7 РЕШЕНИЕ № 41 гр. София, 14 март 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 117 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия Н. Ю. Б. срещу въззивна присъда № 24 / 22.11.2018 год., постановена по в.н.о.х.д. № 393/ 2018 год., по описа на Окръжен съд – Кюстендил. В жалбата се сочат доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 – т. 3 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия. Алтернативно се иска намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода от шест месеца на три месеца. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба и претендира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прави искане в случай на оставяне в сила на въззивната присъда, да бъде изменен определения с нея режим на изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“, който не бил съобразен с чл. 57, ал.1, б. „в“ от ЗИНЗС. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания въззивен съдебен акт като правилен и законосъобразен. Подсъдимият Н. Б. моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 16/28.03.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 1585/2017 год., Районен съд – Кюстендил е признал подсъдимия Н. Юрийев Б. за виновен в това, че на 18.05.2017 год. в [населено място] противозаконно повредил недвижима вещ – сграда, находяща се в [населено място], [улица], собственост на ОДМВР - Кюстендил, с което нанесъл щета на обща стойност 50,26 лв., поради което и на основание чл. 216, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири месеца. Със същата присъда подсъдимият Б. е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 144, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал.1 от НК. С присъдата на основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение определение, постановено по ЧНД № 582/2016 год., по описа на РС – Кюстендил, с което на подс. Б. е определено общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от четиринадесет месеца. По протест на Районна прокуратура – Кюстендил срещу присъдата в оправдателната й част и по жалба на подсъдимия срещу осъдителната й част, в Окръжен съд – Кюстендил е образувано в.н.о.х.д. № 393/2018 год. С присъда № 24/ 22.11.2018 г., постановена по същото дело, подсъдимият Н. Ю. Б. е признат за виновен в това, че на 16.05.2017 год., в [населено място], пред дискотека „Хипнозис“ се е заканил на длъжностно лице - старши полицай в група „Охрана на обществения ред“ в сектор „Охранителна полиция“ към РУ – Кюстендил при ОД МВР – Кюстендил – Б. П. С., по повод изпълнение на службата му, с престъпление против неговата личност – с убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, при първоначален „строг“ режим за изтърпяване. С въззивната присъда на основание чл. 23, ал.1 от НК е определено общо наказание за престъпленията по чл. 144, ал.3 вр. с ал.2, вр. с ал.1 от НК и по чл. 216, ал.1 от НК, като на подсъдимия е наложено „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена от ОС – Кюстендил. Касационната жалба срещу въззивната присъда е допустима, тъй като е подадена от страна, която има право на това и е депозирана по отношение на акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Жалбоподателят твърди, че са налице касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 – т. 3 от НПК по отношение на въззивната присъда единствено в частта й, с която подс. Б. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 144, ал.3 вр. с ал.2, вр. с ал.1 от НК, като не оспорва законосъобразността и правилността на въззивния съдебен акт относно обвинението по чл. 216, ал.1 от НК. Според касатора, въззивната присъда в обжалваната й част не се подкрепя от доказателствата, събрани по делото. Въззивната инстанция неправилно кредитирала показанията на свидетелите Б. С. / пострадал/ и Д. Д. /очевидец/, тъй като същите били противоречиви, непоследователни и колебливи. Оспорва се факта, че св. С. е изпитал основателен страх за живота си, тъй като поведението му след срещата с подсъдимия било спокойно, разговарял по телефона си и било необходимо трето лице – св. И. Г., да го убеждава да сигнализира за случилото се, което той направил едва на другия ден. Това, че и друг път подсъдимият показвал негативното си отношение към органите на реда, но никога не предприемал действия срещу физическия им интегритет, т.е.- никога не осъществявал заканите си, не било оценено от въззивния съд, като същият неправилно приел, че отправените закани могат да възбудят основателен страх за тяхното осъществяване. Недооценен бил фактът, че по принцип отношенията между подсъдимия и св. С. били влошени – враждебни и конфликтни личностни взаимоотношения, че и друг път при техните контакти подсъдимият бил използвал подобни изразни средства -„обичайния речников фонд“, поради което макар и укоримо от морална гледна точка поведението на подс. не осъществявало признаците от състава на чл. 144, ал.3 от НК. Неправилно били игнорирани показанията на свидетелите Л. Б. и Г. М., без да е налице основание за поставяне под съмнение на тяхната обективност. Наказанието било явно несправедливо, тъй като не били съобразени младата възраст на подсъдимия и значителния период от време от извършване на деянието до постановяване на присъдата, който не отговарял на критериите за разумен срок по смисъла на чл. 6, т.1 от ЕКПЧОС. Доводът, че присъдата не се подкрепя от събраните по делото доказателства, тъй като неправилно били кредитирани показанията на свидетелите Б. С. и Д. Д. и игнорирани тези на свидетелите Л. Б. и Г. М., всъщност е в подкрепа на твърдението за необоснованост на въззивния съдебен акт. Необосноваността не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1, т.1 – т. 3 от НПК, тъй като ВКС не може да установява нови фактически положения /различни от приетите от съдилищата по фактите/ и да прави свои заключения по приложимото право въз основа на тях. Единствената проверка, която касационният съд е компетентен да извърши е дали контролираният съд е изпълнил задълженията си произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и чл. 339 от НПК при събирането и оценката на доказателствените източници и при изготвяне на въззивния акт. При внимателния прочит на проверявания въззивен съдебен акт не се констатират нарушения, като заявените от касатора, които да обуславят наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Съдържанието на въззивната присъда изцяло отговаря на стандарта на чл. 339, ал.3 от НПК, като са спазени всички изисквания за правилното формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Въззивната инстанция е възпроизвела фактическата обстановка, излагайки своите констатации относно приетите за установени фактически положения / от л. 3 до л. 10 от въвз. реш. /, като подробно е анализирала доказателствените източници, въз основа на които е достигнала до тях. Доказателственият анализ на въззивната инстанция е пълен, всеобхватен, задълбочен и прецизен, изцяло съобразен с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Всички доказателства са обсъдени, без неправилно фаворизиране на едни за сметка на други, едностранчива интерпретация или изопачаване на действителното им съдържание. Подробно са анализирани показанията на св. Б. С., като са преценени в съвкупност с показанията на свидетелите Д. Д., Г. Г. и И. Г.. Решението на въззивния съд да приеме за годна доказателствена основа показанията, депозирани от св. Б. С. на досъдебното производство, приобщени по реда на чл. 281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 и т.2 от НПК не търпи укор. Св. С. е изложил първите си показания пред разследващия полицай на 19.05.2017 г. /л. 31 от ДП/ само три дни след деянието, когато впечатленията му и спомените за случилото все още са били добре запазени, като именно в този първи разпит той е бил в състояние точно да възпроизведе инкриминираните изрази и действията на подсъдимия насочени срещу него. Тези показания са в корелация с изложеното св. Д. Д. на досъдебното производство / л. 32 от ДП/. Същият свидетел е очевидец на случилото се, намесил се е като е извел навън подсъдимия, с цел да преустанови агресивните му действия насочени към полицейския служител, като показанията му се потвърждават от заключението на техническата експертиза, в което със снимков материал, свален от записите на камерите на заведението „Хипнозис“, са онагледени действията на участващите в инцидента – хващането на дрехата на полицейския служител от подсъдимия и извеждането на последния от св. Д. Д. извън заведението. Така посочените доказателства са анализирани от въззивния съд във взаимовръзка с информацията предоставена чрез показанията на свидетелите Г. Г. и И. Г., депозирани в хода на първоинстанционното съдебно следствие, относно състоянието на св. Б. С. след инцидента. Въз основа на тях контролираният съд е достигнал до логичния и добре обоснован извод за това, че след деянието пострадалият е бил притеснен от действията на подсъдимия, не ги е неглижирал, а е потърсил съвет от колегите си, за да прецени какви мерки да предприеме. Въззивният съд е изложил подробни съображения, поради които не е кредитирал показанията на свидетелите Б. и М. – че св. С. не се бил изплашил от заканата, но заявил обратното под натиск от началниците му, които настоящият съдебен състав изцяло споделя и не намира за необходимо да повтаря. Въз основа на задълбоченото и прецизно анализиране на посочените доказателствени източници, въззивната инстанция съд е достигнала до правилния извод, че подс. Б. е осъществил от обективна и субективна страна деянието по чл. 144, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал. 1 от НК. Контролираният съд с професионален усет, показвайки добро познаване на съдебната практика /ТР № 53/1989 г. по н.д. № 47/1989 г. на ОСНК на ВС/ е преценил правилно, че за съставомерността на деянието не е от значение дали пострадалият се е изплашил от заканата, а дали тя обективно може да възбуди основателен страх от осъществяването й, като това следва да се преценява към момента на отправянето й, а не след минаването на определено време. В тази връзка не може да бъде споделено възражението, че пострадалият не е приел сериозно заканата, след като едва на другия ден уведомил колегите си за случилото. В случая става въпрос за закана, а не за реално извършени действия по нейното изпълнение, които да са изисквали незабавната намеса на други полицейски служители. Неоснователно е и твърдението, че изречените от подсъдимия изрази са от „обичайния му речников запас“ и че пострадалият не се е изплашил от тях. От значение е не дали пострадалият действително се е изплашил от отправената му закана, а дали тя обективно може да възбуди основателен страх, че ще бъде изпълнена, а това се преценява с оглед не само на словесните изрази, но и предвид конкретната обстановка – време, място, начин на изразяване на заканата, присъствието на други лица и др. В настоящия случай заканителните изрази към св. С. са били придружени с физически действия - /подсъдимият хванал пострадалия за дрехите и започнал да го дърпа/, а цялостното му поведение е било възприето от св. Д. Д. като „видимо агресивно, нервно, с цел саморазправа с Б.“ / св. С./. Именно това поведение е мотивирало свидетеля да се намеси, чрез извеждането / изнасянето / на Б. навън. Следователно, не само за св. С., но и за страничен наблюдател като св. Д., заканите, придружени с дърпането на дрехите на пострадалия, са били от такова естество, че са давали основание да се приеме, че те могат да бъдат изпълнени. Обстоятелството, че и при предишни случаи подсъдимият е насочвал словесната си агресия към полицейски служители, не може да бъде ценено в исканата от защитата посока – че това е негово обичайно поведение, никога не осъществявал заканите си и следователно, те не биха могли да възбудят основателен страх за осъществяването им. Липсата на респект към органите на реда от страна на подс. Б. / на подобни действия пострадалият е бил свидетел при предишни случаи, в които е участвал подсъдимия/, отсъствието на предишни конфликтни лични отношения между двамата /извън служебните/ обосновават правилността на преценката на контролирания съд за това, че вербалната и физическата агресия на дееца, по своето естество и при конкретните обстоятелства, са в състояние обективно да възбудят основателен страх за осъществяване на заканата с убийство. Логична последица от това е законосъобразното субсумиране на престъпното поведение на подсъдимия под нормата на чл. 144, ал.3 от НК. В този смисъл контролираният съд е приложил правилно материалния закон, поради което не може да бъде удовлетворена претенцията на касатора за оправдаването на подсъдимия по посоченото обвинение. Определеното от въззивния съд наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца е изцяло съобразено с обществената опасност на конкретното деяние и на дееца, както и с отчетения превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Не може да бъде споделено възражението на защитата за това, че не е отчетена продължителността на наказателното производство, като се има предвид, че от деянието до настоящият момент е изминал срок по - малък от две години, което не го характеризира като неразумно дълъг. Наложената на подсъдимия санкция е малко над предвидения от законодателя за съответното престъпление минимум от три месеца, не е налице явно несъответствие по смисъла на чл. 348, ал.5 , т.1 от НПК, поради което не се налага нейната корекция. Основателно е искането на защита за изменение на въззивната присъда по отношение на определения с нея първоначален „строг режим“ за изтърпяване на наложеното по реда на чл. 23 от НК общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца. Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал.1, т.2, б. „в“ от ЗИНЗС / (Доп. – ДВ, бр. 103 от 2012 г., изм., бр. 32 от 2016 г., бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) за умишлени престъпления, извършени в изпитателния срок на условно осъждане, за което е постановено отложеното наказание да се изтърпи отделно, се налага „строг“ режим, ако сборът от двете наказания надвишава две години. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда в частта й, с която на основание чл. 68 от НК е приведено в изпълнение определение, постановено по ЧНД № 582/ 2016 год. по описа на Районен съд – Кюстендил. С това определение е наложено на подс. Б. общо наказание в размер на 14 / четиринадесет/ месеца лишаване от свобода. Сборът от този срок и наложените с въззивната присъда на основание чл. 23 от НК шест месеца лишаване от свобода, не надвишава две години, поради което и по аргумент от разпоредбата на чл. 57, ал.1, т.2, б. „в“ от ЗИНЗС, следва да бъде определен „общ“ режим за изтърпяване на наказанието. Такъв вид режим следва да бъде определен и по отношение на наказанието, наложено с приведеното в изпълнение споразумение, предвид разпоредбата на чл. 57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. В този смисъл следва да бъде изменен обжалвания въззивен съдебен акт. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивна присъда 24 / 22.11.2018 год., постановена по в.н.о.х.д. № 393/ 2018 год., по описа на Окръжен съд – Кюстендил в частта относно режима за изпълнение на наказанието, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС определя първоначален „общ“ режим за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, наложено на основание чл. 23 от НК на подсъдимия Н. Ю. Б., както и по отношение на наказанието лишаване от свобода за срок от четиринадесет месеца, наложено с приведеното в изпълнение на основание чл. 68, ал. 1 от НК споразумение по ЧНД № 582/ 2016 год. по описа на Районен съд – Кюстендил. ПОТВЪРЖДАВА въззивната присъда в останалата й част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.