Ключови фрази
Непозволено увреждане * събиране на публично държавно вземане * обезщетение за имуществени вреди * изпълнително основание * данъчно-ревизионен акт


Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.4
35_11_dec_290gpc_.doc

Р Е Ш Е Н И Е

№ 534/11

С., 16.01. 2012 година


В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на първи декември две хиляди и единадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при участието на секретаря Стефка Тодорова,

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр.дело N 35 /2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете страни по гр.д. № 636 /2010 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., ІІ с-в. срещу решение от 27.09.2010 г., постановено по въззивна жалба срещу решение 15.04.2010 г. по гр.д. № 2925 /2009 г. на Пловдивски окръжен съд , ІV гр. с-в.

С решението е осъден З. С. Г. да заплати на Държавата сумата 64,580.33 лева, обезщетение за имуществени вреди, за които е осъден с присъда по н.о.х.д. № 1939 /2007 г. на Пловдивски окръжен съд, заедно със законната лихва и заедно с разноски, след отмяна на частта от първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, а първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът на Министърът на финансите като представител на Държавата срещу З. Г. за заплащане на 60,111.38 лева, представляващи лихви за забава плащането на главницата (64,580.33 лева), начислена по реда на чл.75 ЗДДС (отм.) до 13.07.2009 г., и въззивният съд е осъдил З. С. Г. да заплати на Държавата сумата 1,224 лева разноски по делото.

Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 834 от 14.06.2011 г. на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материално-правния въпрос за допустимостта на иск по чл.45 ЗЗД за публично държавно вземане при наличие на влязло в сила изпълнително основание – данъчен ревизионен акт срещу търговско дружество, който подлежи на принудително изпълнение съгласно чл.127,ал.2 ДОПК (а преди чл.110,ал.2 Д. (отм.)) и по процесуалноправния въпрос за съдопроизводствения ред, по който следва да се събират публични данъчни задължения, за които има издаден данъчен ревизионен акт, за които е прието, че са разрешени от въззивния съд 1) в противоречие с решение № 356 /20.10.2010 г. по гр.д. № 1712 /2009 г на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че след като държавата разполага с право на принудително изпълнение за данъчните задължения по ЗДДС, чието заплащане е избегнато с деянията, за които е постановена влязлата в сила присъда, както и за дължимите лихви, които също са установени с ревизионния акт, в което е смисълът на осъдителния иск (по чл.45 ЗЗД), то липсва интерес от осъдителен иск за неплатения данък като обезщетение за причинената имуществена вреда, а постановяването на съдебно решение по иска по чл.45 ЗЗД, е процесуално недопустимо, и 2) в противоречие с решение № 188 /06.06.2011 г. по гр.д. № 1508 /2010 г на ВКС, ІІІ г.о. (неправилно посочено като ІV г.о. в определението по чл.288 ГПК), постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че след като установените с влезли в сила присъда и данъчен ревизионен акт на търговски субект задължения за ДДС съвпадат и съгласно чл.117,ал.2 ДОПК (а преди чл.110,ал.2 Д. (отм.)) влезлият в сила данъчен ревизионен акт съставлява изпълнително основание за събиране на вземанията на Държавата от невнесен данък по реда на този кодекс и щом ищецът (Държавата) е разполагал с влязло в сила изпълнително основание за събиране на вземанията си срещу ответника, не е налице правен интерес от предявяването и воденето по общия исков ред на осъдителен иск с правно основание чл.45 ЗЗД с предмет същите вземания за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, а липсата на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка, обуславя процесуална недопустимост на предявените искове, както и на постановените съдебни решения.

Настоящият състав споделя разрешенията в посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които служат за уеднаквяването на практиката на съдилищата по изведените въпроси, по изложените в тях съображения.

По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното:

Въззивният съд е приел, че извършването на престъпленията е установено с влязлата в сила присъда, за това че, през периода от 14.07.2002 г. до 13.09.2002 г. З. Г. при условията на продължавано престъпление с три отделни деяния, които осъществяват поотделно състава на едно и също престъпление, извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, в качеството му на управител на търговско дружество [фирма], е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 64,580.33 лева, представляващи дължим ДДС, като е потвърдил неистини в подадени писмени декларации, които се изискват по силата на посочени в присъдата разпоредби на ЗДДС и ППЗДДС за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, както и за да осуети данъчни задължения в особено големи размери, е водил счетоводна отчетност с невярно съдържание (деянията и резултатът от тях са индивидуализирани според присъдата); З. Г. е осъществил състава на престъпленията на чл.257,ал.1,пр.1 вр. чл.255,ал.1 вр. чл.26,ал.1 вр. чл.2,ал.2 вр. ал.1 НК; по отношение на [фирма] е била извършена данъчна ревизия, завършила с влязъл в сила данъчен ревизионен акт от 2004 г., с който в тежест на проверяваното дружество са възложени данъчни задължения в размери, аналогични на претендираните в настоящото производство, възражението на ответника З. Г. за недопустимост на иска по чл.45 ЗЗД е неоснователно, доколкото не е предвидена забрана за предявяване на искове за идентични по размер вземания на различни основания срещу различни лица, поради което не е налице забраната по чл.126,ал.1 ГПК, която изисква идентичност на страни, основание и петитум в две производства, не са представени и доказателства, че [фирма] е изпълнило задължението си по ревизионния акт; въз основа на правилото на чл.300 ГПК съдът е приел, че с влязлата в сила присъда са установени извършените деяния, тяхната противоправност и виновността на дееца; престъпленията са резултатни и като елемент от техния фактически състав е ощетяването на фиска в установените особено големи размери, което е установено и с данъчния ревизионен акт; право на взискателя е да реши по кой ред, на какво основание и срещу кое лице ще търси дължимите суми, а ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е установил държавата да е събрала данъчните задължения, произхождащи от влезлия в сила данъчен ревизионен акт, доказано е обратното – за неиздължени суми в много по-големи размери; съдът е намерил за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност, като е приел, че от данъчната ревизия е започнала да тече петгодишната погасителна давност, Държавата е предявила граждански иск по н.о.х.д. № 1939 /2007 г. на ПОС за 64,580.33 лева, ведно със законната лихва върху сумата от датата на всяко едно от деянията, ПОС не го е приел за разглеждане, но с предявяването на гражданския иск давността е прекъсната и началната дата на 5-годишния давностен срок за търсене на обезщетение на тези вреди следва да се счита 27.11.2007 г. и давността не е изтекла до предявяването на иска на 09.11.2009 г.; така съдът е намерил иска по чл.45 ЗЗД за доказан, искът по чл.86 ЗЗД съдът е отхвърлил с мотиви, че не е доказан размерът на задължението и въпреки указанията на съда, ищецът не е уточнил претенцията си от момента (от датата) на увреждането.

Касационните оплаквания са за недопустимост и неправилно приложение на материалния закон.

При отговорите на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият съдебен състав приема, че доводът на З. Г. за недопустимост на предявения иск по чл..45 ЗЗД, а и на обусловения иск по чл.86 ЗЗД е основателен.

Настоящият състав намира за основателен довода на жалбоподателя З. Г. за неправилния извод на въззивния съд по приложението на чл.116 и чл.117 ЗЗД, че неприетият за разглеждане граждански иск в наказателното производство прекъсва давността. Основателен е доводът, че изводът на въззивния съд противоречи на приетото с ТР № 5 /05.04.2006 на ОСГТК на ВКС, че за спирането на давността е необходимо да има висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече погасителна давност, какъвто не е учреден по неприетият за разглеждане граждански иск в наказателното производство. От този извод следва и неправилността на извода, че искът по чл.45 ЗЗД не е погасен по давност, след като исковата молба по настоящия спор е подадена на 09.11.2009 г., а вредата е установена с данъчен ревизионен акт на 16.04.2004 г.

С оглед този извод (че главният иск е погасен по давност.) настоящият състав намира за неоснователен довода на Държавата за неправилност на извода на въззивния съд за неоснователност на акцесорния иск за изтеклите лихви, по аргумент, че главният иск не е погасен по давност, а акцесорният е уточнен.

Настоящият състав намира за неоснователен довода на жалбоподателя З. Г. за неправилно приложение от въззивния съд на правилото на чл.300 ГПК по отношение на вредата и причинната връзка, като елементи от фактическия състав на отговорността по чл.45 ЗЗД. Въззивният съд е приел в съответствие с правилото на чл.300 ГПК, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за въззивния съд като граждански съд, който разглежда гражданските последици от деянието, за това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, че извършените от ответника З. Г. престъпления сочат на общия деликтен състав на чл.45 ЗЗД. За вредата и причинната връзка, като елементи на фактическия състав на тази отговорност, въззивният съд е изложил отделни съображения – че те са установени с данъчния ревизионен акт, както и че са произтичащи от резултатния характер на престъпленията (укриване на данъчни задължения в особено големи размери…), за които З. Г. е осъден (за това, че резултатът, а значи и причинната връзка с деянията, с елемент от фактическия състав на престъпленията).

При тези изводи за основателност на касационното основание за недопустимост на въззивното решение съгласно правомощията на настоящата инстанция по чл.293, ал.4 вр. чл.270,ал.3 ГПК въззивното решение следва да бъде обезсилено и производството – прекратено в часттта по разгледаните искове. С оглед на този изход от спора въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която З. С. Г. е осъден да заплати на Държавата сумата 1,224 лева разноски по делото.

Жалбоподателят не претендира разноски и такива не следва да му се присъждат. Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение, но с оглед изхода от спора искането му е неоснователно.

Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът


Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 27.09.2010 г. по гр.д. № 636 /2010 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., ІІ с-в., с което съдът се е произнесъл по искове на Държавата, представлявана от Министъра на финансите, срещу З. С. Г. с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 64,580.33 лева и с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 60,111.38 лева, представляващи лихви за забава на плащането на главницата (64,580.33 лева), начислена по реда на чл.75 ЗДДС (отм.) до 13.07.2009 г..

ОТМЕНЯ въззивно решение от 27.09.2010 г. по гр.д. № 636 /2010 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., ІІ с-в в частта, с която З. С. Г. е осъден да заплати на Държавата сумата 1,224 лева разноски по делото. Вместо това постановява: Отхвърля искането на Държавата за осъждането на З. С. Г. да и заплати съдебни разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.