпените вреди не се ограничава само до разходите, извършени от работодателя за обучение на работника, нито за критерий може да може да служи броят на брутните трудови възнаграждения. Въз основа на това е прието, че не е налице пълно, а частично неизпълнение на поетото с договора задължение, тъй като през периода от месец април 2005 г. до месец декември 2006 г. ищецът е работил при работодателя, поради което през този период той е изпълнил задълженията си по договора. Поради това за него работникът не следва да дължи неустойка, а такава е дължима за останалата част от периода. В касационната жалба от ищеца Т. Н. П., визираща отхвърлителната част на въззивното решение, се навеждат доводи за неправилност на въззивното решение, наведени като доводи и в исковата му молба. Твърди се, че неизправна страна по договора е работодателят, който не е осигурил работа на работника по придобитата квалификация, поради което договорената неустойка не се дължи. Като порок на въззивното решение се сочи и неправилното тълкуване на чл.6, б.”а” от договора и се твърди, че същият не съдържа клауза за неустойка, а такава се предвижда в чл.6, б.”в”. Прави си е оплакване за неправилно приложение на чл.26, ал.1, предложение второ, във връзка с чл.9 ЗЗД. Моли се уважаване на касационната жалба. В касационната жалба на ответника по исковата молба [фирма] – С., визираща потвърдителната част на въззивното решение, се твърди, че неправилно и в противоречие с разпоредбата на чл.20 ЗЗД, въззивната инстанция е тълкувала волята на страните по договора. Сочи се и нарушение на чл.92, ал.2, предложение второ ЗЗД. Моли се за уважаване на касационната жалба. И двете страни по спора са депозирали отговори по смисъла на чл.287 ГПК. В съдебно заседание пред настоящата инстанция процесуалният представител на касационния жалбоподател [фирма] – С. – адв. Т., поддържа жалбата си и оспорва жалбата на другата страна. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, взе предвид становището на процесуалния представител на касационния жалбоподател и ответник по исковата молба - [фирма] – С. – адв. Т., отговорите на страните по чл.287 ГПК и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Бургаския окръжен съд е правилно. От съдържанието исковата молба и доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК е видно, че е предявен отрицателен установителен иск от Т. Н. П. против [фирма] – С./ сега [фирма]/, с който се иска да бъде прието за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 5000 евро, представляваща неустойка по договор за повишаване на квалификация, сключен между страните на 18.3.2005 г., с правно основание чл.124, ал.1, предложение последно ГПК. От изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и доклада по чл.140 ГПК е видно, че се навеждат доводи за нищожност на неустойката по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, за прекомерност – чл.92, ал.2 ЗЗД, и за забава на кредитора – чл.95 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.234, ал.3, т.2, предложение второ КТ “С договора по ал. 1 страните могат да уговорят отговорност при неизпълнение на задълженията по предходната точка”. Предходната точка предвижда, че страните по договора могат да уговорят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години. С оглед отговора на поставените от ищеца въпроси настоящата съдебна инстанция намира, че изводите на въззивната инстанция за дължимост на процесната неустойка като краен извод са правилни. Уговорената между страните неустойка не е нищожна. Като такава тя е предвидена за договаряне в самия закон като отговорност при неизпълнение на задълженията, уговорените между страните по договора, в случая задължението по чл.5, б.”а” от договора. Поради това неоснователни са наведените от ищеца оплаквания в касационната му жалба. Нещо повече, в касационната жалба е наведен довод, че чл.6, б.”а” от договора не представлява клауза за неустойка. Този довод се навежда за пръв път с касационната жалба, поради което следва да се остави без разглеждане. Неоснователен е и доводът относно осигуряване на работа на работника по придобитата квалификация от страна на работодателя, поради което неустойка не се дължи. Този довод е навеждан и пред първата инстанция и пред въззивния съд. Изводите на последния са правилни, тъй като в самия договор липсва такова задължение за работодателя, от една страна, а от друга страна, не е налице промяна на трудовия договор, която да визира ищеца като машинист само на дизелови мотрисни влакове “ДЕЗИРО КЛАСИК”. От представените по делото доказателства е видно, че ищецът е уволнен от длъжността “локомотивен машинист”, което включва управление и на други железопътни возила. Предвид изложеното касационната жалба на ищеца се явява неоснователна, поради което следва да се остави без уважение, а обжалваната от него част на въззивното решение – в сила. Касационната жалба на ответника по исковата молба също е неоснователна по следните съображения: Неоснователни са оплакванията на , че въззивната инстанция е нарушила разпоредбата на чл.92, ал.2 ЗЗД и се произнесла служебно по въпроса за намаляване на неустойката. При безспорно установен наведен довод за приложението на чл.92, ал.2 ЗЗД, както в исковата молба, така и в доклада по чл.146 ГПК, въззивната инстанция законосъобразно се произнесла по него и в съответствие с доказателствата е стигнала до правилен извод, че част от уговорената неустойка не се дължи. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение първо ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение№V-35/10.4.2009 г. по гр.д.№40/2009 г. по описа на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: