Р Е Ш Е Н И Е
№ 93
София, 30.05.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на десети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светла Цачева
Членове: Албена Бонева
Боян Цонев
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 5661 по описа за 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 13 от 06.01.2016 година е допуснато касационно обжалване на решение № 2628 от 21.04.2015 година по гр.д. № 9116/2014 година на Софийски градски съд в частта му по предявените от Д. Л. Б. от [населено място] против [фирма] в несъстоятелност искове с правно основание чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД за присъждане на трудово възнаграждение в размер на 2984.06 лева за периода от 01.07.2009 г. до 01.09.2010 г. и за обезщетение за забава в размер на законната лихва от 527,77 лева.
Касационно обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящия изхода на делото процесуалноправен въпрос: налице ли е правен интерес от претенция по чл. 128 КТ за присъждане на неизплатено от работодателя в несъстоятелност трудово възнаграждение, когато вземането е прието в производството по несъстоятелност.
В решение от 09.12.2013 год. по гр.д. №1725/2013 год. на Бургаския окръжен съд, влязло в сила с постановяването по реда на чл. 288 ГПК на определение № 170 от 16.02.2015 г. по гр.д. № 2682/2014 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд; решение на Софийски градски съд по гр.д. № 3328/09 г. и определение от 21.10.2009 г. по ч. гр.д. № ч.гр.д. № 552/09 г. на Трето гражданско отделение, постановено във връзка с издаване на изпълнителен лист за присъдени с решението суми на основание чл. 225, ал. 1 КТ и решение от 16. 05. 2013 г. по гр. д. № 1088/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, влязло в сила при условията на чл. 296, т.3, пр. І-во ГПК с постановяването на определение № 75 от 17.01.2014 г. по гр.д. № 5606/ 2013 г. на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд е прието, че правен интерес от иск за парично вземане по трудово правоотношение е налице и след откриване на производство по несъстоятелност по отношение на работодателя. В посочените съдебни актове е прието, че предявяването на вземането по реда на чл. 685 ТЗ и чл. 688 ТЗ в производството по несъстоятелност не съставлява пречка за провеждане на иска по чл. 128 КТ с оглед разпоредбите на чл. 637, ал.1 и ал. 6, т. 2 ТЗ; че не определя извод за липса на правен интерес от иска по чл. 128 КТ или друго вземане по трудов спор и обстоятелството, че за присъденото вземане ищецът не може да проведе индивидуално принудително изпълнение, а може да получи удовлетворение единствено в рамките на универсалното изпълнително производство по несъстоятелност. Прието е, че изричната разпоредба на чл. 637, ал. 6, т. 2 КТ изключва преценката на съда за допустимост на предявената по исков ред претенция на работника срещу работодателя дружество в несъстоятелност; че изключението по чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ за трудовите спорове е продиктувано от социалната действителност и стремеж към социална справедливост, а целта му е да се гарантира на работника изплащането на трудово възнаграждение или обезщетение по трудово правоотношение и при открито производство по несъстоятелност за ответника работодател.
В противоречие с така формираните изводи относно допустимостта на иска за вземане по трудов спор при открито по отношение на ответника производство по несъстоятелност, в обжалваното въззивно решение е прието, че след като в производството по несъстоятелност вземането е признато и липсва спор относно размера му, за ищеца липсва правен интерес от предявяване на същото вземане по исков ред; че приемането на вземането на работника в списъка, утвърден от съда по несъстоятелността ангажира безусловно отговорността на ответника работодател да изплати тази сума при условията на установените за това правила в производството за несъстоятелност. Прието е, че след като в рамките на особеното производство по несъстоятелност, контролиран от съда орган е признал съществуването на правото, предмет на иска, а законът утвърждава правилата, по които то може да бъде реализирано пак под непосредствен съдебен надзор, то липсва интерес от предявената претенция по реда на общия исков процес.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за правилно следното становище:
Съгласно чл. 637, ал. 1 ТЗ, с откриване на производството по несъстоятелност започналите дела по трудови спорове за парични вземания не се спират, а съгласно чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ е допустимо да се образуват дела по трудови спорове и след откриване на производството по несъстоятелност. Работникът разполага с възможност да предяви иск за паричното си вземане от трудово правоотношение преди или след откриване на производството по несъстоятелност на дружеството работодател и този иск е винаги допустим. Влязлото в сила положително за работника решение по трудовия спор следва да бъде съобразено от синдика при изготвяне на списъка на приетите вземания и от съда по несъстоятелността при одобряване на списъка.
Същевременно, работникът има право да предяви вземането си и в производството по несъстоятелност (чл. 685, ал.1 ТЗ), но дори и да не стори това, вземането му, произтичащо от трудово правоотношение следва да бъде вписано служебно от синдика в списъка на приетите вземания – чл. 687, ал. 1 ТЗ. Вземането се смята за прието, когато е включено в одобрения от съда по несъстоятелността списък на приетите вземания – чл. 693, ал.1 ТЗ, а определението на съда за одобряване на списъка на приетите вземания се обявява в търговския регистър – чл. 692, ал. 5 ТЗ.
Когато кредиторът или длъжникът не са направили възражение срещу приетото вземане в срока по чл. 690, ал.1 ТЗ, то съществуването му не може да бъде оспорено след одобрението на списъка от съда. Вземането не може да бъде оспорено и когато длъжникът или кредиторът, направили възражение в срока по чл. 690, ал.1 ТЗ не предявят иск за установяване несъществуването му в срока по чл. 694, ал.1 ТЗ – в седмодневен срок от момента на обявяване в търговския регистър на определението на съда за одобряване списъка на приетите вземания. С изтичане на този срок възможността за оспорване на вземането чрез иск се преклудира, т.е. по отношение на това вземане списъкът на приетите вземания влиза в сила. След този момент вземането на работника от трудово правоотношение се дължи неотменимо и подлежи на удовлетворяване при разпределението съобразно привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 4 ТЗ.
От изложеното следва, че след обявяване в търговския регистър на списъка на приетите вземания от съда по несъстоятелността, когато срещу вземането не е направено възражение в срока по чл. 690, ал.1 ТЗ, както и когато е направено възражение, но в седмичния срок по чл. 694, ал.1 ТЗ срок след обявяване на списъка не е предявен иск за установяване несъществуването му, гражданскоправния спор относно вземането на работника от трудово правоотношение е разрешен със сила на пресъдено нещо. С това правото му на иск се погасява – разрешеният със сила на пресъдено нещо спор относно вземането е пречка за съществуването на правото на иск, поради което продължаването на производството по исков ред относно същото вземане се явява недопустимо и при направен отвод за сила на пресъдено нещо относно вземането по трудов спор, предмет на гражданското дело, съдът е длъжен да прекрати производството на основание чл. 299, ал.1 ГПК. Правата на работника за вземането му по трудовото правоотношение са гарантирани с приемане на вземането му в списъка, одобрен от съда по несъстоятелността; вземането може да бъде реализирано само в рамките на универсалното принудително изпълнение (индивидуално принудително изпълнение въз основа на изпълнителен лист по делото по трудовия спор не може да бъде проведено извън производството по несъстоятелност), поради което при така действащата правна уредба, съдържанието на продиктуваните от стремеж към социална справедливост норми на чл. чл. 637, ал. 1 и ал. 6, т. 2 ТЗ са приложими до момента на разрешаване на въпроса кои вземания са приети за удовлетворяване от масата на несъстоятелността.
Производството по трудовия спор е недопустимо и когато приетото от съда вземане е оспорено от кредитор на масата на несъстоятелността и този кредитор е предявил иск по чл. 694, ал.1 ТЗ за установяване на несъществуването на приетото от съда вземане. В този случай делата (това по трудовия спор и по иска по чл. 694, ал.1 ТЗ) са с идентичен предмет, но влязлото в сила решение по трудовия спор между работника и работодателя в несъстоятелност не може да бъде противопоставено на кредитор на масата на несъстоятелността, тъй като той не е участвал в производството по трудовия спор и решението не го обвързва. Обратно - влязлото в сила съдебно решение по иска по чл. 694, ал.1 ТЗ има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност (чл. 694, ал.4 ТЗ), поради което за ищеца по трудовия спор правния интерес от провеждане на иска отпада.
С искова молба, въз основа на която е образувано гр.д. № 57194/2012 г. на Софийски районен съд, ищецът Д. Л. Б. от [населено място] е предявил срещу [фирма] в несъстоятелност обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ; чл. 269, ал. 2 КТ; чл. 221, ал.1 КТ и чл. 86 ЗЗД. С влязло в сила определение от 09.05.2013 г. съдът е прекратил производството по иска с правно основание чл. 269, ал.2 КТ за сумата 1320 лева, съставляващи стойност на договорено допълнително възнаграждение в натура за периода м. 7.2009 г. – м. 10.2010 г. С решение от 14.10.2013 г. по съществото на делото, предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 128, ал.1 КТ е уважен в размер на 9871,60 лева и е отхвърлен за разликата до 11637,58 лева ; искът с правно основание чл. 269, ал. 2 ГПК е уважен в размер на 824 лева по претенцията за периода от м. 11.2011 г. до м. 1.2012 г. вкл., а искът с правно основание е уважен в размер на 907,35 лева. С допълнително решение от 04.04.2014 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, искането за произнасяне по претенцията по чл. 269 КТ за сумата 1320 лева, съставляващи стойност на ваучери за храна за периода м. 7.2009 г. – м. 10.2010 г. е оставено без уважение, тъй като производството в тази му част е било прекратено с влязло в сила определение, а в частта за присъждане на трудово възнаграждение в размер на 2984 лева за периода м. 7.2009 г. – м. 09.2010 г., както и за лихви в размер на 527,77 лева за периода 07.2009 г. – 28.02.2011г., производството е прекратено като недопустимо. Прието е, че претендираното вземане за трудово възнаграждение е прието от съда по несъстоятелността, където ищецът е вписан под № 75 в списъка на приетите вземания, съставен на 01.03.2011 г., с което отговорността на ответното дружество да изплати тази сума е безусловно ангажирана.
С въззивно решение № 2628 от 21.04.2015 г. по гр.д. № 9116/2014 г., Софийски градски съд е потвърдил изцяло първоинстанционните решения от 14.10.2013 г. и допълващото го решение от 04.04.2014г. в обжалваната им част – в частта, с която производството по делото е прекратено по отношение на вземанията за трудово възнаграждение за периода м. 7.2009 г. – м. 09.2010 г.; в частта по претенцията за лихви в размер на 527,77 лева за периода 07.2009 г. – 28.02.2011г., както и в частта, с който съдът е оставил без уважение искането за присъждане на сумата 1320 лева, съставляващи стойност на ваучери за храна за периода м. 7.2009 г. – м. 10.2010 г. Въззивният съд е приел за установено, че в периода 01.07.2009 г. – 24.01.2012 г. между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, прекратено от работодателя на основание чл. 327, ал.1, т. 2 КТ със заповед от 24.01.2012 г. Прието е, чрез препращане към мотивите на Софийски районен съд по реда на чл. 272 ГПК, че претенцията за сумата 1320 лева, съставляващи стойност на ваучери за храна за периода м. 7.2009 г. – м. 10.2010 г. е извън предмета на делото, поради прекратяване на производството в тази му част, поради което съдът не е дължал произнасяне по съществото на спора. За неоснователни са приети и оплакванията, че съдът не е съобразил направеното от ответника признание на дължимите суми, до който размер искът на ищеца е бил изцяло уважен. Като допълнителен аргумент за неоснователност на оплакванията на въззивника, съдът е приел, че в частта по претенцията за неизплатено трудово възнагражение не дължи произнасяне по съществото на спора, тъй като въззивната жалба е просрочена – подадена след изтичане на срока за обжалване на определението за прекратяване на производството, какъвто характер има решението от 04.04.2014 г. в частта му по исковете по чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД.
Касационната жалба против въззивното решение в частта му, с която производството по делото е прекратено по исковете с правно основание чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД е постъпила от Д. Л. Б.. В останалата му част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се поддържа, че съдът е формирал неправилни изводи за недопустимост на иска по чл. 128 КТ, който бидейки трудов спор може да бъде проведен успоредно с производството по несъстоятелност. Изложени са и оплаквания, че съдът не е зачел представените по делото доказателства за направени от дружеството ответник признания за дължимост на всички претендирани суми от неизплатено трудово възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в несъстоятелност не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира касационните оплаквания за неоснователни. Предвид изложените мотиви относно допустимостта на иск за вземане по трудов спор при открито по отношение на ответника производство по несъстоятелност, то при доказателства за влязъл в сила акт на съда по несъстоятелността, обявен в търговския регистър на 31.01.2013 г., с който вземането на ищеца е прието, продължаването на производството по исков ред за същото вземане е недопустимо.
При служебната проверка за валидност и допустимост обжалваното въззивно решение обаче, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд констатира, че решението е недопустимо в обжалваната му част. Решението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството в частта за присъждане на трудово възнаграждение в размер на 2984 лева за периода м. 7.2009 г. – м. 09.2010 г., както и за лихви в размер на 527,77 лева за периода 07.2009 г. – 28.02.2011г., имащо в тази му част характер на определение, не е обжалвано в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, предвид което изводът на въззивния съд, че определението за прекратяване на производството е влязло в сила като необжалвано е правилен. Неправилно обаче, след констатация, че въззивната жалба срещу допълнителното решение от 04.04.2014 г. в частта по исковете по чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД е просрочена, въззивният съд е изложил мотиви по съществото на спора в тази му част и е потвърдил първоинстанционното решение – произнесъл се е недопустимо по правилността на влязъл в сила съдебен акт.
Предвид изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, въззивното решение следва да бъде обезсилено в обжалваната му част като недопустимо, воден от което
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 2628 от 21.04.2015 година по гр.д. № 9116/2014 година на Софийски градски съд в частта му, с която е потвърдено решение от 04.04.2014 г. по гр.д. № 57194/2012 г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството по предявените от Д. Л. Б. от [населено място] против [фирма] в несъстоятелност искове с правно основание чл. 128 КТ и чл. 86 за трудово възнаграждение от 2984.06 лева за периода от 01.07.2009 г. до 01.09.2010 г. и за обезщетение за забава в размер на законната лихва от 527,77 лева. Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |