О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 353 гр. София 03.05. 2022 г. Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на девети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 3237 от 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. С решение №317 от 31.03.2021 г., постановено по в. гр. дело № 3614/2020 г., Софийски апелативен съд е обезсилил решението на СГС, І-21 състав , от 14.08.2020г. по гр.д. № 13985/2019г., в частта, с която е присъдено обезщетение за вреди от незаконно задържане под стража за периода 24.08.-27.08.1999г. ; отменил е решението в частите, с които : е осъдена Прокуратурата на Република България да плати на М. И. Н. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда №51/ 23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС, за разликата над 35 000 лева до 70 100 лева; е осъдена Прокуратурата на Р България да плати на М. И. Н. сумата 4000 лева като обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда №51/ 23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС; е присъдена законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ и по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за периода 20.03.2015г.-28.10.2016г. ; са присъдени на Н. разноски над 483, 55 лева и вместо това е отхвърлил предявения от М. И. Н. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда № 51/23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС , за разликата над 35 000 лева до 70 100 лева, както и искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за периода 20.03.2015г.-28.10.2016г. ;отхвърлил е и предявения от Н. срещу Прокуратурата иск по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда № 51/23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС, в размер на 4000 лева; определил е за начален момент, от който се начислява законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане под стража в размер на 6000 лева, датата 28.10.2016г. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена Прокуратурата да плати на Н. сумата 6 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане по стража, ведно със законната лихва от 28.10.2016г. до окончателното изплащане, при правна квалификация на иска - чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ; в частта, с която е осъдена Прокуратурата да плати на Н. на основание чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда № 51/23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС , до размер от 35 000 лева, ведно със законната лихва от 28.10.2016г. до окончателното изплащане; осъдил е Прокуратурата да плати на Н. на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата 752, 67 лева – адвокатско възнаграждение за един адвокат за представителство на ищеца пред въззивната инстанция. Касационна жалба е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Г. от Апелативна прокуратура – София, против въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане под стража е уважен за сумата от 6000 лв. със законната лихва от 28.10.2016г., както и в частта, с която като краен резултат искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което е оправдана, е уважен в размер 35000лв. със законната лихва от 28.10.2016г. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се и че присъдените размери са необосновано завишени. Искането е за частична отмяна на решението и присъждане на обезщетения, съответни на действително претърпените вреди. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. В подадено в срока за обжалване допълнение към касационната жалба е релевирано при условията на евентуалност искане за отмяна на въззивното решение в частта на произнасянето по иска за обезщетяване на вреди от незаконно задържане под стража и отхвърлянето му изцяло. Приложено е и допълнение към изложението на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по жалбата М. И. Н. не е подала писмен отговор. Касационна жалба е подадена и от М. И. Н., чрез адв. С. Х. и адв. Г. Г. , против въззивното решение в частите, с които е : обезсилено първоинстанционното решение; след частична отмяна на решението на първата инстанция са отхвърлени претенциите й за неимуществени вреди над размер 35000лв. до размер 70100лв. и за имуществени вреди в размер 4000лв.; е определена за начален момент, от който се начислява законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане под стража в размер на 6000 лева, датата 28.10.2016г. В касационната жалба са релевирани оплаквания за недопустимост, неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост – чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете в предявените размери. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран със самостоятелен иск по чл. 2, ал. 1 т.1 ЗОДОВ , който е допустим; че в съответствие с постановките на т. 13 на ТР № 3/22.02.2004г. на ВКС по т.д.№ №3/2004 на ОСГК, Държавата отговаря самостоятелно за вреди от незаконно задържане под стража само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производството; че за вредите от лошите условия в ареста по време на изпълнението мярка за неотклонение "задържане под стража", П. не е легитимирана да отговаря, тъй като условията в ареста са под контрола на ГДИН към Министъра на правосъдието, поради което вреди от несъответствието им с нормативно установените изисквания се реализират по административен ред; че задържането от полицейските органи за срок от 24 часа в някои от изрично изброените в ЗМВР случаи и по постановление на прокурора за срок до 72 часа по реда на НПК осъществяват идентична с тази по мярката за неотклонение „задържане под стража“ принуда спрямо задържаното лице; че спрямо ищцата те са били приложени за периода от 24.08.1999г. до 27.08.1999г., съгласно твърденията в исковата молба и доказателствата по делото, но нито се твърди, нито се установява да са били обжалвани и отменени; че с оглед на това се обосновава извод, че вредите от задържането под стража в резултат от тези две мерки са недопустим предмет на самостоятелна искова претенция, а подлежат на обезщетяване в рамките на претендираното от ищцата по реда на чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ глобално обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление. Съдът е обосновал извод, че сумата 6000 лева е присъдена от първоинстанционния съд по иск с правно основание чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ ; че първоинстанционното решение в частта на произнасянето по този иск се явява недопустимо единствено в частта, с която е присъдено обезщетение от незаконно задържане под стража по чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ за периода 24.08.1999г. - 27.08.1999г.; че във въззивната жалба липсват оплаквания досежно справедливия размер на претендираното по реда на чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди, поради което и като отчита, че разлика в определения от двете инстанции период на незаконно задържане под стража от три дни е несъществена, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към съответните мотиви на първоинстанционния, е приел, че сумата 6000 лева е справедлива репарация за понесените от незаконното задържане под стража вреди. Въззивният съд е приел, че е сезиран и с две претенции за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ; че отговорността е обективна и за възникването й по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр.1-во ЗОДОВ са необходими две предпоставки: повдигане на обвинение за извършване на престъпление и 2) влизане в сила на оправдателна присъда по повдигнатото обвинение; че в случая и двете предпоставки са налице, тъй като е установено, че спрямо ищцата е било повдигнато обвинение за извършване на престъпления по чл. 321, ал.2 вр. с ал.1 във връзка с чл. 308, ал.1 НК, чл. 250, ал.1 и чл. 251 НК вр. с чл. 26 и чл. 20 НК ; по чл. 250, ал.1 вр. с чл. 20, ал.2, вр. с чл. 26, ал.1 НК ; по чл. 251 ал.1 вр. с чл. 20 вр. с чл. 26, ал.1 НК ; по чл. 311 вр. с чл.20, ал.3 НК за седем отделни прояви, извършени в съучастие като подбудител с Вяра М. и по чл. 311, ал.1 вр.с чл. 20, ал.3 НК за пет прояви, извършени в съучастие като подбудител с Л. Т.; че по така повдигнатите обвинения, прецизирани и допълвани в периода на разследването, ищцата е привлечена като обвиняем считано от 27.08.1999г., а наказателното производство срещу нея е приключило с влязла в сила през 2015г. оправдателна присъда. Счел е за установено и това, че за периода след изтичане срока за обжалване от ищцата на съдебния акт на САС до постановяване на решението на ВКС по касационния протест през 2016г., ищцата не е имала качеството подсъдим, тъй като предмет на касационното производство е била единствено обратната присъда на САС, която не касае ищцата; че заявените за обезвреда по реда на чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ морални щети представляват обичайните негативни преживявания, които едно обвинено в престъпление лице изпитва – душевно безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично достойнство и чест, унижение, уронване на доброто име в обществото, смущения в социалното общуване, влошаване на здравословно състояние без нови болестни прояви, както и една нетипична вреда от незаконното обвинение в престъпление - невъзможността ищцата да се реализира като майка. При преценка справедливия размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е приел, че макар и пострадалият да не носи тежестта да докаже отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните такива, то разпитаните по делото свидетели и заключението на вещото лице ги потвърждават и установяват високия им интензитет; че заключението на приетата по делото комплексна експертиза установява, че понастоящем при ищцата няма данни за пролапс на митралните платна и съответно за влошаване на здравословното й състояние след 24.08.1999г. ; че не се доказва по делото, при тежест на ищцата, че психологическият стрес от състоянието й на обвиняема е в пряка причинно следствена връзка с обстоятелството, че няма рождени деца. Приел е също, че наказателното производство е приключило извън разумния срок – за общо 16 години в досъдебна и съдебна фаза; обвиненията са за множество престъпни прояви, някои от тях в условията на усложнена престъпна дейност; в хода на първоначално образуваното срещу ищцата досъдебно производство са повдигани нови обвинения и уточнявани вече предявените; ищцата е била в следствения арест за периода 24.08.- 27.08.1999г., въз основа на заповед за задържане по ЗМВР и постановление за предварително задържане по сл.д.№ 734/99г.; от 15.09.1999г. ищцата е била с мярка за неотклонение „парична гаранция“, а за времето от 19.10.1999г. до 04.03.2015г. е имала наложена забрана за пътуване извън пределите на страната; участието на ищцата в процесуално-следствените действия е било изключително интензивно и то за продължителен период от време (от 1999г. до 2007г., когато е четена оправдателната присъда на СГС); обвиненията са за тежки умишлени престъпления и незаконното обвинение е имало силно негативно отражение върху личността и начина й на живот. Като е съпоставил изброените фактори съдът е обосновал извод, че изключителен превес имат обуславящите по – висок размер на обезщетението за неимуществени вреди (определящ по –нисък размер е единствено обичайният характер на вредите), поради което намерил сумата от 35000лв. за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление. Изрично е посочил в решението си, че за пасивната материалноправна легитимация на Прокуратурата по иска по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ е без значение коя фаза на наказателното производство – съдебната или досъдебната е продължила по –дълго; че Прокуратурата отговаря за вредите от незаконното обвинение, търпени в периода на наказателното производство и в двете му фази, и независимо от конкретните си действия в рамките на повдигнатото обвинение, в който смисъл са постановките на ТР № 5/2013г. по т.д.№ 5/2013г. на ОСГК на ВКС, както и, че макар и Прокуратурата да не е протестирала оправдателната присъда на ищцата, наказателното производство срещу нея е продължило да бъде висящо и след 2007г. до изтичане на срока за обжалване на акта на въззивната инстанция – САС , или до 20.03.2015г., от когато се счита, че оправдателната присъда на ищцата е влязла в сила. Във връзка с възражението за изтекла давност по отношение вземането за лихви съдът е приел, че същото е основателно. В тази връзка е посочил, че погасителната давност е тригодишната по чл.111, б.”в” ЗЗД; че вземането е изискуемо от влизане в сила на оправдателната присъда -20.03.2015г. , а исковата молба е подадена на 28.10.2019г; че предвид това за периода преди 28.10.2016 г. искането за лихва е неоснователно като погасено по давност и подлежи на отхвърляне. Съдът е приел за недоказан искът по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени 15 000 лева адвокатски хонорар за представителството й в досъдебната и съдебната фаза на наказателното производство. Във връзка с тази искова претенция въззивният съд е посочил, че в наказателното дело не се съдържа договор за правна помощ и съдействие, нито пълномощни на някой от представлявалите ищцата адвокати ; че ищцата не е уточнила в каква форма и с кой от двамата й пълномощници е договорила възмездно представителство, дали е уговорено еднократно до приключване на делото или е уговаряно за всяка фаза на наказателното производство, съответно за всяка съдебна инстанция; че предвид изявлението в исковата молба, съдът приема да се твърди, че е сключен неформален договор за правна защита и съдействие на стойност 15 000 лева и същият би бил действителен, тъй като писмената форма по чл.32, ал.1 ЗА/ отм./ е за доказване, но съществуването му подлежи на доказване при ограниченията на чл. 164, ал.1 т.3 ГПК; че в процесния случай ответникът не е дал съгласие по чл. 164, ал.2 ГПК, поради което свидетелските показания са недопустими доказателствени средства; че като е ценил свидетелските показания, събрани в тази връзка, за да приеме, че ищцата е договорила възмездно адвокатско представителство в наказателното производство, първоинстанционният съд е нарушил съдопроизводствените правила, а изводите му са и необосновани, тъй като показанията касаят единствено изплащането на адвокатски хонорар , т.е. факта на изпълнение на договора, а не сключването на последния. Съобразно изхода съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските съобразно уважения размер на претенциите. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като Софийският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 на Постановление на ВС № 4/1968 г., с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя и материалноправният въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за съдържанието на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обосновава се противоречие на въззивното решение по втория въпрос с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 186 от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017г., ГК, Трето г. о., решение № 53 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., ГК, III г. о., решение № 281 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., ГК, IV г. о., решение № 95 от 08.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 849/2010 г., ГК, III г.о. Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика. Смисълът на приетото в т. 11 от ППВС № 4/68 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че "отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай" и, че "в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай". Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях е налице произнасяне също по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация е невъзможна. Предвид това не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. В допълнителното изложение касаторът поставя и въпроса „ Дължи ли се самостоятелно обезщетение при отмяна на мярката „задържане под стража“, когато тя се кумулира с оправдателна присъда?“ Сочи като допълнително основание чл.280 т.1 ГПК с твърдение за противоречие с т.13 от ТР№3 от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда , но не е разрешен в противоречие с постановките на т.13 от ТР№3 от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Съгласно т. 13 от ТР № 3 от 2004 г. на ОСГК по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ следва да се квалифицира претенцията за обезщетяване на вреди от незаконно задържане тогава, когато самата мярка за неотклонение е отменена като незаконна, без оглед каква е съдбата на наказателното производство. Въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение. В изложението си на основанията за допускане на касационното обжалване, приложено към касационна жалба вх.№ 8521 от 21.05.2021г., касаторът - М. И. Н., сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл по обобщения от съда въпрос „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2 ЗОДОВ, как се прилага общественият критерий за справедливост в чл. 52 ЗЗД и относно процесуалните задължения на съда в решението да обсъди конкретните обстоятелства за определяне размера на обезщетението“. Не посочва конкретни съдебни актове, на които счита, че въззивното решение противоречи и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие. Във връзка със същото основание поставя и въпросите, отново обобщени от съда : Когато по иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ неимуществените вреди се претендират и поради разглеждането на наказателното производство във всичките му фази в неразумен срок, следва ли да се определи отделно обезщетение за неспазване на разумния срок? и Когато съдът констатира, че страната не сочи доказателства за твърдените имуществени вреди, следва ли да даде изрични указания за това?. И във връзка с тези въпроси касаторът не сочи конкретни съдебни актове, на които счита, че въззивното решение противоречи и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие. Така поставените въпроси обуславят решаващите изводи на съда, поради което и съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Касаторът обаче не е обосновал и доказал наличието на поддържаното специално основание по т.1 на чл.280 ГПК. Предвид диспозитивното начало и задължителните указания, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19 февруари 2010 г. по т.д.№ 1/2009 на ОСГТК на ВКС, изложеното е достатъчно касационното обжалване да не бъде допуснато. В изложението си на основанията за допускане на касационното обжалване, приложено към допълнителната касационна жалба вх.№ 11082 от 25.06.2021г., представена по указания на администриращия съд, касаторът - М. И. Н., сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Поставя въпросите : „1.1. Когато във въззивната жалба се излагат възражение, че първоинстанционното решение не съдържа позоваване на конкретни по делото доказателства, от които да е видно, какви вреди Съдът е приел за установени и с какви доказателства се установяват приетите от Съда вреди, а също и че тази празнота се приравнява по правната си същност и обоснованост на липса на мотиви следва ли въззивният Съдът освен да препраща към мотивите на СГС да изложи и собствени мотиви за степента на вредоносния ефект от обвинението върху соииалната,професионалната. или друг вид реализация на лицето, отчитайки и каква е била същата преди, по време и след приключване на наказателното производство.(РЕШЕНИЕ № 215 /18.11.2014 г. гр.д № 1287/20г.); 1.2.Следва ли въззивният съд при оценка на връзката на тези факти с наказателното преследване за извършени престъпления същите да се преценят конкретно и обезщетят съответно накърнените морални ценности от злепоставящото въздействие на незаконното обвинение върху личността. В този смисъл при оценката на вредите, следва ли да се анализира СПЕ в нейната цялост и допълнителните уточнения направени от експерта в ОСЗ, а именно измереното „високо невротично ниво, изразяващо се в потиснатост, напрежение, безпокойство, тревожност и депресивитет „.изпитва опасения. Нуждае се да се почувства в безопасност и да се освободи от страха от загубата на престиж. Намира се в състояние на стрес, предизвикан от понесено разочарование, изпитва страх от по-нататъшни неуспехи....Описаното състояние е изводимо и се намира в причинна връзка с водените срещу нея процесуални действия и продължително воденото наказателно производство. (Р Е Ш Е Н И Е № 70 от 27.04.2012г. гр.д.№ 748/2011); 1.3.Следва ли оценката на обичайните негативни преживявания да доведат да болестни прояви, за да се приеме че след превес на обуславящите по-висок размер за обезщетение на неимуществени вреди определеното по справедливост обезщетение не следва да бъде намалявано. Следва ли при тази оценка да се вземе предвид пълната личностова промяна, като свобода на волята, възможност да организира бъдещето си, компрометиране на оценката за себе си у близките, влиянието на продължителността на процеса върху семейството на жалбаподателката, както и отдалечеността във времето от повдигане на обвинението и потвърждаване на оправдателната присъда от въззивна инстанция. И след уточнение изрично направено в съдебна зала от експерта, че процентно не може да се даде оценка за тревожно-депресивното състояние, но обвинението и продължителното наказателно производство са несъмнено травматично обстоятелство в живота й, което е продължило много години и на този етап- 21-а години след привличането на лице за обвиняема, продължават да съществуват. (Р Е Ш Е Н И Е №46/25.03.2019 г гр.д № 1651/2018г. ВКС); 1.4.Следва ли въззивна инстанция при определяне на обезщетението по справедливост да разграничи,кои вреди са обичайни и кои вреди обуславят по-висок размер на обезщетението. Когато изтъква прекомерност на присъденото на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определя по - нисък размер ,въззивният съд трябва ли да мотивира и обоснове този размер на обезщетението не абстрактно или по отрицателен път,включително ако приема част от моралните вреди за недоказани. Съдът трябва ли да обсъди установените по делото обстоятелства с вредоносен характер и предвид особеностите на всяко едно от тях, да прецени конкретния вредоносен ефект върху личността , общественото положение и здравето на ищеца при обсъждането на доказателствата . За степента на общественото злепоставяне, опетняване на доброто име на обвиняемия и накърнен професионален авторитет, (решение № 59 от 12.05.2016 г. по гр.д. № 3340/2015 г.); 1.5. За определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в хипотеза на чл. 2, ал. 1, т. 3 от 30Д0В , следва ли въззивният съд да посочи кои от указаните в ППВС № 4/1968 г. групи обстоятелства са взети предвид при решаващата му дейност и съответно в отхвърлителната част да посочи, кои въпроси от първоинстанционният съд са решени в противоречие със задължителна съдебна практика, формирана с ППВС № 4 от 23.12.1968 г.(решение № 182 от 05.12.2016 г. по гр.д. № 1331/ 2016 г. ВКС ); 1.6. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД, извежда ли се от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики- характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение; 1.7.Когато в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, неимуществените вреди се претендират и поради разглеждане на досъдебното и съдебно наказателно производство в неразумен срок, следва ли да се присъди отделно обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване правото на ищеца да бъде решено и разгледано делото в разумен срок, както и отделно обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение, доколкото при последното обезщетение подлежат на преценка и вредите в резултат от продължителността на наказателното производство, тъй като са обуславящи за волята на съда и са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС; 1.8.относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, следва ли в конкретната хипотеза, използването на част от заключението по СПЕ- „дересивно състояние без клинична изразеност“, което води до превратно оценяване на вредите като обхват, интензитет, продължителност, трайно влошаване на качеството на живот да бъдат квалифицирани само с понятието „обичайни негативни преживявания“, без да мотивира същите, и бланкетното използване на „превес на силно негативно отражение върху личността“ съставлява ли оценка на вида и размера на неимуществените вреди и тяхното определяне по справедливост; 1.9.След като по делото са събрани писмени доказателства за настъпилата на 17.07.2014 г. смърт на адв. А. Т. М., а договорът за правна защита и съдействие не е формален, и писмена форма е необходима за доказването му, следва ли въззивна инстанция да укаже на страната, че не е ангажирала доказателства, дори и допустими свидетелски показания по реда на чл.165 ал.1 ГПК, че не сочи доказателства за сключването на договора и неговия обхват. След като са събрани категорични доказателства, че документите са били в държание на посочения процесуален представител, следва ли ответникът на основание чл.164, ал.2 ГПК да дава съгласие за ползване на свидетелските показания; 1.10.Когато ответната страна е направила възражение за недължимост на лихвата за забава следва ли да конкретизира изрично да конкретизира за кой период, за да дължи произнасяне първоинстанционният и въззивният съд или само бланкетното възражение без индивидуализация задължава съда да се произнесе по съответното материално право. Поставените в изложението на касатора въпроси от 1.1. до 1.6. и въпрос 1.8., се свеждат до обобщения въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложенията съдебни актове, нито е в противоречие с формираната по въпроса задължителна съдебна практика. Следва да се посочи, че смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочват конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Следва да се посочи и това, че въззивният съд не се произнесъл и в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в цитираните съдебни решения, съгласно които е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за завишеност на присъдения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, значението им за този размер, така и това, че в случая липсват доказателства за наличието на изключително особен интензитет на претърпените вреди извън обичайно присъщите страдания за едно лице, обвинено незаконно в извършването на престъпление. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за по-нисък размер от първоначално определения такъв от първостепенния съд. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, което е видно и от представената от самите касатори съдебна практика. В този смисъл няма противоречие на правните разрешения на съда с тези, дадени във формираната по въпроса трайна практика. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и формираните от съда крайни фактически и правни изводи е по естеството си касационно оплакване по чл.281 ГПК, което не може да бъде преценявано във фазата по селекция на жалбата. Не съставлява общо основание за достъп до касация въпросът с № 1.7. по изложението. Такъв въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. В случая липсва заявена самостоятелна претенция по чл.2б от ЗОДОВ. Такъв въпрос е релевантен при обективно съединени два иска - по чл. 2, ал.1, т.З ЗОДОВ за обезщетяване на причинени вреди от незаконно обвинение и по чл. 2б ЗОДОВ- за обезщетяване на вреди вследствие нарушено право по чл. 6, §1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, защото в тези случаи възниква и въпросът как следва да се определи обезщетението- глобално или поотделно за всеки един от предявените искове?. Процесният случай не е такъв и констатираният от съда неразумно дълъг срок на наказателното производство е отчетен при определяне на размера на обезщетението, дължимо на основание чл.2 ал.1, т.3 ЗОДОВ. Останалите два въпроса също не обосновават извод за наличие на основание за достъп до касация. По естеството си те са оплаквания за неправилност на решението поради допуснати от съда процесуални нарушения – касационни основания по чл.281 ГПК, които подлежат на преценка само ако обжалването бъде допуснато. Отговор на тези въпроси не може да бъде даден в настоящата фаза на производството и поради това, че за целта е необходима преценка на процесуалните действия на съда и страните, на доказателствата и на установените в процеса факти. Такава преценка се извършва само във втората фаза на производството. Следва да се посочи и това, че във връзка с тези въпроси касаторът само бланкетно и без обосновка се позовава на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Това на самостоателно основание обосновава извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Не е налице и основание по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като решението е валидно и допустимо и не се констатира наличието на такъв съществен порок, който да е установим без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Липсва основание обжалваният въззивен акт да бъде квалифициран като постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по двете жалби. Съобразно изхода, разноските за настоящата инстанция следва да се понесат от страните така, както са ги сторили в производството. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №317 от 31.03.2021 г., постановено по в. гр. дело № 3614/2020 г. на Софийски апелативен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.