О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 636 София, 18.07. 2022 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети май, две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4/2022 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. Г., [населено място], подадена от пълномощника и адвокат М. Ц., срещу решение №66 от 09.08.2021 г. по в. гр. дело №256/2021 г. на Варненския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 260020 от 22.02.2021 г. по гр. дело № 1687/2019 г. на Варненския окръжен съд жалбоподателката е осъдена да заплати на М. И. Ч. сумата 29 316.17 лева, с която неоснователно се е обогатила, на основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.09.2019г. до окончателното й изплащане. Ответникът по касационната жалба М. И. Ч., чрез пълномощника адвокат Х. Х., оспорва касационната жалба. Въззивният съд е приел, че страните по делото са родители на детето К. М. Ч., [дата на раждане] От 2008 г.-2009 год., в т.ч. и през исковия период /29.09.2014г. – 21.02.2017г./, М. Ч. и И. Г. са живеели съвместно, на семейни начала, поддържайки общо домакинство и грижейки се за роденото от това съжителство дете. От м.януари 2015г. са се преместили да живеят в закупеното от Г. жилище, находящо се на [улица]. За исковия период И. Г. е разполагала с дебитна карта на свое име към валутната сметка на ищеца, открита през 2013г. в „Уникредит Булбанк“ АД, както и че с нотариално заверено пълномощно, рег. № 950/07.03.2014г. тя е била упълномощена да го представлява пред банковата институция като се разпорежда с банковите му сметки и преводи от страната и чужбина, извършва всички операции по тях, без ограничения – да внася суми, да тегли суми, да нарежда операции за обмяна на валута, да нарежда трансфери; да открива и закрива сметки, да подава необходимите документи и да получава всякакви карти /дебитни, кредитни и др./ и пин- кодове по тях; да получава извлечения и информация по банковите му сметки. Видно от приетото по делото банково извлечение за движението на тази сметка и заключението на в.л. по ССЕ, в периода 29.09.2014г. – 21.02.2017г. Г. е изтеглила/разпоредила общо сума в размер на 27 665.27 евро, равняващи се на 53 909.74 лева според курса на банката към датата на съответната операция. Г. не оспорва и обстоятелството, че с част от изтеглените от нея суми са заплатени материали и вещи, необходими за довършването и обзавеждането на това жилище, но твърди, че както заплащането на последната вноска, така и тези разходи, са направени по волята и със знанието на Ч., с дарствена цел и съзнателно изпълнение на негов нравствен дълг. Според въззивния съд, не са налице основания да се приеме виновно неизпълнение на договора за поръчка, което да обуслови неговото разваляне и пораждане на задължение за връщане на парична сума на основание чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД. Не са налице и предпоставките на евентуално предявения иск по чл.45 ЗЗД. Последната предявена в условията на евентуалност искова претенция по чл.59 ЗЗД е частично основателна. С оглед настъпилата фактическа раздяла между страните трябва да се признае правото на Ч. да получи обратно онова, с което за негова сметка другият партньор се е обогатил, стига престираното да не съставлява изпълнение на нравствен дълг или други сделки между тях. Част от процесната сума е разходвана за издръжката на детето, поради което няма неоснователно обогатяване от страна на Г.. Не води до неоснователно обогатяване и изразходената сума за издръжката на семейството, в това число и закупуването на вещи за бита и за издръжката на И. Г., доколкото поради характера на отношенията при фактическото съжителство престирането на тези суми от Ч. е елемент от тези отношения. Не така стоят обаче нещата по отношение на вложените негови лични средства в придобиването на жилището от Г. и направата на довършителните работи по него /поставяне на паркет, теракота и санитария/, както и поставянето на РVС дограма на балконите. Макар и заплащането на тези суми да е станало с негово знание и съгласие същите имат за последица увеличаване имуществото на Г. за негова сметка и не могат да се разглеждат като изпълнение на задължение на мъжа да осигури жилище на семейството, респ. част от спестена наемна цена. Не се доказа и тези суми да са предоставени с дарствена цел. Мотивът за даването им е именно съвместното съжителство на страните, което не е равнозначно на правно основание на престацията, нито изпълнение на нравствен дълг. След прекратяване на това съжителство обогатяването на Г. като собственик на закупения от нея апартамент се явява неоснователно за сметка на Ч.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Наличие на противоречие с трайната и последователна съдебна практика по приложението на чл. 59 ЗЗД – неоснователно обогатилият се дължи връщане на стойността на увеличеното имущество /в случая – еквивалентна на стойността на вложените разходи/ или се дължи по-малката сума между обедняването и обогатяването. Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в: т. 4 от ППВС № 1/28.05.1979г. по гр. дело № 1/1979 г., решение № 611 от 19.10.2010 г. по гр. дело № 1724/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 107 от 08.10.2015 г. по т.д. № 2226/2014 г. на І т.о. 2. Въпрос за приложимостта на института по чл. 59 ЗЗД – когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, допустимо ли е приложението на общия ред на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в: т. 9 и 10 от ППВС № 1/28.05.1979г. по гр. дело № 1/1979 г., решение № 190 от 12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г. на І т.о., решение № 67 от 05.04.2016 г. по гр. дело № 4147/2015 г. на ІV г.о., решение № 88 от 28.08.2017 г. по т.д. № 824/2016 г. на ІІ т.о., решение № 262 от 22.02.2013 г. по гр. дело № 1480/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 73 от 07.06.2017 г. по гр. дело № 3034/2016 г. на ІІІ г.о. и др. Поддържа се в изложението, че въззивното решение е очевидно неправилно и вероятно недопустимо – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №66 от 09.08.2021 г. по в. гр. дело №256/2021 г. на Варненския апелативен съд. Не са налице основания, които да водят до извод за вероятна недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Задължителната съдебна практика приема, че постановеното съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Двата повдигнати в изложението въпроси са неотносими, защото въззивният съд е приел, че когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на една от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. При неоснователното разместване на блага ищецът следва да докаже своето обедняване, обогатяването на ответника и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването, т.е.връзката между тях. С оглед настъпилата фактическа раздяла между страните, е признато правото на ищеца да получи обратно онова, с което за негова сметка другият партньор се е обогатил, след като престираното не съставлява изпълнение на нравствен дълг. Съобразно изхода на спора деловодни разноски не трябва да се присъждат, защото такива не се направени за касационното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №66 от 09.08.2021 г. по в. гр. дело №256/2021 г. на Варненския апелативен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.