РЕШЕНИЕ № 430 София, 20. януари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1673 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 1842/18.11.2013 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2487/2013, с което е потвърдено решение № 1746/26.04.2013 на Пловдивския районен съд по гр.д. № 11101/2012, с което са отхвърлени предявените искове за съществуване на вземането за сумите 9.165,11 лева възнаграждение по договор за изработка и 5.000 лева неустойка за забавено изпълнение по договора, които ответникът се е задължил да изплати със законната лихва. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправния въпрос за тълкуването на договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността. По поставения въпрос е постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 347/11.10.2011 на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение по гр.д. № 290/2010, в което се приема, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира частично основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че възложителят по договор за изработка е задържал сумата 19.165,11 лева – 5% от уговореното възнаграждение поради неизпълнение на част от хидроизолационни работи. С протокол от 24.06.2009 г. страните по договора са удостоверили надлежното извършване на тези работи, с което отпада основанието за задържане на гаранцията. На 30.07.2010 г. ответникът се е задължил наред с възложителя да изплати на изпълнителя остатъка от възнаграждението на две части: 10.000 лева до 15.08.2010 г. и 9.165,11 лева до 01.05.2011 г., за което е издадена фактура № 11868/01.10.2010. В нея обаче са отразени задължения в размер на 26.165,11 лева с ДДС по акт обр. 19 от 01.10.2009 г., за които изрично се признава, че са платени. Във фактурата не е отразено задължение за изплащане на задържана гаранция. Тя съдържа бележка за задържане на сумата 1.415,00 лева от сумата по тази фактура. Следователно споразумението от 30.07.2010 г. урежда плащането на СМР по фактура № 11868/01.10.2009, а не по договора за изработка. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът е изпълнител по договор за изработка и надлежното изпълнение на всички негови задължение е признато от възложителя протокол от 24.06.2009 г. Със споразумението от 30.07.2010 г. възложителят и ответникът в личното си качество са се задължили да изплатят остатъка от уговореното възнаграждение в размер на 19.165,11 лева на части: 10.000 лева до 15.08.2010 г. и 9.165,11 лева до 01.05.2011 г. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че за цялото задължение е издадена фактура № 11868/01.10.2009, като се позовал на уговорката, че „втората страна се задължава да заплати на първата задължението по фактура № 11868/01.10.2009, посочено в това споразумение”. По-горе в констативната част на споразумението е посочено, че за задължението от 19.165,11 лева ищецът е издал данъчни фактури на купувача (а не само една данъчна фактура), а в споразумителната част - че плащането на първия транш е основание изпълнителят да започне ремонт на хидроизолацията на покрива и да го завърши в 30-дневен срок, но независимо от това се дължи и вторият транш. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че възложителят по договор за изработка е задържал сумата 19.165,11 лева – 5% от уговореното възнаграждение поради неизпълнение на част от хидроизолационни работи. С протокол от 24.06.2009 г. страните по договора са удостоверили надлежното извършване на тези работи, в т.ч. че след направена 1 година проба течове от покрива не са установени, с което отпада основанието за задържане на гаранцията и съответната сума следва да бъде изплатена в 3-дневен срок. Задържаният като гаранция остатък от възнаграждението не е изплатен, поради което на 30.07.2010 г. ответникът се е задължил наред с възложителя да изплати на изпълнителя остатъка от възнаграждението на две части: 10.000 лева до 15.08.2010 г. и 9.165,11 лева до 01.05.2011 г. За цялото възнаграждение ищецът е издал данъчни фактури на купувача, сред които е и фактура № 11868/01.10.2010 за 26.165,11 лева с ДДС, в която се съдържа бележка за задържане на сумата 1.415,00 лева задържана за 6-месечен срок, считано от протокол № 4/01.10.2009 като 5% гаранция, без ДДС. В споразумението страните са уговорили също, че при неизпълнение на коя да е дължима вноска на падежа, изискуема става цялата сума и лихвата върху нея. Предмет на делото е сумата 9.165,11 лева по втория транш, която не е изплатена до приключването на съдебното дирене. Видно от изложеното като е действал и в личното си качество ответникът се е задължил наред с възложителя да изплати на ищеца в срок до 01.05.2011 г. задържания като гаранция за добро изпълнение остатък от 5% от уговореното възнаграждение в размер на 9.165,11 лева. Нито възложителят, нито ответникът са изпълнили на падежа 01.05.2011 г. задължението си да платят сума 9.165,11 лева, поради което ответникът дължи исковата сума на основание чл. 266, ал. 1 вр.чл. 101 ЗЗД със законната лихва от 22.11.2011 г. и сумата 2.016,00 лева законна лихва за времето от 27.06.2009 до 21.11.2011 г., както и разноски за всички инстанции по компенсация. Ответникът не е страна по договора за изработка и не дължи уговорените в него неустойки, той е страна по споразумението и уговорената в него неустойка е в размер на лихвата. Като не е посочено друго следва да се приеме, че това е законната лихва за забава. При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 3.785,19 лева разноски по делото, съгласно представения списък. Разноските в заповедното производство са присъдени с издадената заповед за незабавно изпълнение, но с оглед изхода на настоящото дело следва да бъдат редуцирани до 1.768,78 лева. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 1842/18.11.2013 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2487/2013 в частта, в която са отхвърлени исковете за съществуването на вземането за сумата 9.165,11 лева на основание чл. 266, ал. 1 вр.чл. 101 ЗЗД със законната лихва от 22.11.2011 г. на основание чл. 86 ЗЗД и сумата 2.016,00 лева лихва за времето от 27.06.2009 до 21.11.2011 г. на основание чл. 92 ЗЗД, както и в частта за разноските. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1842/18.11.2013 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2487/2013 в останалата част. ПРИЗНАВА съществуването на вземането на [фирма], С. от Т. К. П. от Пловдив за сумата 9.165,11 лева на основание чл. 266, ал. 1 вр.чл. 101 ЗЗД със законната лихва от 22.11.2011 г. на основание чл. 86 ЗЗД и сумата 2.016,00 лева лихва за времето от 27.06.2009 до 21.11.2011 г. на основание чл. 92 ЗЗД, както и разноски в заповедното производство до размера на 1.768,78 лева. ОСЪЖДА Т. К. П. от П. да заплати на [фирма], С. сумата 3.785,19 лева разноски за всички инстанции по компенсация. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.