Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 388

София, 17.05.2022 г.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3963 по описа за 2021 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ЕТ “Фешън Топ Модълс – Д. К.“, чрез адвокат А. К., срещу въззивно решение № 721 от 28.06.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 64/2021 г.
Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна Е. Е. Б., чрез адвокат М. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Благоевградски окръжен съд, установил, че ЕТ “Фешън Топ Модълс – Д. К.“ дължи на Е. Е. Б. сумата от 95 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 12.10.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК (17.09.2018 г.) до окончателното издължаване.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 12.10.2017 г. между Е. Е. Б. и Д. К. в качеството на едноличен търговец с фирмено наименование ЕТ “Фешън Топ Модълс – Д. К.“ е сключен договор за заем, по силата на който Беков поел задължение да даде на търговеца в заем сумата от 100 000 лева. С преводно нареждане от същия ден заемодателят превел по сметка на заемополучателя сумата от 99 400 лева. Парите са заприходени в счетоводството на заемополучателя, отразени са и като задължение към Е. Б. Крайният срок за връщане на сумата е 30.05.2018 г. До датата на падежа погасяване на дълга не е извършено. След тази дата (на 26.06.2018 г.) заемодателят е получил частично плащане в размер на 5000 лв. Остатъкът не е погасен и се дължи. Съдът намерил за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора поради персонална симулация, че не едноличният търговец Д. К., а нейният баща М. К. е прикритият действителен заемополучател.
За да достигне до този извод съдът обсъдил показанията на свидетелите М. К. и В., заключението по счетоводна експертиза, от която ес установява, че получените в заем пари са заприходени и счетоводно записани по сметката на едноличния търговец като получен заем; сумата е използвана за дейността на едноличния търговец; липсват данни тя, или част от нея да са предоставяни на М. К.. На 26.06.2018 г. е извършено частично погашение на дълга, извършено от К., но съдът приел, че то само по себе си не може да установи твърдяната симулация. Относно показанията на М. К., съдът намерил, че няма да ги кредитира, като противоречащи на останалите доказателства по делото и поради заинтересоваността на същия от изхода на спора (баща на ответника по иска). Този анализ (резюмиран от състава на ВКС) е извършен от първата инстанция; въззивният съд подробно го възпроизвел и, накрая е заключил, че „при така установената фактическа обстановка приема, че предмет на въззивно разглеждане е положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ГПК“. Последващ друг анализ на доказателствата по делото няма, нито други фактически изводи; следват принципни постановки относно същността на договора за заем, персоналната симулация и тежестта за доказването й. Съставът на Върховния касационен съд приема, че въззивният съд е възприел, и така направил свои, фактическите изводи на първостепенния съд, изградени върху обсъдените и анализирани поотделно и в съвкупност доказателства по делото.
След това, апелативният съд намерил, относно приет по делото документ, подписан от едноличния търговец и баща й, озаглавен “обратно писмо“, че няма характера на такъв, защото е подписан от заемополучателят (според твърдението привидна страна по заемното правоотношение) и баща й М. К. (прикритата страна според твърдението), не и от явната страна по сделката – заемодателя. Посочено е още, че в случая документът не може да се определи и като непълен обратен документ (начало на писмено доказателство), защото не изхожда от другата страна по сделката – заемодателя Б., поради което не може да му се противопостави, от което следва, че не може да послужи и като основание за допускане на гласни доказателства по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК. В заключение, независимо, че преди това, възпроизвеждайки какво бил установил от показанията на свидетелите първата инстанция, и заключвайки, че това е установената по делото фактическа обстановка, съдът посочил, че показанията на М. К., „и на посоченото основание“, не следва да се вземат предвид.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. , т. 3 ГПК с въпросите: при двустранна персонална симулация трябва ли обратното писмо задължително да изхожда от страната, на която се противопоставя или е достатъчно обратното писмо да изхожда от явната страна по сделката и подставеното лице, за да се приеме, че с него се разкрива симулацията.
Във въпроса се съдържа противоречие – явната страна по сделката в случая е заемодателя, а скритата според твърдението – М. К.. Договорът обаче е подписан между него и привидната страна – според твърденията – дъщеря му. Договор, за какъвто е повдигнат въпроса - между явната страна (Б.) и подставеното лице (привидната страна Д. К.) няма, но и той не би се квалифицирал като обратно писмо. От друга страна, няма никакво съмнение в съдебната практика, която е многобройна и непротиворечива, че знание и намерение за симулирането винаги е налице между действителната (прикрита) страна и явната – именно общото им желание да скрият от външния свят кой е приобретелят е мотивирало сключването на привидния договор, т.е. обратно писмо е налице при ясен, нарочно съставен документ, подписан от действителните страни по сделката – явна и прикрита. И няма как да е другояче - при персоналната симулация привидността се отнася не до съществуването на правните последици на явната сделка, а до това, кой е техен носител. Знанието и съгласието на прикритата и на явната страна е необходимо – за търсените последици, за действителните титуляри на правата и задълженията и за симулираното участие на привидна страна. Следователно обратно писмо/обратен документ е онзи, който удостоверява знанието именно на тези страни; със съставянето му те подсигуряват установяване на действителните отношения помежду си. Симулацията е насочена срещу трети лица, а не, по сговор между привидна и прикрита страна, против явната. В случая договорът не е подписан между Б. и М. К..
Следващият въпрос, поставен от касатора е - може ли обратно писмо, което изхожда от явната страна по сделката и подставеното лице, а не от другата страна по сделката, на която се противопоставя, да послужи като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК за разкриване на двустранна персонална симулация; в този случай длъжен ли е съдът да допусне събирането на гласни доказателствени средства за разкриване на персоналната симулация.
Въпросът е пак неточно поставен – касаторът явно прави смешение между „явна стана“ по сделката и „прикрита страна“; между „обратно писмо“ и „начало на писмено доказателство“, на кого се противопоставя симулацията – на трети лица или на страна по договора.
В случая, както стана ясно, представеният договор е подписан между привидната и прикритата страна по твърдяната персонална симулация, а не между явната и привидната (подставената), а би следвало да е подписан между явната и прикритата, действителната страна по заем. Обратното писмо установява пряко симулацията, а началото на писмено доказателство - не, но е основание да се допуснат гласни доказателства. Както стана ясно във връзка с горния въпрос, в случая договорът, подписан между подставеното и прикритото лице не е обратно писмо и няма как с него да бъде установена симулация. Дали има характеристиките на начало на писмено доказателство пък е без значение в случая, защото питането е поставено във връзка с допускането на гласни доказателства. Такива по делото са събрани, обсъдени и ценени с останалия доказателствен материал по делото. Независимо от противоречивите мотиви на въззивния съд, той реално е преценил поотделно и в съвкупност показанията на В. и К., но е изключил последните като необективни. Независимо дали съображенията по приложението на чл. 165, ал. 2 ГПК са законосъобразни, отказът да се вземат предвид показанията на К. като недопустими е евентуално съображение; преди това съдът ги е анализирал и ги е намерил за необективни и, именно поради това, изключил.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен и въпросът длъжен ли въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди всички възражения и становища на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност, като по него се твърди противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 79/24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 645/2008 г., II т.о.
Въпросът е поставен поради оплакването на съда, че въззивният съд изключил по чл. 172 ГПК показанията на свидетеля К. и така, не е взел предвид и това доказателствено средство. Това оплакване само по себе си изключва довода за нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, това оплакване по съществото си е за неправилно приложение на чл. 172 ГПК. Въпрос във връзка с това няма. Само за пълнота следва да се посочи, че К. е не само баща на ответника, но и се явява прикрита страна по заема според твърдението, т.е. и в двата случая попада в кръга от лица по чл. 172 ГПК. Съдът, възприемайки изводите на първостепенния съд не е ценил показанията му, както с оглед евентуалната му заинтересованост, но още и поради това, че те са в противоречие и не съответстват на останалите доказателства по делото, т.е. спорният релевантен факт е установен въз основа на относимите доказателства, преценени всяко поотделно, а също и заедно, в съвкупност.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба, предвид резултата, има право да претендира заплащане на съдебноделоводни, но не е представил доказателства, че е извършил такива. Ето защо искането му по чл. 78, ал. 1 ГПК се явява неоснователно.
Мотивиран от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 721 от 28.06.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 64/2021 г.
РАЗНОСКИ не се присъждат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: