2 Р Е Ш Е Н И Е № 256 гр. София, 01.07. 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 223 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. П. срещу решение № 17353/14.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1757/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № І-49-238/09.12.2013 г. по гр. дело № 21397/2011 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е осъдена Н.... (НЗОК) да заплати на жалбоподателя сумата 8 494.41 EUR, представляваща направените от него разходи за лечение в чужбина – Република Франция, през периода 24-27.01.2008 г. и 25-28.06.2009 г.; и въззивният съд е изпратил делото по подсъдност (подведомственост) на Административния съд – София-град, като първа инстанция. За да обезсили първоинстанционно решение и изпрати делото за разглеждане на административния съд, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел следното: В исковата молба на касатора са изложени твърдения, че незаконосъобразно с писмо с изх. № 19-0126/10.02.2011 г., ответната НЗОК е отказала да му заплати процесната сума 8 494.41 EUR, представляваща направени от него разходи за лечение в Република Франция, понеже не е поискал и не е получил предварително разрешение за планирано лечение в друга държава-членка. Въззивният съд е намерил, че този писмен отказ на НЗОК е с характер на индивидуален административен акт и че доводите на жалбоподателя срещу него предпоставят правен интерес от неговото обжалване пред административния съд. В тази връзка е прието и че отказът за плащане на някое от основанията по чл. 45, ал. 1 от ЗЗО обосновава интерес от претенция за обезщетение, съразмерно твърдените претърпени вреди, като пряко следствие от незаконосъобразен акт на държавен орган или негови длъжности лица при осъществяване на административна дейност, а не за вреди от договорно правоотношение. С оглед на това, градският съд е приел, че е налице хипотезата на специалния иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, подлежащ на разглеждане по реда на АПК. В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа и доразвива в откритото съдебно заседание. Ответната НЗОК не е подала отговор на касационната жалба в срока за това. С определение № 367/17.03.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния правен въпрос: дали изходящ от НЗОК, писмен отказ на покана за доброволно плащане на разходи за лечение в чужбина е индивидуален административен акт. С такова писмено волеизявление НЗОК, чрез управителя си, отказва да престира парично плащане по здравно-осигурително правоотношение, които правоотношения са предмет на регулиране и регламентиране, не на обективното гражданско (частно) право, а на публичноправното законодателство, в случая – чл. 36, ал. 1 (сега отменен, но действал към датата на процесния по делото отказ), във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗО. Поради това, такъв отказ за плащане (възстановяване) на разходи за лечение в чужбина, направен от страна на НЗОК, не представлява неизпълнение на гражданскоправно (частноправно) парично задължение, произтичащо от правоотношение между равнопоставени правни субекти. Такъв отказ за парично плащане се извършва от страна на НЗОК (чрез управителя й) в рамките на нейната публичноправна – специализирана административна дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за заплащане (закупуване) на здравни дейности, в която се изразява задължителното здравно осигуряване – чл. 2 от ЗЗО. Такъв отказ за заплащане (възстановване) на разходи, направени от физическо лице – български гражданин за лечение в чужбина, несъмнено засяга негови права и законни интереси (чл. 36, ал. 1 (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗО), като отказът се постановява от административен орган, какъвто е управителят на НЗОК (чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗА, във вр. с чл. 19 от ЗЗО) – от името на овластена със закон организация, осъществяваща административно-управленската дейност по задължителното здравно осигуряване (чл. 2 и чл. 36, ал. 1 (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 и с от ЗЗО). От изложеното несъмнено следва изводът, че изходящият от НЗОК, чрез управителя й, писмен отказ за заплащане (възстановяване) на разходи, направени за лечение в чужбина, е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 и ал. 4 от АПК. Този извод не се променя от наличието на приложимо в тези случаи, право на ЕС. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд (решение № 10600/19.07.2012 г. по адм. дело № 2926/2012 г. на VІ-то отд. на ВАС, решение № 3853/16.03.2012 г. по адм. дело № 10436/2011 г. на VІ-то отд. на ВАС, решение № 14442/05.11.2013 г. по адм. дело № 13041/2012 г. на ІІІ-то отд. на ВАС). При така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос, правилен е решаващият извод в обжалваното въззивно решение на СГС, че обективираният в писмо с изх. № 19-0126/10.02.2011 г. на управителя на ответната НЗОК, отказ да бъде заплатена на касатора-ищец процесната сума 8 494.41 EUR, представляваща направени от него разходи за лечение в Република Франция, е индивидуален административен акт. Правилен е и крайният извод на въззивния съд, че след като исковата претенция на жалбоподателя произтича от твърдяна от същия незаконосъобразност на този индивидуален административен акт – в исковата молба са изложени ясни и подробни доводи и съображения, че отказът е незаконосъобразен, то правният спор по делото е от компетентността на Административния съд в София-град, а не на Софийския районен съд, както и че постановеното от последния решение по спора, е процесуално недопустимо. Също по вече изложените съображения, неоснователни са доводите на касатора, че спорът по делото следвало да се разгледа по реда на ГПК, а не на АПК, тъй като в случая според него не е налице индивидуален административен акт, и тъй като възстановяването на средствата за лечение в чужбина му се дължи съгласно европейското законодателство и практиката на Съда на Европейския съюз в Л.. В тази връзка следва да се отбележи и че прецизирането и уточняването на твърденията и исканията в исковата молба на касатора – дали, освен плащането на процесната сума, като възстановяване на направени разходи за лечение в чужбина – по публичноправното, административно здравноосигурително правоотношение, се иска и отмяна на отказа за това, представляващ индивидуален административен акт, чиято незаконосъобразност подробно се обосновава от страна на ищеца, респ. – дали се иска обезщетение за вреди, причинени от този индивидуален административен акт, са все въпроси, които нямат значение за подведомствеността (подсъдността) на спора, който не е гражданскоправен, а е административноправен, поради което тези въпроси също са от компетентността на административния съд, който следва да го разгледа. Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба на ищеца, че обжалваното въззивно решение на СГС е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като с определение № 7233/26.04.2012 г. по ч. гр. дело № 2994/2012 г. на СГС, постановено също по настоящото дело, друг състав на СГС вече се е произнесъл в обратен смисъл по въпроса за подсъдността (подведомствеността) на правния спор, като е върнал делото за разглеждане от СРС. Както вече е посочено в постановеното по делото определение по чл. 288 от ГПК, съгласно трайно установената практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, въззивната съдебна инстанция служебно следи за наличието на абсолютните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, каквито са и подведомствеността и подсъдността на правния спор, респ. – за процесуалната допустимост на постановеното по иска първоинстанционно съдебно решение, срещу което е подадена въззивна жалба. При служебното извършване на тази преценка относно допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, съответният въззивен съдебен състав не е обвързан от преценката относно подведомствеността и подсъдността на спора, извършена от друг въззивен състав на същия съд по същото дело, макар и с влязло в сила определение по частна жалба. Това ясно следва от разпоредбата на чл. 269, изр. 1 от ГПК, както и от разпоредбата на чл. 278, ал. 3 от ГПК, съгласно която постановеното по делото определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд. Предвид всичко изложено, на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 17353/14.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1757/2014 г. на Софийския градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.