Р Е Ш Е Н И Е № 14 гр.София, 23.03.2022г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова Димитрина Ангелова в присъствието на секретаря Галина Иванова и прокурора от ВКП Петя Маринова, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 735 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили касационни жалби от защитника на подсъдимия Г. И. И. и повереника на частните обвинители А. Х., М. А. и Х. А. срещу решение № 260065 от 02.06.2021г., постановено по ВНОХД № 322/20г. по описа на Варненския апелативен съд. С атакувания съдебен акт е изменена присъда от 23.06.2020г. по НОХД № 318/19г. на Разградски окръжен съд, като И. е признат за невиновен по обвинението във връзка с нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП, деянието е преквалифицирано в такова по чл.343а, ал.1, б.“г“, вр. чл.343, ал.4, вр. ал.3, б. „б“ от НК и наказанието лишаване от свобода е намалено от четири на три години, с непроменено лишаване от правоуправление за четири години, а изпълнението на лишаването от свобода е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за петгодишен изпитателен срок. Присъдата е потвърдена в останалата й част, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 30.11.2017г. на път І-2 в посока към [населено място], в землището на [населено място], управлявал МПС – т.а. марка „Скания“ с ДК [рег.номер на МПС] с прикачено полуремарке в нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на М. Х. А. и средна телесна повреда на А. Б. Х.. В жалбата от името на подсъдимия се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от НПК. Твърди се незаконен състав и явна несправедливост на наказанието, само по отношение на срока на лишаване от право да управлява МПС, предвид необходимостта да упражнява професията шофьор. С жалбата от името на частните обвинители Х. и наследниците на М. А. се иска отмяна на решението и налагане на по-тежко наказание, такова, каквото е било определено от първата инстанция. Сочи се допуснато процесуално нарушение във връзка с назначаването на допълнителна експертиза, не се споделят изводите за оказана помощ на пострадалия и липса на нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП. По повод изразеното от подсъдимия съжаление за случилото се, се изтъква, че то е заявено едва пред въззивната инстанция. В съдебно заседание, с оглед направена справка за идентичност на лице с променено име, участвало като съдебен заседател при разглеждането на делото в Разградския окръжен съд, защитникът на подсъдимия не поддържа оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение. Моли да бъде намален срокът на лишаване от правоуправление, тъй като трудовите доходи са необходими на И. за издръжката на двете му деца. Намира жалбата на частните обвинители за неоснователна. Повереникът поддържа, че чл.343а от НК е неприложим, тъй като подсъдимият се е обадил на спешния телефон след свидетеля М.. Счита, че наказанието трябва да бъде ефективно с оглед броя на пострадалите, миналото осъждане и допуснати нарушения на правилата за движение, липсата на искрено разкаяние. Представителят на ВКП изразява становище, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наказанието подлежат на проверка единствено при законосъобразно изяснена фактическа обстановка, поради което приоритетно следва да бъдат разгледани оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения. В конкретния случай те са неоснователни. На първо място, повереникът възразява срещу назначаването на експертиза от въззивния съд, като твърди, че не е била необходима и че поставените въпроси вече са били правилно изяснени от вещите лица. По този повод следва да се изтъкне, че интерпретацията на определението за назначаване на експертиза е неточна. Не става въпрос за повторна, а за допълнителна експертиза, т.е. твърдението, че направените до момента изводи безпричинно са отречени като погрешни, е напълно невярно. Съдът е изложил убедителни аргументи за необходимостта от допълнителна експертиза и е формулирал въпроси, които не са идентични с вече поставените. Указал е да бъдат съобразени данни, които не са били взети под внимание, защото не са съществували по делото до момента. За вещи лица е определил специалисти с необходимата компетентност. Правилно е съображението, че законовото изискване за писмена форма налага назначаването на експертиза, дори и когато при разпита вещите лица са отговорили на допълнителните въпроси. Така формулираното оплакване на повереника за допуснато съществено процесуално нарушение, освен това, не е надлежно аргументирано. Извън случаите на нарушения от категорията на т.нар. „абсолютни“, искането за отмяна на съдебния акт на основание чл.348, ал.1, т.2 от НПК следва да бъде обосновано съобразно разпоредбата на чл.348, ал.3, т.1 от НПК. От съдържанието на жалбата не става ясно, защо повереникът счита, че с назначаването на допълнителна експертиза, са ограничени правата на частните обвинители. Действайки в рамките на служебното начало, съдът е длъжен сам да предприеме необходимите процесуални действия за пълно, всестранно и обективно изясняване на фактическата обстановка. Диренето на истината чрез законовите способи и средства не би могло да наруши процесуалните права на страните, дори напротив. Като е проявил активност за детайлно изясняване механизма на произшествието, апелативният съд не е допуснал процесуално нарушение, още по-малко съществено такова. Следващото оплакване за допуснато процесуално нарушение съпътства твърдението за неправилно приложение на по-леко квалифицирания състав по чл.343а от НК. Според повереника изводът на съда, че подсъдимият е оказал помощ на пострадалия в рамките на възможностите си, е направен като са игнорирани гласни доказателствени средства - показанията на И., разпитан като свидетел на досъдебното производство. Позоваването на свидетелските показания на Г. И. е недопустимо. Протоколът за разпита му не е годно доказателствено средство и съдът напълно законосъобразно не го е приобщил и съобразил. Процесуалното качество на подсъдимия е несъвместимо с качеството на свидетел, освен в изрично посочения случай по чл.118, ал.1, т.1 от НПК. Надлежният ред за снемане на обяснения се отличава от реда за обезпечаване на делото със свидетелски показания. Съществена гаранция за осигуряване правото на защита на подсъдимия е невъзможността да му бъдат противопоставени изявления, които е правил пред разследващите органи преди да научи в какво е обвинен и да му бъдат разяснени правата по чл.55 от НПК. С оглед изложеното, приложимостта на чл.343а от НК следва да бъде обсъждана в рамките на фактите, установени от съда с надлежни процесуални средства и във връзка с правилното приложение на материалния, а не на процесуалния закон. Относимите обстоятелства са изложени на стр.4 от въззивното решение. Апелативният съд е приел, че след сблъсъка подсъдимият подал сигнал на тел.112 /преди него същото е сторил и св.М./, след което съвместно със свидетелите Т. П. и Т. Е. правил неуспешни опити да извади М. А. от катастрофиралия автомобил. Посочените действия на И. правилно са оценени от въззивната инстанция като основание за по-лека квалификация. Своевременното обаждане на тел.112, за да бъдат повикани квалифицирани медици, е сред най-ефективните средства за спасяване на пострадало лице и съдебната практика го третира като адекватно оказване на помощ по смисъла на чл.343а от НК. В конкретния случай се поставя въпросът дали обаждането е било необходимо, след като св.М. вече е телефонирал, като отговорът следва да бъде положителен, тъй като първоначалната информация е била неточна – свидетелят е помислил, че ударът е между два камиона, и не е разбрал дали има пострадали и колко са. Що се отнася до опитите да бъде изваден М. А. от автомобила, те също са били насочени към оказване на помощ на лице, което се е нуждаело от такава. За приложимостта на чл.343а от НК не е необходимо действията на подсъдимия да са дали реален резултат, нито да са осъществени самостоятелно, без съдействие от страна на трети лица. Възражението на повереника, касаещо оправдаването на И. за нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП се основава на експертните заключения, според които разрешената скорост действително е била превишена. Всъщност по този въпрос не се спори. Въззивният съд е приел, че в пътен участък, сигнализиран с пътен знак „В 26“, непосредствено преди удара подсъдимият се е движел със скорост от 77 км/ч. при разрешена 70 км/ч. Първоинстанционната присъда е изменена не поради липса на нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП, а тъй като не е установена причинна връзка между него и настъпилото произшествие. Кредитирани са единичната автотехническа и допълнителната експертизи, според които при правилно изпълнение на маневрата, водачът би могъл да премине през завоя и със значително по-висока скорост, без ремаркето да навлезе в лентата за насрещно движение. Правният извод от посочения факт е, че нарушението на чл.21, ал.2 от ЗДвП, макар и да е осъществено, не е елемент от състава на престъплението. То би могло да има значение единствено за индивидуализацията на наказанието. В случая нарушението на режима на скоростта правилно е отчетено като отегчаващо обстоятелство. Именно поради наличието му наказанието лишаване от свобода надвишава специалния минимум. Останалите значими обстоятелства не сочат на необходимост от завишаване на санкцията. Критичното отношение към извършеното, доколкото намалява необходимостта от превъзпитателно въздействие по отношение на подсъдимия, обуславя по-леко наказание, независимо в коя фаза на процеса е обективирано. Тежестта на престъплението не следва да се съобразява с оглед разпоредбата на чл.56 от НК. Вредоносният резултат е в рамките на изискуемия минимум за по-тежката квалификация по ал.4 на чл.343 от НК. Миналите осъждания са заличени с факта на реабилитацията. Санкционираните в предходни нарушения на правилата за движение също са ирелевантни с оглед голямата им давност - последното наказателно постановление е за нарушение, осъществено преди девет години. По същата причина не следва да се ценят и два от трите фиша издадени срещу подсъдимия. От регистрираните нарушения е актуално единствено осъщественото на 01.09.2017г., когато е управлявал МПС през деня без светлини, но то не е достатъчно, за да бъде определен И. като системен нарушител и недисциплиниран водач. Последното обстоятелство, наред с наличието на смекчаващи обстоятелства – положителна характеристика по местоживеене и по месторабота, изразеното съжаление, полаганите грижи за двете деца, и съпричиняването от страна на пострадалия, са основание за редуциране срока на допълнителното наказание на три години. Лишаването от правоуправление, наложено по отношение на лице, упражняващо професията „шофьор“ има по-строго репресивно действие, тъй като сериозно затруднява упражняването на правото на труд. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Изменя решение № 260065 от 02.06.2021г. по ВНОХД № 322/20г. на Варненския апелативен съд, като намалява срока на наложеното на подсъдимия Г. И. И. наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ от четири на три години. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.