1 Р Е Ш Е Н И Е В ИМЕТО НА НАРОДА № 50123 [населено място], 08.03.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при участието на секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.дело № 1597 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. ЗД „ЕВРОИНС“ АД, чрез юрисконсулт С. К. обжалва решение № 1266 от 01.12.2021 г. по в.гр.д. 1613/21 г. по описа на Апелативен съд – София, ГК, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е осъден да заплати на ищците К. А. В. и Н. Г. В. сумите от по 2 500 лв. на всеки, както и е потвърдено в частта, с която е осъден да заплати от по 15 000 лв., общо 17 500 лв. на всеки от ищците, които суми представляват застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Н. А. В., техен внук, настъпила на 15.07.2014 г, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./. В касационната жалба са посочени основания за допуснати съществени процесуални нарушения, представляващи основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК – необсъждане на възражение относно приложението на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ и чл. 493 а от КЗ, с която е определен максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на разширения кръг лица, между които попадат и ищците по делото, като е придадено обратно действие на съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г. Освен това счита, че е допуснато съществено процесуално нарушение, като обосновава наличие на отменително основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Конкретно на правилата относно доказателствената тежест, съгласно които нормата на чл. 52 от ЗЗД, изисквала ищците да докажат, че изградената с починалия родственик духовна и емоционална връзка е сходна с тази между дете и родител. Въпреки формалното посочване на обстоятелствата, които следва да са налице, за да се присъди обезщетение в полза на лица от разширения кръг, на практика съдът неправилно и твърде фриволно ползвал свидетелските показания, за да формира правни изводи, които не почиват на доказателствения материал, събран по делото. Счита, че не е установено, че пострадалият внук е живеел със своите родители, а не с баба си и дядо си. Изводите на съда, че бабата и дядото са се грижели за внука си, били необосновани. Връзката между бабата и дядото и внука в конкретния случай, не била изключителна. Изложил е и основания за неправилно приложение на материалния закон, чл. 52 от ЗЗД, посочвайки, че съдът неправилно бил приел, че ищците, като баба и дядо на починалото лице, имат право на обезщетение за неимуществени вреди. В случая нормата не била приложена според действителния ѝ смисъл, така както е разяснено в ТР по тълк.д. 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Оспорва размера на определеното обезщетение. Моли да се отмени решението в обжалваните части, както и претендира разноски. Ответниците Н. Г. В., лично и като наследник на К. А. В. и Р. Н. В., А. Н. В. като наследници на К. А. В. оспорват касационната жалба. Считат, че са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, изключително засягане на духовния мир на бабата и дядото на починалото дете. Излагат подробни съображения за наличието на право всеки от първоначалните ищци да получат обезщетение, съответно наследниците на К. С. имат право да получат обезщетение, на основание наследяване. С оглед събраните писмени доказателства, въззивният съд правилно бил установил, че била налице изключителност на отношенията между бабата и дядото и внука и това обуславя да се определи право на обезщетение за неимуществени вреди. Считат, че съдът следва да вземе предвид обстоятелството, че застрахователят е извършил плащане, което представлявало извънсъдебно признание. Считат, че е невярно твърдението, че съдът не бил обсъдил възражението относно неприложението на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ и чл. 493а КЗ. По отношение на оспорването на основанието за възникване на отговорността на застрахователя, излагат съображения, че от съвкупния анализ на доказателствата, свидетелски показания и СПЕ се налага извода за преживения стрес и разстройство на пострадалите В.. Считат, че е налице изключително изменение на обществено-икономическата обстановка и социалните условия спрямо ППВС 4/68 г, както и промяна в законодателството и следва да се присъди исканото обезщетение. Ответниците се позовават на извънсъдебно признание, което според тях представлява плащане, извършено от застрахователя, на основание невлязлото в сила съдебно решение, каквото било налице в случая, доброволно от застрахователя. Позовават се на решение по т.д. № 603/15 г. на ВКС, I ТО, в което бил разяснен посоченият въпрос относно плащането в хода на процеса от длъжника. Считат, че след като има плащане е налице злоупотреба с права да се обжалва. Излагат съображения, че липсва поставен правен въпрос, разрешен от въззивния съд. Позовавайки се на практиката на ВКС, излагат съображения, че фактите и обстоятелствата относно трайно емоционална и особено близка житейска връзка, са конкретни за всеки случай. Оспорват че не е обсъдено приложението на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби от двете страни в процеса, от ищците в частта за отхвърляне на исковете им за разликата над по 15 000 лв. до 45 000 лв., от застрахователя до размер на присъдените суми от по 15 000 лв. Въззивният съд е отменил частично решението в частта, с която са отхвърлени исковете на К. А. В. и Н. Г. В. срещу ЗД „ЕВРОИНС“ АД с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, за разликата над 15 000 лв. до 17 500 лв., за всеки, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди следствие на смъртта на Н. В., настъпила на 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 18.03.2016 г. до окончателното им изплащане, както и в частта, с която К. А. В. и Н. Г. В. са осъдени да заплатят на ЗД „ЕВРОИНС“ АД разноски над 287,10 лв. и вместо това е присъдил от по още 2500 лв. над 15 000 лв. или общо по 17 500 лв. на всеки от ищците и като е потвърдил решението в останалата обжалвана част за присъждане на сумите от по 15 000 лв. и за отхвърляне на исковете до напълно предявените размери. Тези изводи са мотивирани, като е прието, че застрахователят отговаря спрямо пострадалите лица, на основание сключен договор за застраховка гражданска отговорност на лицето, управляващо лекия автомобил и осъществено противоправно деяние от лицето, управлявало същия лек автомобил. Установено е, че е извършено противоправно деяние от водача на лекия автомобил за когото застрахователят отговаря, изразяващо се в нарушение на чл. 20, ал. 2 изр. 2 от ЗДВП, при което е настъпило пътно-транспортно произшествие, в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на Н. А. В. на 15.07.2014 г. Установено е, че ищците, са баба и дядо на починалия Н. В.. Направен е извод, че с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима за определяне функционалната отговорност на застрахователя, така както е тълкувана с тълкувателно решение 1/2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, бабата и дядото на загиналия Н. В. са материално-правно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди. На първо място, е прието, че тълкувателното решение разяснява правната норма с действителното ѝ съдържание, както и че същата е приложима с посоченото тълкуване като действаща норма към момента на настъпилото увреждане. Прието е, че тълкуването следва да се приложи и по висящи пред редовна съдебна инстанция спорове. Така е прието, че в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени ищците, като баба и дядо на пострадалото лице, тъй като е установено, че са част от най-близкия родствен и семеен кръг, връзките им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, като са били изключителни, по-интензивни и близки, сравнени с модела на родствени връзки в българското общество. Липсвали данни за патология по отношение на К. В., относно вродени или придобити органични увреди, които са основание за повдигане на хипотеза за отклонения в развитието и интелектуалното ѝ съзряване. Прието е, че е с интелектуални възможности в границите на нормата за възраст и образование. Не е била обект на специализирано (психиатрично и психологично) третиране относно психичното ѝ развитие и възможности до този момент. Л. била със структуриран характер и темперамент. Прието е, че има приемливи базисни умения за справяне в ситуации с ниска и средна сложност от елементарно житейски тип, за което разчита на подкрепа от семейството. Има умения за общуване с приятелски кръг и близки. Водеща, след смъртта на внука й Н. била емоция, загуба на интерес и удоволствие от дейности, които нормално носят удовлетворение, в липса на емоционална реакция към обичайно приятна среда и събития. Паника, отчаяние, пасивна подчиняемост, безизходица и безперспективност. Продължителността на реакциите ѝ са различни и до настоящия момент. Била е във висока степен на тревожност и безпокойствие вследствие негативните преживявания при произшествието. Психичното състояние на Н. В. е определено като изключително тревожно. Създалата се ситуация е възприета като дълбоко травмираща. Възприятията и интерпретацията му били интензивно-емоционално ангажирани по посока застрашеност и нежелание за предотвратяване негативно преживяване като няколко месеца непосредствено след него са протичали по-бурно, симптомите впоследствие представлявали израз на посттравматично стресово разстройство. Към момента на изследването ищецът бил се намирал в състояние на тревожност, във високите граници на нормата. С оглед възприетите свидетелски показания на близки на семейството, снаха на ищците и майка на починалия, както дъщерята на ищците, близка на семейството, кума на родителите на починалия внук и друга близка на семейството, е направено заключение, че приживе на починалия, претендиращите обезщетение, баба и дядо, имали изключителна връзка с внука си. Той израснал пред очите им. Когато майката и бащата отсъствали от града, Н. бил при баба си и дядо си. При създалата се ситуация с болно дете в семейството и заетост на родителите с неговото лечение и поради това отсъствие от дома, бабата и дядото полагали грижи за внука си. Отсъствието било продължително поради тежкото онкологично заболяване на другото дете. Това създало особени и изключителни отношения между внука и бабата и дядото. След 8 клас внукът им отишъл да учи в [населено място] и се прибирал вкъщи за почивните дни, като при прибирането си, влизал първо да види баба си и дядо си. Разчитали, че когато порасне ще им помага. Когато неговата по-голяма сестра се разболяла през 2001 г., ищците гледали и се грижели за Н.. Впоследствие починала сестрата и Н. останал единствен техен внук, нямали други внуци от дъщеря си. Живеели в една и съща къща, на различни етажи и били непрекъснато заедно, помагали си, споделяли си. Предвид заболяването на по-голямата сестра на Н., съдът е приел, че бабата и дядото са се грижили за него преимуществено и това представлява изключително обстоятелство, което обуславя извод за изградена силна връзка между бабата и дядото, и внука. Направен е извод, че бабата и дядото са преживели загубата изключително зле. Тъгували изключително много. Говорели непрекъснато за смъртта на Н., спазвали всички ритуали в случай на смърт, посещавали всяка събота гроба на внука си. Прието е, че дядото известно време след събитието бил в „състояние на ненормалност“, но се стараел да се сдържа. Прието е, че не е установено силно влошено здравословно състояние на ищцата, в резултат на преживяната скръб. Така изложените мотиви за изключителните отношения между бабата и дядото с внука, приживе, както и преживените изключителни страдания след неговата смърт, са обусловили извода на въззивния съд за наличие на активна материално-правна легитимация на ищците да получат обезщетение за преживените от тях неимуществени вреди. Съдът, за да определи конкретния размер на обезщетенията за причинените им от смъртта на внука им неимуществени вреди, е взел предвид и размерите на застрахователно покритие. Така е направен извод, че е налице право на обезщетение в размер на по 25 000 лв на всеки. Относно приложението на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, въззивният съд е препратил, на основание чл. 272 от ГПК, към мотивите на първоинстанционния съд. Съгласно същите, нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима, тъй като не попада в обхвата на § 22 от ПЗР на КЗ. Освен това е прието, че тази норма противоречи на чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г. относно Гражданската отговорност, като съгласно чл. 9, ал. 1 са налице минимални застрахователни суми при застрахователно покритие. Позовал се е и на решение С-277/12 г. на СЕС. По отношение на възражението за съпричиняване е прието, че приносът е в размер на 30 % като подробно са обсъдени събраните по делото доказателства относно механизма на пътно-транспортно произшествие и действията на починалия като управляващ мотоциклет. Така е обобщено, че следващото се обезщетение е в размер на 17 500 лв. С определение № 50496 от 05.10.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е осъден ЗД „ЕВРОИНС“ АД да заплати на К. А. В. и Н. Г. В. сумите от по 2 500 лв. на всеки, както и е потвърдено на първата инстанция в частта, с която е осъден да заплати от по 15 000 лв., общо по 17 500 лв. на всеки, които суми представляват застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Н. А. В., техен внук, настъпила на 15.07.2014 г, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по посочения правен въпрос: Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС 4/61 г и ППВС 5/69 г. Първата предпоставка за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт, е ищецът да е материално легитимиран за това. Лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на техен близък, не са уредени по законодателен път в националното право на Република България. Липсата на законодателна уредба е наложила тези лица да бъдат определени от Пленума на ВС, впоследствие от ОСГТК на ВКС, като за отправна точка е използван принципът за справедливост по чл.52 от ЗЗД - Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че за неимуществени вреди могат да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-късно с Постановление № 5/24.ХІ.1969 г. Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. С Постановление № 2/30.ХІ.1984 г. са дадени указания, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри. С т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е разширен кръгът на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пострадал, като е прието, че: Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Има произнасяне и относно лицата, които могат да се легитимират като граждански ищци в наказателния процес, при отчитане на спецификите на същия, съобразени и в Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. (т.19 от преамбюла, чл.2, параграф 2, буква „а” и чл.10, параграф 2), транспонирана със ЗИД на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления /обн. ДВ бр.51/2016 г., в сила от 07.10.2016 г./. С оглед даденото разрешение в т.1 от тълкувателния акт на ВКС, в т. 2 от него изрично е обявено за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд. В разяснителната част на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е посочено, че за да се прецени дали има основание да се изостави възприетото от Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на обезщетение, от съществено значение са Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета. Посочено е, че първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. Тази директива доразвива Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, която предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е посочено също, че с оглед развитието на обществените отношения и изискванията на българската държава в качеството ѝ на държава членка на ЕС, използваният от Пленума на ВС ограничителен подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение не отговаря на съвременните изисквания за справедливост, поради което следва да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. С Тълкувателно решение № 1 от 24.01.2022 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСНК и Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС е дадено принципно разрешение за действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване изрично или мълчаливо е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени. В посочените тълкувателни актове е прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично обаче е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека - решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба № 2834/2006 г. и решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България, жалба № 48149/2009 г. (относно определяне на кръга на наследниците), според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, като това би било нарушение на чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС. Подобна е и практиката на СЕС при очертаване на границите, в които е допустим т.н. индиректен ефект на директивите, проявяващ се при тълкуване на вътрешното право /с директен хоризонтален ефект директивите в отношенията между частноправните субекти не се ползват/. С решението по дело С-268/06 /т.100/ СЕС приема, че „задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува или прилага релевантни норми във вътрешното право, се ограничава от общите принципи на правото и по-специално от принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие“ (в този смисъл и решение на СЕС по дело 80/86, т.13). С оглед посочената по-горе практика на ВКС, постановена по реда на чл. 130 от ЗСВ, доколкото последиците при смърт, вследствие на ПТП, се пораждат към момента на настъпването ѝ и следователно към този момент се определя и кръгът на легитимираните лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Ето защо, при смърт от ПТП, настъпила преди да бъде постановено Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, приложение намира Постановление № 2/30.ХІ.1984 г. на Пленума на ВС, с което кръгът на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, е ограничен до очертания с Постановление № 4/25.V.1961 г. и Постановление № 5/24.ХІ.1969 г. на Пленума на ВС. Следва да се има предвид, че отговорността на застрахователите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е функция от деликтната отговорност и е за срок от една година, като застрахователните премии по договорите, сключени, преди 21.06.2018г. са съобразени именно с ограничения кръг на лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно задължителното, с оглед чл. 130 от ЗСВ, тълкуване, дадено в действащото до този момент Постановление № 2/30.ХІ.1984 г. Трябва да се съобрази и практиката на СЕС по приложението на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г., според която, както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Съгласно т. 41-48 от решение по дело С-577/21 на СЕС, лицата, които могат да искат поправяне на неимуществени вреди по Директивата, са лицата, които съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност имат право на обезщетение за вреди, причинени от МПС, като държавите членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществените вреди, претърпени от близки членове на семейството на пострадалите от ПТП, се покрива от задължителната застраховка до минималните размери, определени в директивата, като освен това, разпоредбите от националното право, които уреждат обезщетението за произшествия, причинени при използване на превозни средства, не могат да лишат директивата от нейното полезно действие, като изключва служебно или ограничава непропорционално правото на пострадалото лице да получи обезщетение на основание задължителната застраховка „Гражданска отговорност“; Директивата не задължава държавите членки за изберат конкретен режим на гражданска отговорност, за да определят обхвата на правото на пострадалото лице на обезщетение на основание на гражданската отговорност на застрахования, така че директивата по принцип допуска национална правна уредба, която установява задължителни критерии за определяне на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Според диспозитива на решение по дело С-277/12 на СЕС, задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования, съгласно приложимото към спора по главното производство национално право. Съгласно т. 43 от това решение (към нея препраща и т. 43 от решението по дело С-923/19 на СЕС), директивата не стеснява кръга на ползващите се от закрила лица, а установява задължение за покриване на вредите, претърпени от определени лица, които се считат за особено уязвими, като в т.46 от решението по дело С-277/12 на СЕС се пояснява, че държавите членки гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близки членове на семейството на жертвите от ПТП, се покрива от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. На последно място, настоящият състав взема предвид и посочената по-горе практиката на СЕС (по дело С-268/06; дело 80/86,т.13), която лимитира индиректния ефект на директивите при тълкуване на националното право с оглед принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие. В случая въззивният съд се е отклонил от посочената задължителна практика на ВКС, произнасяйки се по поставения правен въпрос и определяйки, че ищците имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния внук. Въззвният съд не е преценил точно хронологичното проявление на фактите и тяхната правна регламентация. По основателността на касационната жалба: Предвид гореизложеното, въззивното решение следва да бъде отменено, на основание чл. 281, т.3, пр. 1 от ГПК, тъй като правните последици от смъртта, вследствие на ПТП на 15.07.2014 г., са настъпили преди приемането на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и обявяване с него за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд. Съобразно даденото с последното задължително тълкуване, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри, ищците не се явяват активно легитимирани да търсят заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука си. По изложените съображения не може да се приеме, че е налице активна материално правна легитимация на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди, за преживените от тях болки и страдания от смъртта на внука им. Не се установява и ищците да покриват критериите на ТР № 1/2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като не се доказва изключителност на връзката на същите с починалия им внук над присъщата за тези родствени отношения, за които е типично бабата и дядото да се грижат, подкрепят и даряват с любов внуците си. Неправилно съдът е приел, ищците да са изместили родителите в отношенията им с починалото им дете при ПТП, като фактът, че бабата и дядото са подпомагали родителите и са били в близки отношения с внука си, с който са живеели на различни етажи в една и съща къща и който от 8 клас вече не е живеел там, не обуславя извод, че между тях има отношения на родител – дете. По отношение на извършеното плащане и твърдението на ответниците по касационната жалба, че следва да се вземе предвид като извънсъдебно признание на правото им на обезщетение, настоящият съдебен състав намира, че е неоснователно. Посочено е в отговора на касационната жалба, че плащането е извършено на 21.12.2021 г, след постановяване на процесното въззивно решение. Следователно основанието за плащане е осъдителното въззивно решение, подлежащо на предварително изпълнение. Това доброволно плащане, без проведен изпълнителен процес, не може да се прецени като признание на вземанията на пострадалите лица, то е извършено на основание невлязлото в сила въззивно съдебно решение. С. съдебно решение , част от практиката на ВКС от ответниците по касационната жалба, е постановено при различна фактическа обстановка, при която е преценяван наличието на правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, след като в хода на процеса е извършено частично плащане. В случая, при постановеноа предварителна изпълняемост на невлязлото в сила въззивно съдебно решение, не се поставя въпросът за правен интерес от обжалване. Както бе посочено въззивното осъдително решение подлежи на предварително изпълнение, доброволното плащане от длъжника цели да репарира провеждането на предварително изпълнение и дължимостта на лихви и разноски. Но то не може да се свърже с липса на правен интерес от подаване на касационна жалба срещу въззивното съдебно решение, в частта, която има право да обжалва длъжникът. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде изцяло отменено. Изходът на спора налага присъждане на следните разноски на касатора: разноски в първоинстанционното производство - за експертизи /СМЕ и САТЕ/ в общ размер 400 лв., за депозит за свидетели 30 лв., за издаване на удостоверение в размер на 5лв. и 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение или разноски в общ размер 885 лв.; разноски във въззивното производство - за държавна такса в размер на 600 лв. и 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение или разноски в общ размер 1050 лв. и разноски в касационното производство - за държавна такса в общ размер 730 лв. и 550 лв. за юрисконсултско възнаграждение или разноски в общ размер 1280 лв. Ето защо, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят разноски по делото в общ размер 3215 лв. Върховният касационен съд на Република България, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 1266 от 01.12.2021 г. по в.гр.д. 1613/21 г. по описа на Апелативен съд – София, ГК, 8 състав в частта, с която след отмяна на решение № 26 0011 от 26.02.2021 г. по т.д. 93/19 г. на ОС – Кюстендил е осъден ЗД „Евроинс“ АД да заплати на Н. Г. В. и К. А. В., наследена в процеса от Н. Г. В., Р. Н. В., А. Н. В. сумата от 2 500 лв, над присъдените по 15 000 лв и в частта, с която е потвърдено решението за присъждане на 15 000 лв, както и в частта за присъдените разноски от ЗД „Евроинс“ АД, изразяващит се в заплатено адвокатско възнаграждение на адв. К. , както и такса в полза на САС в размер на 300 лв и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Г. В., лично и като наследник на К. А. В., Р. Н. В. и А. Н. В. против ЗД „ЕВРОИНС“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за заплащане на сумите от по 17 500 лв. на всеки /присъдени с въззивното решение/, които суми представляват застрахователни обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Н. А. В., внук на К. В. и Н. В., настъпила на 15.07.2014 г., на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./. ОСЪЖДА Н. Г. В., ЕГН: [ЕГН] /лично и като правоприемник на К. А. В., ЕГН: [ЕГН]/, Р. Н. В., ЕГН: [ЕГН] и А. Н. В. ЕГН: [ЕГН] /правоприемници на К. А. В., ЕГН: [ЕГН]/, всички с адрес: [населено място], [улица], да заплатят на ЗД „ЕВРОИНС” АД, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], направените по делото разноски за всички съдебни инстанции в общ размер на 3215 лв. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 15 Особено мнение към решение по т.д. 1597/22 г., ВКС, II ТО. Спорът по делото е относно правото на ищците, като баба и дядо, на загинало при пътно-транспортно произшествие лице, на 15.07.2014 г., да получат обезщетение от застрахователя на деликветна, на основание сключения договор за Гражданска отговорност на автомобилистите. В конкретния случай, през 2019 г. са предявени искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от бабата и дядото на пострадало при пътно-транспортно произшествие лице на 15.07.2014 г. В резултат на пътно-транспортното произшествие е загинал Н. В., внук на ищците, към момента на смъртта си на 16 години. В хода на процеса, след постановяване на решението на въззивния съд на 01.12.2021 г., на 19.01.2022 г., ищцата К. В., баба на загиналия водач на мотоциклет, е починала и на нейно място, в съответствие с чл. 227 от ГПК, са конституирани нейните наследници по закон, съпруг, който е и съищец Н. В. и децата й Р. В. и А. В.. Въззивният съд е приел фактите, така както са посочени в решението. Приложил е нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е тълкувана с решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/18 г. на ОСНГТК на ВКС, като е определил, че бабата и дядото приживе са имали изключителни отношения с внука си, обусловени от съвместното им съжителство, в една и съща къща и упражнената грижа от бабата и дядото към детето, съответно привързаността помежду им, както и обусловена от близките родствени отношения и отсъствието на родителите, поради сполетялата ги трагедия, тежко заболяване на другото дете в семейството, сестра на загиналия, починало преди смъртта на внука, изискващо приживе грижи и посещение на болници в други градове, като за този период на отсъствие на родителите, поради ангажираност с другото дете, бабата и дядото са полагали грижи за внука си Н.. Това е прието за изключително обстоятелство и са установени отношения между бабата, дядото и внука, които са по – близки от обичайните отношения между дядо и баба и внуци в българското общество. Прието е, че тази връзка, обусловена от тежката ситуация на семейството, влошеното здравословно състояние на другото дете и неговата смърт, са укрепнали и приживе са били изключително близки. След изясняване на отношенията между бабата и дядодо и внукът и техните топли и грижовни взаимни отношения, както и отражението на смъртта на внука им върху психичните преживявавния и здраве на бабата и дядото, въззивният съд е приел, че като близки роднини - членове на семейството, са претърпели изключителни нематериални вреди и е справедливо да им бъде присъдено обезщетение. Мнозинството от състава на ВКС обосновава решението по настоящето дело с отмяна на решението на въззивния съд, поради неправилно приложение на закона, като счита, че процесното правоотношение, възникнало на 15.07.2014 г., следва да се приеме, че се регулира от правните норми, така както са съществували и тълкувани към този момент. Приели са, че при две последователни тълкувателни решения по един и същи правен въпрос, при приложение на правната норма, действаща към момента на пътно-транспортното произшествие, следва да се приложи това тълкуване, съгласно тълкувателното решение, действащо към момента на проявление на основания юридически факт, определящ приложимата правна норма, според тълкуването към този момент, в случая 15.07.2014 г. Обосновали са, че с тълкувателно решение 3/28.03.23 г. по тълк.д. 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че само в хипотезата когато има предходно тълкувателно решение относно тълкуване на правна норма и е прието последващо тълкувателно решение относно същата правна норма, правните последици, възникнали преди приемане на новото тълкувателно решение, не могат да се тълкуват съобразно даденото разрешение с последващото тълкувателно решение. Следва да се приложи тълкувателният акт, който е действал към момента на пораждане на правните последици. Освен това, по отношение на тълкуването на националните норми, в съответствие с директива 2009/103 са приели, че индиректния ефект на директивите е лимитиран при тълкуване на националното право с оглед принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие на нормите, позовавайки се на практиката на СЕС по дело С-268/06 и дело 80/86,т.13. Конкретните мотиви са, че с Тълкувателно решение от 1/21.06.2018 г. по тълк. д 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е тълкувана разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обнародвана ДВ бр. 2 от 05.12.1950 г. Разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД не е променяна и до настоящия момент. В задължителната и трайна практика на ВКС, е прието, че при приложение на чл. 226 , ал. 1 от КЗ отм, респ. чл. 432, ал. 1 от КЗ, е приложима разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка, е приложимо и тълкуването на чл. 52 от ЗЗД. С предходни Постановления на Пленума на ВС, ППВС 4/68 г, 5/69 г., 2/84 г. също е тълкувана разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Съгласно приетото тълкуване през 1984 г., кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, е определен с ППВС 4/68 г. и 5/69 г. и други лица не може да се приеме, че могат да получат обезщетение за неимуществени вреди. В настоящето решение, мнозинството от състава счита, че не се прилага нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснена в Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, доколкото пътно-транспортното произшествие е осъществено преди датата на постановяване на посоченото тълкувателно решение, 15.07.2014 г. и са били в сила посочените ППВС 4/68, 5/69 и 2/84 г. Считам, че изводите на мнозинството на състава не са съответни на материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД, приложима и в случаите при предявен пряк иск с правно основание чл. 226 от КЗ отм., тъй като нормата на чл. 52 от ЗЗД е приложима към 15.07.2014 г., датата на процесното пътно-транспортно произшествие, при което е загинал внукът на К. и Н. В.. Същата е съществувала и към момента на приемане на директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката срещу гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и изпълнението на задължението за застраховка срещу такава отговорност (кодифицирана версия). Нормата на чл. 52 от ЗЗД следва да се тълкува в съответствие с посочената директива, с оглед постигане на целите, предвидени в нея, съгласно която държавите членки следва да гарантират, т.е. да създадат правни норми и правен ред, по който да предвидят, че пострадалите ще бъдат обезщетени за причинените им имуществени и неимуществени вреди и за да има полезен ефект от тази директива (въпреки липсата на пряка регламентация), следва да се предвиди, че на обезщетяване подлежат всички вреди, имуществени неимуществени, от смърт и телесно увреждане, причинени в ПТП. Освен това с директивата е прието, че лицата, които имат право на обезщетяване, освен, че се определят от националното право, следва да се включват и всички близки членове на семейството. В мотивите на Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е прието, че е налице изменение в обществените отношения – приемане на България в Европейския съюз и възникналото за нея задължение по силата на актовете на Европейския съюз, да прилага всички норми, създадени от законодателя на Европейския съюз в съответствие с принципите на Правото на Европейския съюз, така както произтича от него. Конкретно в областта, относно която е тълкуваната разпоредба е взето предвид наличието на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета. Първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива и всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. Считам, че посоченото тълкувателно решение е израз на съобразено тълкуване, като принцип, разрешаващ принципа на директен ефект на нормите от правото на Европейския съюз да се прилагат при преценка правните норми, регулиращи отношенията между субектите, на територията на всяка държава – членка. Съобразно така изведения от СЕС принцип, по делото Marleasing, при наличие на директива относно областта на приложимата правна норма, съдът, тълкуващ националното си право, следва да приложи същото по такъв начин, че максимално да даде възможност да се реализират предвидените цели в директивата. Когато една норма от правото на ЕС няма хоризонтален директен ефект, каквито са нормите на директивите, националният съдия е длъжен да гарантира правото на ефективно приложение на съюзната правна норма. Следва националната правна норма да се тълкува в съответствие с целта и смисъла на директивата, регулираща съответните обществени отношения. Не е допустимо тълкуване в противоречие на закона. Ако посредством това тълкуване ще се постигне противоречие на закона. В някои статии по въпроса относно съобразеното тълкуване е изразено становище, че следва да се приложи нормата от директивата, съобразно предвидената в нея цел, като остане остане неприложена вътрешната правна норма. Считам, че на тълкуване подлежи само вътрешната правна норма, в съответствие с нормата, произтичаща от директивата. При необходимост от тълкуване на норма от директивата, единствено СЕС е компетентен да извърши тълкуването и за целта при липса на решение, следва да се отправи преюдициално запитване. С оглед правната сигурност, съдът действително следва да приложи само тези правни норми, които хронологично са приложими към материалното правоотношение. Когато относно същите обществени отношения има приета директива, то националната норма, независимо дали е приета в изпълнение задължението за транспониране на директивата или е съществуваща към момента на директивата, следва да се тълкува в съответствие с целите на директивата. В конкретния случай, приложимата норма е нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима и при определяне отговорността на застрахователя спрямо третите лица за противоправни действия на водач, чиято гражданска отговорност е застрахована. Нормата е действаща към датата на процесното пътно-транспортно произшествие 15.07.2014 г. Следователно не би могло да се постигне застрашаване принципа на правна сигурност и забрана за обратно действие на материално правните норми. При тълкуване на нормата на чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид и задължителната практика на ВКС по нейното приложение. При определяне на приложимото тълкувателно решение, както сочи мнозинството на състава, за разкриване на действителния й смисъл към релевантния времеви момент следвало да се има предвид, че при две тълкувателни решения, по един и същи правен въпрос, по тълкуване на една и съща правна норма, приложимо би било, според мнозинството на състава, това тълкуване, което е било в сила към релевантния момент. Мнозинството на състава обосновава този извод с приложение на тълкувателно решение 3/28.03.2023 г. по тълк.д. 3/20 г. на ОСГТК на ВКС. Това тълкувателно решение реферира към практика на ЕСЗПЧ, по делата „П. П. срещу България“ и „В. срещу България“. Изрично в решението по делото „П. П. срещу България“ е цитирана нормата на чл. 50 от ЗНА, съгласно която прилагането на нормативни актове се извършва според точния им смисъл, а ако точният смисъл не е ясен, то подлежат на тълкуване, като тълкуването има действие от деня, в който е влязъл в сила тълкувателния акт. Към разглеждане на делото нормата на чл. 50, ал. 2 от ЗНА имала съдържание „По изключение Държавния съвет може да даде на тълкуването действие само занапред, ако обратното му действие може да създаде усложнения. В такъв случай, тълкуването влиза в сила 3 дни след обнародването му.“ В сегашната редакция нормата на чл. 50, ал. 2 от ЗНА гласи, че „по изключение органът, издал акта за тълкуване може да даде на тълкуването действие само занапред, ако обратното му действие може да създаде усложнения. В такъв случай, тълкуването влиза в сила три дни след обнародване.“ ЕСЗПЧ в посочените решения е подчертал, че не приемането на ново тълкуване, а непредвидимостта на това тълкуване към момента на възникване на релевантните факти и на практика постигането чрез това тълкуване на лишаването от достъп до съд, до такава степен, че ограничава правото на субекта, са от значение. С оглед това разрешение в посоченото решение, следва да се преценява дали възникналите права при тълкуване на правната норма към момента на възникването им и съществуването на процесуалните норми за защита, право на достъп до съд и на ефективен достъп до съд за упражняване на тези права, са нарушени. Целта е да не се накърни възможността да се защитят вече възникнали права при предходното тълкуване. Ето защо считам, че при всяко приложение на правната норма, съдът следва да има предвид дали за страните са възникнали права, произтичащи от приложимата действаща към този момент правна норма, респ. могат ли да бъдат защитени чрез ефективен достъп до съд , с ефективно правно средство за защита или е прието такова тълкуване, което променя съдържанието на нормата като лишава субекта от ефективно правно средство, достъп до съд и невъзможност правата да бъдат защитени. От значение при приложението на правните норми, съответно тълкуването им е да се прецени дали за лицата в спорното правоотношение, са възникнали права и съответно могат ли да се реализират, без да се въвеждат допълнителни изисквания или да се създават пречки за ефективното им упражняване. При тази преценка следва да се посочи, че в конкретния случай, намирам, че нормата на чл. 52 от ЗЗД следва да бъде приложена при съобразеното й тълкуване съгласно Директива 2009/103. На първо място, не би се постигнало нарушаване принципа на правна сигурност и за забрана за обратно действие на законите, което не е предвидено от законодателя, тъй като тълкуваната норма е приложима към процесното правоотношение и на второ място, посочената директива също действа по време спрямо това правоотношение. Съгласно разясненията в практиката на СЕС решение С-923/19 г, С-577/21 г., целта на посочената директива Директива 2009/103 е да осигури свободно движение на моторните превозни средства в рамките на Съюза и на лицата, като гарантира, че пострадалите от произшествия, причинени от тези моторни превозни средства, ще бъдат третирани по сходен начин, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието. Със същото решение, С-923/19 г. е прието, че по силата на посочената директива, държавите членки гарантират, че гражданската отговорност при използването на МПС е застрахована както и вредите и пострадалите трети лица, които трябва тази застраховка да покрива. Приемайки, че е налице разлика между деликтната отговорност и отговорността на застрахователя, СЕС е определил, че за да има полезен ефект директивата, то следва да се обезщетяват всички вреди, включително неимуществените. По отношение на лицата, които имат право да искат поправяне на неимуществени вреди е прието, че закрилата трябва да обхване всички лица, които съгласно националната правна уредба имат право на обезщетение за вреди, като с Трета моторна директива било въведено задължение за обезщетяване на вредите на определен кръг особено уязвими лица. Съгласно т. 46 от посоченото решение, държавите членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на ПТП, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми. Прието е, че обезщетение за вреди, причинени при управление на МПС, имат право да получат близките на лицата, загинали при ПТП, доколкото се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото към спора право. Предвидено е и че следва да се гарантира размера на обезщетението за вреди, като не се накърнява предвидената защита по силата на посочената директива, като не могат максимално гарантираните суми да са по-малки от минималните гарантирани суми, посочени в Директивата, приети с Втора директива. По отношение на лицата, на които се дължи обезщетение за неимуществени вреди, следва да се възприеме задължителното тълкуване съгласно т. 35 от решение по дело С-923/19 г., т. 29, т. 46 и т. 55 от решение по дело С-277/12. В така посочената си практика, СЕС приема, че обхвата на моторната директива по отношение на лицата е да са пострадали лица, които могат да бъдат включително и непреки жертви, които биха имали право на обезщетение съгласно приложимото национално право. Право на неимуществени вреди на лица, непряко пострадали при ПТП, би могло да се определи съгласно нормите на националното право, като това би довело до различие с оглед мястото на ПТП, поради липса на пряко регламентиране на посочените обществени отношения от правото на съюза. Посочената директива не хармонизира правния режим на гражданската отговорност, но целта е да се гарантира, че гражданската отговорност е застрахована съгласно изискванията на директивата. Тогава правото на обезщетение, възникнало на това основание, следва да отговаря на предвиденото в директивата покритие. Определено е, че това покритие означава, че правото на поправяне на неимуществената вреда, причинена от загубата на близък при ПТП, трябва да се определи като се приеме, че директивата предвижда защита за лица, чийто близки са починали при ПТП между МПС. Съгласно предвиденото в директивата, при пътно-транспортни произшествия, държавите членки са длъжни да предвидят обезщетения за вреди, включително неимуществени вреди на членовете на семейството на пострадалото лице. СЕС в множество решения е посочил, че всяка държава членка е свободна да определи вида и обхвата на вредите, които подлежат на обезщетение, но да спази лимитите, посочени в директивата и да предвиди обезщетения и за членове на семейството на пострадалото лице, като това ще осигури, че не лишава директивата от полезно действие. Не задължава държавите членки задължително да определят вида и обема на вредите, подлежащи на обезщетяване. Но задължава държавите-членки да предвидят, че членовете на семейството имат право на обезщетение за неимуществени вреди. Следователно, при тълкуване на чл. 52 от ЗЗД, приложимо и при определяне обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 226 от КЗ отм. трябва да се съобразят целите и предмета на посочената директива и да се приеме, че нормата предвижда активно правна легитимация за получаване на обезщетение за причинените неимуществени вреди на близки на починало вследствие на ПТП лице. Близки са членове на семействата, на пострадалото в пътно-транспортно произшествие лице и са претърпели действителни вреди от смъртта на лицето. Следва да се приеме, че доколкото чл. 52 от ЗЗД предвижда като основание на неимуществената отговорност, справедливостта, както и при тълкуване на тази норма съгласно тълкуването на директивата, извършено от СЕС, така както е посочено в т. 42 от решение С-577/12 г., което препраща и към решението по дело С-277/12 г., следва да се приеме, че гражданската отговорност следва да предвиди обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от близки членове на семейството. С оглед тълкуването на СЕС, изразено в т. 55 на решение С-22/12, директивата предвижда, че държавите членки следва да гарантират, че съгласно националната правна уредба на гражданска отговорност за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на жертвите на пътно-транспортно произшествие, се покрива от задължителна застраховка гражданска отговорност до посочения минимум в моторната директива. Под членове на семейството следва да се има предвид, тези които са посочени в чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго производство. Директивата е със срок за транспониране от държавите членки съгласно чл. 27 от същата до 16.11.2015 г., който не е изтекъл към момента на процесното ПТП. Но съгласно разясненията в множество решения, включително по дела С-261/07 съед. С-299/07, Cordero A., C-81/05 C-212/04, националните юрисдикции от приемането на директивата и влизането й в сила, още преди изтичане на срока за транспониране, имат задължение да осигурят тълкуване на националното си право с цел постигане предвидения в директивите резултат, да се въздържат да тълкуват собственото си законодателство, по начин, че да пречат да се постигнат целите на директивата. Съответно и нормата на чл. 226 КЗ отм вр. чл. 52 от ЗЗД следва да се тълкува в светлината на предвидените в посочената директива 2012/29/ЕС цел, за да бъде постигната ефективността на директивите. В посочената директива понятието „жертва” е дефинирано в чл. 2, параграф 1, буква „а”, според който за целите на Директивата „жертва” означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. В б. „б“ на чл. 2, пар. 1 от посочената директива е дефинирано, че членове на семейството са съпруг/съпруга, лицето, което живее с жертвата в непрекъсната, стабилна, постоянна интимна връзка в едно домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица. Поради това за близки членове на семейството, роднини по права линия следва да се преценят и бабата и дядото на детето, когато са живели в едно домакинство и са изградили трайна връзка, която е справедливо да бъде обезщетена. Поради това, нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима към настъпилото увреждане на 15.07.2014 г. следва да се тълкува с оглед постигане целите на директивата - да бъдат обезщетени тези членове на семейството, които са роднини по пряка линия и е справедливо да бъдат обезщетени. Нормативно България не е определила ограничаване на лицата в позитивна правна норма. Поради това, следва да се приеме, че посоченото тълкуване на чл. 52 от ЗЗД, изисква установяване на основанието на нормата, т.е. посочване на конкретни критерии, за да се определи, че членовете на семейството от посочения кръг е справедливо да бъдат обезщетени. Такива критерии са пряката роднинска връзка, живеенето в близко домакинство, в една обща къща, изключителна помощ на родителите при отглеждане на детето и създадената поради общата и взаимна грижа емоционална връзка, както и силно негативните преживявания и промяна в мирогледа след смъртта на загиналия на неговите баба и дядо, когато се установят, както в разглеждания случай, е справедливо да бъдат обезщетени. Следва да се добави към всичко изложено, че тълкуването, изложено в решението от мнозинството от състава, за действие на тълкувателните решения, по време, поставя правния въпрос за вече възникналите последици от приетото тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС през 2018 г. Съобразно същото и както е видно от данните по делото, страните-ищци са твърдели, че за тях е възникнало право на вземане за обезщетение за неимуществени вреди. Предявявайки иска, те са преценили, че имат право на обезщетение, на основание посочената норма на чл. 226 от КЗ отм, като е посочено изрично основанието – изключителна връзка, която обосновава основание да е справедливо да бъдат обезщетени за претърпените от тях неимуществени вреди. Макар и процесът за спора относно това вземане да не е приключил, т.е. трябва да се съобразят всички настъпили изменения включително ТР 3/20 г, то не може да се отрече, по логиката, изложена в мотивите на решението, че за периода от приемане на ТР 1/ 21.06.018 г. по тълк.д. 1/2016 г. до приемане на Тълкувателно решение 3/28.03.2023 г. по тълк.д. 3/2020 г., е породило правни последици. Ищците са упражнили правото си, като в последващ момент, в хода на процеса пред Върховния съд, се оказва, че не е възникнало, въпреки действието на тълкувателното решение 1/18 за за период от 21.6.2018 г. до 28.3.2023 г. Ответникът – застраховател не е придобил право на отказ да заплати застрахователно обезщетение, предвид посоченото тълкуване на чл. 52 от ЗЗД, приложим при предявения иск с правно основание чл. 226 от КЗ отм, съответно на директивата, действащо към момента на увреждането. Той дължи заплащане на обезщетение на основание застраховка гражданска отговорност поради наличие на сключения договор и настъпилото увреждане. Следователно неприлагането на чл. 52 от ЗЗД в действителния му смисъл и в съответствие с посочената директива, отнема правната възможност на ищците да получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди. В случая, ако не се съобрази тълкуването, изложено в решенията на СЕС, няма да се гарантира постигане целите на директивата на територията на Р България, за периода от 2009 г. до 2018 г., когато е приет новия КЗ, конкретно чл. 493 а от КЗ, в сила от 07.12.2018 г. С промяната на тълкуването, чрез изключване приложението на ТР 1/2018 г. ще се засегне и равенството на субектите пред закона. Съдът ще наруши задължението си, предвидено в чл. 9, изр. 2 от ГПК, законът няма да има един и същи смисъл за всички лица, които са пострадали от пътно-транспортни произшествия в посочения период. Част от лицата, чиито права са упражнени и споровете са приключили с влязло в сила решение преди 28.03.2023 г. (датата на приемане на Тълкувателно решение 3/28.03.2020 г. по тълк.д. 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС), като са съобразени правата им с тълкуването съгласно Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСГТК, определящо, че макар и да не са сред кръга лица, посочени в ППВС 4/68 и ППВС 5/69 г., е справедливо да бъдат обезщетени, тъй като са доказали, че са били в особени емоционални близки отношения с пострадалото лице и им е присъдено обезщетение за неимуществени и/или имуществени вреди, ще са в различно положение спрямо лицата, чийто спорове не са приключили до 28.03.2023 г., но са предявили права за заплащане на обезщетение от вреди, причинени от смъртта на техен близък в пътно-транспортно произшествие, възникнало до 2018 г. Приемането на последващ тълкувателен акт, е предположено от наличие на тълкуване, на вече тълкувана правна норма, при което е извършено отклонение от действителното съдържание на нормата, поради грешно тълкуване или изменение в обществени отношения, налагащи изоставяне на досегашното тълкуване. С новия тълкувателен акт, се разкрива съдържанието на правната норма, съобразно вече извършената корекция на осъщественото грешно тълкуване, респ. съобразно изменените нови обществени отношения. Новият тълкувателен акт, няма как да се съобрази, без да е приет, т.е. може да се приложи едва след приемането му. Но с оглед предмета на тълкуване, следва да се приложи за тълкуваната правна норма, към момента на нейното действие във времево отношение, така както е определено в ЗНА. При разрешаване на правния спор, съдът следва да приложи материалноправните разпоредби, уреждали сочените от страните факти, със съдържанието им и извлечената чрез тълкуване правна норма, според смисъла, разяснен в новоприетото Тълкувателното решение. Приемането на нов тълкувателен акт, изисква приложението му към правоотношението, към което е приложима тълкуваната правна норма, съобразно времевото й действие. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 292 от ГПК. Следователно, при разрешаване на правен спор, съдът следва да разреши същия, според приложимите правни норми, според техния действителен смисъл, определен от нормативния акт, съобразно разкритото съдържание на правната норма, в тълкувателната практика на ВКС. В случаите когато има приети два тълкувателни акта, по отношение на една и съща правна норма, съдът следва да прецени дали първоначалното тълкуване с тълкувателно решение е било обявено за загубило сила изрично или следва да се приеме, че има основание да се обяви за загубило сила и да не се приложи, като приложи тълкувателния акт, който е приет впоследствие. Съгласно чл. 124 от ЗСВ, Общото събрание на съответните/съответната колегия на Върховния касационен съд, приема тълкувателни решения, при противоречива или неправилна практика по приложение на закона. Предмет на тълкуване са разпоредбите на законов нормативен акт, т.е. текста на акта, а не породените от него правни последици. На тълкуване подлежат разпоредбите на закона, от които ВКС извлича правната норма, с необходимото съдържание и определя при проявление на предвидените в тази норма юридически факти, какви са предвидените от законодателя правни последици. С оглед разделението на властите, не може да се приеме, че ВКС създава нова правна норма. Действието на нормативните разпоредби във времево отношение, съгласно чл. 37, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от ЗНА, е от обнародването, респ. от определен срок от обнародване на закона, до изричната му отмяна. Тълкуването на разпоредбите от закона, съобразно правомощията на ВКС, на основание чл. 124 от ЗСВ, се извършва за нормата, която е приета, с оглед нейните времеви предели, от приемането й до отмяната й. Тълкуването е вторична дейност и е функция на приетата норма. Тълкувателните актове целят да разрешат определен правен въпрос, който се решава неправилно или противоречиво от съдилищата. Те са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, всички органи, които издават административни актове съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. Тълкувателните решения не създават норми, нямат нормативно съдържание, не въздействат върху ефекта на разпоредбата. Те целят само да разкрият действителната воля на законодателя, като при неясна правна норма я тълкуват съобразно правилата за това (чл. 46 ЗНА). ВКС цели да защити действителното съдържание на нормата, така както е предвидено от законодателя, но не и да създаде нова правна норма. Съдът само разкрива правната норма и прилага съобразно конкретния случай. С тълкувателния акт само се изяснява, извежда правна норма, която съществува, закрепена в нормативни разпоредби – обект на тълкуването. Не се създава ново правило. Създава се начин, по който следва да се прилага тълкуваното правило, като се съобразяват настъпилите икономически и социални промени или се преодолее грешното тълкуване. Целта на тълкуването е да се разкрие действителното съдържание на правната норма, както е приета, от влизането й в сила. Да се приеме, че тълкуването ще породи действие от по-късен момент, а не от приемането на нормата, не е предвидено в закона. Според теорията (Ж. С., ст. „Съдебната практика като източник на правото“), тълкувателните решения, подобно на нормативните актове, се отнасят до неограничен кръг адресати и решават по общ начин, съответния проблем. Те са израз на общо, абстрактно регулиране. Но се отнасят до регулираната от нормативния акт материя, имат същите предели във времето, пространството и спрямо лицата. Поради това имат сила, както самата тълкувана норма. Това, което е от значение и е посочено по-горе, е да се държи сметка за възникналите права по силата на материалноправната норма, тълкувана с тълкувателно решение към момента на осъществяването на фактите и за способите за защита на възникналите права. Трябва да се прецени дали последващото тълкуване не отнема възникнали права и дали не създава процесуални пречки за упражняване на такива права, които да правят невъзможно реализирането им. Считам, че изцяло в съответствие със закона, тълкуван съгласно посочената директива, въззивният съд е изградил изводите си. Въззивният съд е приел, че право на обезщетение имат бабата и дядото, тъй като са роднини и са имали изключителни отношения, като е справедливо да бъдат обезщетени за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на внука им, причинена в пътно-транспортно произшествие. Изводите на съда са правилно изградени въз основа на свидетелските показания и допуснатата съдебно-психологическа експертиза. Не може да се приеме наличието на твърдяната необоснованост на решението. Свидетелските показания са възприети точно, същите са относно релевантни факти и свидетелсвтат за отношенията приживе между възрастните роднини и техния внук, както и за преживяванията им след смъртта на внука. Правилно е преценено, че от тези показания се установява съвместния живот на починалия и бабата и дядото, преминал във взаимни грижи, преживените общи болки и страдания от смъртта на другото дете в семейството. Оценени са настъпилите неимуществени вреди, засягане на психиката на бабата и дядото след смъртта на внука. Преценката е правилна и обоснована. Следва да се приеме, че при съвместното съжителство на бабата и дядото и родителите и децата в една къща, се създават много близки отношения, които са обичайни за българското общество и са често срещан модел. Определящото в случая е, че в семейството е възникнала изключителни отношения вследствие на трагични обстоятелства в семейството, смъртта поради заболяване на другото дете, условията преди смъртта на лечението му , налагащи бабата и дядото да упражняват грижа, и надзор над починалия в пътно-транспортното произшествие Н., което е създало особени отношения на взаимна грижа и привъзраност между бабата и дядото.. На основание чл. 52 от ЗЗД, тълкувана съответно с оглед посочените директиви, следва извод, че към 15.07.2014 г. за ищците К. и Н. В. са възникнали права за обезщетяване на неимуществените вреди, получени от тях от смъртта на внука им. Това право е наследимо, след като вече е упражнено от К. В. и тя е извършила преценка, че от смъртта на внука си е претърпяла неимуществени вреди и следва да се признае, че всички ищци следва да получат обезщетение на посоченото основание. (В този смисъл решение № 60 170 от 13.05.2022 г. по т.д. 1435/20 г., ВКС, II ТО). Произнасянето на съда по направеното оплакване за необсъждане на приложението на § 96, ал. от ПЗР на ЗИД на КЗ и чл. 493 а, относно минималния размер на следващите се обезщетения е неоснователно. Въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, основани на посочената норма, така както е разтълкувана в трайната практика на ВКС, съгласно която нормата на чл. 493 а, ал. 1 и § 96, ал. 1 от ПЗР са неприложими към правоотношения, възникнали до приемане на новия КЗ през 2016 г. Поради липса на приложение на тази норма липсва разглеждане на отговорността да определените лимити. Освен това изрично е посочено, че следва да остане неприложена, предвид тълкуването на чл. 226 КЗ отм, във връзка отново с посечената кодифицираща директива, в смисъла, предвиден от СЕС с решение С-277/12 г, съгласно която националното законодателство следва да предвижда такива обезщетения, които отговарят на предвидените минимални размери, съгласно посочената директива. Правилно е определен точният размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, като на първо място правилно са установени обективните факти и с оглед тяхното установяване са взети предвид специфичните критерии в случая, за да се определят точните размери на обезщетенията, включително и социално-икономическите условия в страната, израз на която са лимитите на застрахователните обезщетения. Така е определено, че следващите се обезщетения са в размер на 25 000 лв. Същото е редуцирано с оглед приетото за основателно възражение за съпричиняване до размер от 30%. съдия: Галина Иванова