Р Е Ш Е Н И Е
№ 208
Гр. София, 19 март 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП А. ЛАКОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1070/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба от упълномощения защитник на подсъдимия И. П. Х., адв. Й. Й. срещу решение № 93/31.07.2018 г. на Апелативен съд-гр.Велико Търново, по в.н.о.х.д. № 101/2018 г., в която са релевирани касационните основания - съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е отнесено до нарушение на чл.303 от НПК, като се сочи, че съществени за делото обстоятелства като скоростта на движение на подсъдимия и мястото на удара са останали неизяснени и присъдата почива на предположения. В жалбата се прави анализ на експертните авто-технически заключения, като се твърди, че същите са изготвени на базата на непълен и неточен протокол за оглед на мястото на произшествието, което е довело и до неправилни експертни изводи.
Нарушението на закона се извежда от тезата за обективна несъставомерност на извършеното от подсъдимия деяние, поради липса на причинна връзка между допуснатите от него нарушения по ЗДП и смъртта на пострадалия мотоциклетист. Деянието се оценява като случайно, настъпило в резултат от предприета от подсъдимия спасителна маневра, с цел избягване на удара с възникнало непредвидимо препятствие на пътя, което е бил мотоциклета на пострадалия водач, необозначен със светлини. Оспорва се и извода на въззивния съд за липсата на причинна връзка между деянието и допуснатите от пострадалия нарушения на пътното законодателство. По изложените съображения се прави искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия.
В съдебно заседание пред ВКС упълномощеният защитник на подсъдимия, адв. Й. поддържа касационната жалба по наведените в същата касационни основания и съобразно доводите, изложени в тяхна подкрепа, които моли да бъдат отчетени при постановяване на касационното решение. Поддържа искането от жалбата за отмяна на решението и оправдаване на подзащитния му.
Подсъдимият Х., в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан.
Прокурорът от ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и моли да се остави в сила решението на апелативния съд.
Частният обвинител, Г. К., редовно уведомена не се явява и не се представлява пред ВКС.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди основанията, наведени в касационната жалба на защитата на подсъдимия и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 130/01.12.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 15/2017 г., по описа на Окръжен съд – гр. Велико Търново, Наказателна колегия, подсъдимият И. П. Х. е признат за виновен в това, че на 18.09.2016 г., на път /номер/, при км.114 в посока [населено място], при управление на моторно превозно средство / МПС / - собствения си лек автомобил марка „марка“ с регистрационен номер /рег. номер/, нарушил правилата за движение по чл.21, ал.1 от Закона за движение по пътищата / ЗДП / , като превишил максимално допустимата за този участък скорост от 90 км/ч и се движил със скорост от 112 км/ч и по чл.25, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Й. Б., поради което и на осн. чл. 343, ал.1, б. „в”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, изтърпяването на което е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.
На осн.чл.343г от НК на подсъдимия Х. е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от тридесет месеца, считано от отнемането на свидетелството му за управление по административен ред.
С решение № 93/31.07.2018 г. на Апелативен съд-гр.Велико Търново, Наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. № 101/2018 г., присъдата на Окръжен съд – гр. Велико Търново, № 130/01.12.2017 г. по н.о.х.д. № 15/2017 г., е изменена в частта относно наказанието, което е определено при условията на чл.55 от НК, както следва: наказанието лишаване от свобода е намалено на една година и шест месеца, размерът на изпитателния срок е намален на три години и лишаването от право да управлява МПС на две години.
В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационната жалба на подсъдимия, чрез упълномощения му защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Релевираното оплакване за наличие на допуснати съществени процесуални нарушения е мотивирано с довод за нарушение на разпоредбата на чл.303 от НПК, присъдата и потвърдителното решение да не почиват на предположения, а на безспорно установени по делото факти.
На първо място следва да се посочи, че наведените в жалбата съображения за фактическа необоснованост на въззивното решение не подлежат на касационен контрол. Необосноваността не е сред предвидените касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и не се включва в касационната проверка. ВКС проверява само правилността на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, като не разполага с правомощия да проверява фактическата необоснованост на съдебните им актове по същество. В този смисъл касационната инстанция не може да контролира вътрешното убеждение на въззивния съд относно приетите за установени фактически положения, свързани с механизма на пътно-транспортното произшествие, като скоростта на движение на автомобила на подсъдимия и мястото на настъпване на инициалния удар между превозните средства, при положение, че в доказателствената дейност по тяхното установяване не са допуснати процесуални нарушения.
Касационната проверка на атакуваното решение не установи наличие на съществени процесуални нарушения, които да налагат упражняване на правомощието на ВКС за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. Апелативният съд е изпълнил задължението си по чл.13 от НПК за обстоен анализ на всички доказателствени източници, в резултат на което крайният извод от доказателствената му дейност е обективиран по ясен и несъмнен начин, който позволява процеса на формиране на вътрешното му убеждение по фактите да бъде надлежно проверен.
Аналогични на направените с касационната жалба възражения в насока обективността на авто-техническите експертизи по делото, за които се сочи, че са изготвени на базата на недостатъчен обем доказателства, са били правени и пред въззивния съд, който е дал мотивиран и аргументиран отговор за тяхното отхвърляне. В касационната жалба на защитата се акцентира върху съставения протокол за оглед от мястото на произшествието и липсата на подробно описание на „частните признаци на различните следи и находки“ от същото, като се сочи, че това е довело до невъзможност за качествения им анализ, поради което и възприетата в експертизите скорост на движение на автомобила на подсъдимия е хипотетична и не почива на обективни данни. По същите съображения се оспорват и фактическите изводи на въззивния съд в тази насока, който, според защитата не разполага със специални знания и не може да опровергава становището на експертите в съответната област.
Както се посочи по-горе фактическата необоснованост на актовете на контролираните съдилища не е сред касационните основания, поради което ВКС не извършва проверка на приетите за установени от тях факти по същество. Допустимата касационна проверка може да бъде отнесена до процесуалната стойност на експертните заключения, която защитата оспорва с жалбата.
В хода на съдебното производство пред окръжния съд, по изрично искане на защитата на подсъдимия е назначена повторна авто-техническа експертиза, която да отговори на въпросите за точното място на удара между автомобила на подсъдимия и мотоциклета на пострадалия и скоростта им на движение, както и за произхода на намерените на мястото на произшествието следи от гуми, описани в съставения по делото протокол за оглед. В изготвената повторна експертиза, назначена при условията на чл.153 от НПК, поставените въпроси са получили еднозначен и обоснован отговор, поради което въззивният съд не е имал основание да не я кредитира с доверие и да използва съдържанието й в процеса на доказване на обвинението.
Видно от съдържанието на повторната експертиза, същата е изготвена след посещение от страна на експертите на мястото на произшествието и извършен личен оглед, при което са били идентифицирани и съпоставени на място заснетите на снимковия материал, част от протокола за оглед, дървета, деформации на пътното платно, / пропуквания, продирания/ пътни знаци, километрични камъни и т.н., като резултатите от изследването се съдържат в експертизата. В заключението изрично е посочено, че отговорите на поставените задачи относно скоростта на лекия автомобил и мястото на удара са изградени на базата на намерените и описани в протокола за оглед обективни находки, както и от деформациите по автомобила и мотоциклета и другите данни по делото за следите от произшествието. Възражението, че липсата на описание на частните признаци на следите от гуми и останалите находки от района на произшествието, закрепени в протокола за оглед, препятства възможността за обективни експертни отговори на поставените задачи е неоснователно. В заключението на повторната експертиза и в устните разяснения на вещите лица е даден ясен отговор на въпроса въз основа на какви данни са получени отговорите на поставените въпроси, в това число и кои от оставените на мястото на произшествието следи по платното са използвани за установяване на мястото на удара и скоростта на превозните средства.
В мотивите към въззивното решение специалните знания на експертите не са поставени под съмнение и са използвани при изграждането на фактическите изводи на съда за скоростта на автомобила и мястото на инициалния удар. Отчетената от съда кореспонденция между доказателствените източници е анализирана с помощта на заключението на повторната експертиза, която е ценена в съответствие с изискванията на чл.144 от НПК, като способ за изясняване на обстоятелства по делото, за които са необходими специални знания.
Възражението от касационната жалба, че въззивният съд е нарушил правомощията си чрез направения собствен анализ на обективните находки от мястото на произшествието, закрепени в протокола за оглед, като ги е разгледал съвкупно с останалите релевантни за механизма на настъпване на произшествието доказателства и с помощта на заключението на повторната авто-техническа експертиза е достигнал до определени фактически изводи, без да отчита необходимостта от специални знания за това, е напълно несъстоятелно. В принципен план доказателствената сила на експертното заключение не предпоставя неговата задължителност за съда, като в случаите на несъгласие с отговорите на експертите, съдът е длъжен да се мотивира / арг. от чл.154 от НПК/. В конкретният случай въззивният съд е осъществил доказателствената си дейност при пълно съобразяване с изискванията на процесуалния закон и не може да търпи упрек, че подходът му при събирането и оценката на доказателствата е незаконосъобразен. При положение, че направените фактически изводи за произхода на спирачните и другите следи от гуми в района на произшествието и механизма на оставянето им са изградени при спазване на изискванията на чл.13 и чл.14 от НПК и не се констатира нарушение на процесуални норми при анализа на доказателствата, касационната инстанция не може да ги проверява по същество, тъй като това представлява недопустима намеса във вътрешното убеждение на решаващия съд. Следователно, при липсата на констатирани съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд, фактическата необоснованост на постановения от него съдебен акт не може да бъде подложена на контрол, тъй като не съставлява касационно основание.
За пълнота следва да се посочи, че установените по делото следи от гуми, намерени в района на произшествието са детайлно описани и анализирани в повторната авто-техническа експертиза, от гледна точка на техния произход и механизъм на образуване. При устните разяснения на експертите пред окръжния съд, въпросите на защитата по заключението са получили подробни и аргументирани отговори от изготвилите заключението вещи лица, които са били възприети изцяло от решаващите съдилища и са кредитирани с доверие при формирането на фактическите им изводи. Възражението, че въззивният съд не е съпоставил отговорите на основната и повторната авто-технически експертизи и не е обсъдил различията между тях също е неоснователно. С назначаването на повторна експертиза първото заключение губи доказателствената си стойност като годен способ за проверка на доказателства и съдът не може да се позовава на съдържанието му при установяването на релевантните за обвинението факти, както и няма задължение да съпоставя двете експертизи, тъй като на анализ подлежи само повторната експертиза.
С касационната жалба се възразява и срещу правилността на заключението на допълнителната авто-техническа експертиза, допусната към повторната експертиза, назначена от окръжния съд, с доводите, че експертните изводи почиват на предположения, изведени от експертната практика, а не на базата на установените по делото факти. Възражението не може да бъде възприето. Допълнителната експертиза е допусната отново по искане на защитата на подсъдимия с поставени от адв. Ц. въпроси, единият от които е конкретен и е свързан със скоростта на движение на превозното средство, управлявано от подсъдимия, а вторият въпрос е от принципно естество и не е свързан с конкретните обстоятелства по делото, в частност въпросът е поставен така : „каква трябва да е разликата в скоростите на две превозни средства при изпреварване, за да се извърши то безопасно ?“ Експертните отговори от заключението са съобразени с поставените въпроси, като логично при отговора на втория въпрос, при устните разяснения, експертите са се позовали на експертната практика по темата, като са посочили, че се касае за принципен въпрос и при отговора му не са съпоставяли конкретни факти.
С оглед изложеното, не се констатира наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което оплакването от жалбата се намери за неоснователно.
В рамките на приетата фактическа обстановка, материалният закон е приложен правилно, поради което ВКС не констатира наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Контролираните съдилища правилно са заключили, че извършеното от подсъдимия Х. деяние осъществява от правна страна фактическия състав на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК.
Правните съображения на въззивния съд по отношение нарушението по чл.21, ал.1 от ЗДП са верни и изцяло съобразени с установените по делото факти за това, че подсъдимият Х. е управлявал лекия автомобил със скорост над разрешената за съответния пътен участък, която е от 90 км/ч, в тъмната част на денонощието, на къси светлини на автомобила, което е препятствало възможността му да възприеме своевременно пострадалия мотоциклетист и да избегне удара с него, в резултат на което е последвала смъртта му. Правно издържани са изводите на въззивния съд, че при избраната скорост на движение от 112 км /ч, при която опасната зона за спиране е 110 метра, подсъдимият Х. не е могъл да избегне удара с пострадалия мотоциклетист чрез спиране, независимо дали се е движел на къси или дълги светлини на фаровете. Това е така, тъй като в момента, в който мотоциклета на пострадалия е попаднал в осветената зона на фаровете на автомобила, отстоянието между двете превозни средства при дълги светлини е било от 100 метра, а при къси светлини от 60 метра, което и в двата случая е по-малко от опасната зона за спиране на подсъдимия. Ударът е могъл да бъде избегнат чрез спиране, ако подсъдимият се е движел с разрешената скорост от 90 км/ч на дълги светлини, при която скорост опасната му зона е по-малка от отстоянието до мотоциклета на пострадалия, което при всички случаи позволява спиране на лекия автомобил преди установеното място на удара.
Отделно от това, като се е позовал на заключението на допълнителната авто-техническа експертиза, съгласно която осветеността на фаровете на управлявания от подсъдимия лек автомобил марка „марка“ при скорост от 90 км/ч е съответно, при къси светлини от 188.90 метра и при дълги светлини от 314.90 метра, съдът правилно е отчел, че при движение с разрешената скорост, подсъдимият е имал възможност да избегне удара при движение на къси и на дълги светлини на фаровете и да предотврати произшествието чрез промяна на посоката си на движение. При установените фактически данни за скоростта на движение на подсъдимия и отстоянието, на което се е намирал мотоциклета на пострадалия, основната причина за настъпване на произшествието е превишената скорост на движение на подсъдимия, тъй като при движение с разрешената за съответния пътен участък скорост той е имал обективна възможност да възприеме своевременно движещия се пред него мотоциклетист и да спре в рамките на опасната си зона, при което да избегне удара.
ВКС споделя изцяло тезата на контролирания съд, че не се касае до хипотеза на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Движещото се попътно пред автомобила на подсъдимия друго превозно средство не може да бъде окачествено като внезапно появило се препятствие, след като подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да избегне удара с него, тъй като се е движел със скорост над разрешената за съответния пътен участък. Възражението, че липсата на поставени задни светлини на мотоциклета на пострадалия е препятствала възможността за своевременното му възприемане от подсъдимия също е неоснователно. В устните разяснения на експертите при изслушването на допълнителната експертиза е посочено, че изчислената зона на осветеност от фаровете на автомобила е съобразена с тези данни по делото и установените стойности са определени на базата на всички относими към видимостта фактори за конкретната пътна обстановка /стр.5 от заключението/.
По отношение на възражението на защитата за значимостта на допуснатите от пострадалия нарушения по ЗДП при управлението на процесния мотоциклет и причинната им връзка с настъпването на произшествието, въззивният съд е изложил подробни съображения, които ВКС изцяло споделя и не намира за необходимо да преповтаря /стр.15-16 от решението /. ВтАС правилно е приел, че от страна на Б. е допуснато нарушение по чл.70, ал.1 от ЗДП, изразяващо се в липса на средства за осветление и светлинна сигнализация на управлявания от него мотоциклет, като същото се намира в причинна връзка с настъпилото пътно произшествие, което обстоятелство е било взето предвид при определянето на съответното наказание. Едновременно с това правилно е отчетено, че нарушението на пострадалия не променя извода за вината на подсъдимия, който на самостоятелно основание е причинил настъпването на пътното произшествие, довело до смъртта на пострадалия, чрез допуснатото от него нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДП, съгласно обсъденото по-горе в настоящото решение.
ВКС не се съгласява с тезата на контролираните съдилища, че допуснатото от подсъдимия нарушение по чл.25, ал.1 от ЗДП също се намира в причинна връзка са настъпилото ПТП. Както сам е посочил въззивният съд в мотивите към решението, подсъдимият не е могъл да спре и да предотврати удара с мотоциклета на пострадалия, поради превишената скорост, с която се е движел. Това е била и причината за настъпване на произшествието, а не предприетото от него неправомерно изпреварване на мотоциклета, която маневра Х. е предприел с цел да избегне удара с движещото се пред него превозно средство, тъй като отстоянието между тях не е позволявало това да се осъществи чрез спиране.
Констатираната неточност не се отразява върху крайния извод на съда за квалификацията на деянието, която е правилна и съобразена с допуснатото от Х. нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДП и причинната му връзка с настъпването на вредоносния резултат.
С оглед изложеното, претендираното нарушение на материалния закон не се установи да е налице, поради което и искането на подсъдимия за неговото оправдаване не може да бъде удовлетворено и въззивното решение следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 93/31.07.2018 г. на Апелативен съд-гр.Велико Търново, по в.н.о.х.д. № 101/2018 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: