Р Е Ш Е Н И Е № 100 гр. София, 23.05.2019 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Петя Шишкова при секретар Ил.Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Ат.Гебрев, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНД № 323/19 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили касационни жалби от частните обвинители срещу решение № 5 от 05.02.2019г., постановено по ВНОХД № 255/18г. на Апелативен съд–гр. Бургас. В жалбата от В. Я., С. В. и С. Д. се излагат съображения за явна несправедливост на наказанието поради това, че изводът на съда за превес на смекчаващите обстоятелства е неправилен. Твърди се, че не са изпълнени указанията на ВКС. Иска се връщане на делото за увеличаване на санкцията. С жалбата, изготвена от повереника на С. Г. и Н. Б. също се иска ВКС да върне делото на въззивния съд, като му укаже да увеличи наказанието. Възразява се срещу оправдаването на П. по обвинението за нарушение на чл.20 от ЗДвП. В съдебно заседание заседание поверениците на частните обвинители поддържат жалбите и искат отмяна на въззивното решение. Настояват, че не са изпълнени задължителните указания на ВКС, както и че липсват смекчаващи вината обстоятелства. Защитникът на подсъдимия моли решението да бъде оставено в сила, като споделя мотивите на въззивния съд. Становището на представителя на ВКП е, че жалбите са основателни, тъй като и при превес на смекчаващи вината обстоятелства наказанието следва да е по-близко до средния, предвиден в закона размер. Подсъдимият П. не се явява в съдебно заседание и не взима лично становище по жалбите. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като се запозна с атакувания съдебен акт, материалите по делото и становището на страните, намери следното: В. И. П. е признат за виновен в това, че на 25.07.2016г. в [населено място], на първокласен път І-9, при управление на МПС – л.а. марка „М.“, модел „М.“, с д.к. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на С. В., тежка телесна повреда на С. Г. и средна телесна повреда на Н. Б. – престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, вр. чл.342, ал.1 от НК. Пред Бургаския окръжен съд е проведено съкратено съдебно следствие, като подсъдимият е признал фактите, изложени в обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях, а съдът е преценил, че признанието е подкрепено от събраните по надлежен ред доказателства. С постановената присъда, след приложение на редукцията по чл.58а, ал.1 от НК, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години при първоначален общ режим и лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. На основание чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от шест месеца, наложено на подсъдимия по НОХД № 1964/2013г. по описа на Старозагорския районен съд. По жалби на подсъдимия и частните обвинители е образувано въззивно дело в Бургаския апелативен съд, приключило с решение, с което първоинстанционната присъда е била изменена, като П. е оправдан по обвинението за нарушение на чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДвП, и е потвърдена в останалата й част. Решението е отменено в потвърдителната му част с решение № 231 от 27.11.2018г. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд с указания за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. При второто разглеждане на делото от Бургаския апелативен съд е постановено обжалваното решение, с което е намалил срока на лишаването от свобода на три години и на лишаването от правоуправление на четири години. Исканията на касаторите са за увеличаване на наказанието, но доколкото се твърди неизпълнение на указанията на ВКС и неправилно оправдаване по обвинението за нарушение на двете алинеи на чл.20 от ЗДвП, следва да се приеме, че са релевирани и трите касационни основания. Настоящият съдебен състав намери, че не са допуснати твърдените процесуални нарушения. При предходното касационно разглеждане на делото ВКС е констатирал и пропуски в мотивите относно степента на обществена опасност на деянието и дееца. Това нарушение е преодоляно в атакуваното въззивно решение, видно от пространно изложените съображения относно размера на наказанието. Изпълнени са и указанията за корекция при оценката на данните за минали нарушения на ЗДвП в светлината на задължителната съдебна практика. Следващите указания касаят установяването на обстоятелства, които са преценени като относими, а не са изяснени и анализирани. В жалбата от името на частните обвинители Я., В. и Д. неправилно са интерпретирани указанията, дадени по този повод. Те задължават въззивната инстанция да положи необходимите процесуални усилия, за да установи дали съществува идентичност на деянието, за което П. е осъден по НОХД № 1964/13г. на РС-Стара Загора, и това, за което е издадено НП № 3090/13г. Изтъкнатата възможност това да стане чрез прилагане на препис от присъдата няма характер на задължително указание. Указанието се отнася до необходимостта да бъде изяснено обстоятелство, но не и до начина, по който това да стане. С оглед прокламирания в чл.14, ал.2 от НПК принцип, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, инстанцията по фактите е била свободна да ползва друго допустимо доказателствено средство, каквото е представеният препис от протокол от съдебно заседание, в който е вписан текстът на одобреното споразумение между прокурора и защитника на П.. Повереникът, изготвил настоящата касационна жалба, се е съгласил с приобщаването му към доказателствения материал по делото. Така е бил отстранен констатирания доказателствен дефицит, като е било установено, че по административен ред подсъдимият е бил санкциониран за същото поведение и то не е отчетено двукратно при преценка на обществената му опасност. Следващото процесуално нарушение, констатирано при предходното касационно разглеждане на делото се отнася до липсата на отговор на направеното възражение от страна на защитника за неотчитане на съпричиняване от страна на пострадалите, които са нарушили чл.137а от ЗДвП. ВКС е бил сезиран с претенция за съобразяване с факт, които не е приет за установен, и тъй като касационната инстанция не е инстанция по фактите, указанията, които е дал са принципни, във връзка с процесуалните възможности на въззивния съд, а не се отнасят до правилното приложение на материалния закон. Квалифицирането на дадено обстоятелство като смекчаващо или отегчаващо по смисъла на чл.54 от НК съставлява приложение на материалния закон. Към тази дейност съдът пристъпва едва след надлежно установяване на относимите факти. Бургаският апелативен съд погрешно е схванал, че му е указано да третира липсата на предпазни колани като обстоятелство от значение за размера на наказанието. Всъщност указанията са за адекватен отговор на искането на защитника за по-леко наказание поради съпричиняване от страна на пострадалите. За да даде такъв, въззивната инстанция е следвало на първо място да съобрази дали евентуалната липса на обезопасителни колани е обстоятелство, включено в предмета на доказване по делото. При положителен отговор да прецени дали то е установено по надлежен ред, и в случай, че не е да положи дължимите процесуални усилия в тази насока. Едва тогава може да оцени неговото значение за наказателната отговорност на извършителя. Безспорно, съобразно задължителната съдебна практика /ППВС № 7/1964г. и ТР № 2/2016г. на ОСНК на ВКС/, съпричиняването е от значение за отговорността на подсъдимия, следователно е част от предмета на доказване по чл.102, т.3 от НПК. Същественият въпрос в случая е, дали евентуалното нарушение на чл.137а от ЗДвП от страна на пострадалите представлява поведение, което би могло да се квалифицира като „съпричиняване“. В наказателноправен аспект съпричиняването /както е видно от корена на думата/, задължително предполага причинна връзка между поведението, изразило се в нарушение на правилата за движение, и настъпилия общественоопасен резултат. Доктрината определя, че такава е налице, когато деянието по необходимост и закономерно поражда последиците, при това по начин, че престъпният резултат не би настъпил, ако деянието не е осъществено, а при осъществяването му в съчетание с определени условия, винаги настъпват. С други думи, за да се приеме, че нарушението на чл.137а от ЗДвП е „съпричиняване“, е необходимо да се обоснове заключение, че ако бяха поставили предпазните си колани, пострадалите не биха претърпели съставомерните увреждания. Въпросът е фактически, и с оглед избраната процедура по гл.ХХVІІ от НПК, въззивната инстанция е била длъжна да се съобрази с обстоятелствената част на обвинителния акт. При конкретното транспортно произшествие анализът на признатите от подсъдимия обстоятелства води до извод, че няма връзка между евентуалното нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДвП и настъпилите смърт и телесни увреждания, съставляващи резултата. Предназначението на обезопасителното средство е да удържи водача и пътниците на място при внезапно спиране или катастрофа. При изложението на фактите по обвинението за В. е посочено, че „след удара седял безжизнен на шофьорското място“, т.е. смъртта му не е в резултат на отместване на тялото му от седалката. За Г. е прието, че в механизма на причиняване на уврежданията му „взема участие и притискане“. След като се е оказал обездвижен с други средства, коланът е без значение. При Б. са установени увреждания от „притискане на тялото от предпазния колан“, т.е. тя изобщо не е допуснала нарушение на задължението по чл.137а, ал.1 от ЗДвП. Налага се извод, че фактите, които не подлежат на оспорване с оглед проведеното съкратено съдебно следствие, изключват нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДвП от страна на Б. и поставят евентуалното такова на В. и Г. извън от причинно-следствения процес. При това положение въззивният съд е следвало да приеме, че подсъдимият се е съгласил с липсата на съпричиняване и това обстоятелство е от кръга на неподлежащите на установяване чрез провеждане на съдебно следствие. Въпреки че в конкретния случай не се е налагало събирането на допълнителни доказателства, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че е проявено неразбиране относно начина, по който по принцип е възможно това да стане. Липсват специални разпоредби касаещи процесуалните способи за установяване на допълнителни обстоятелства, поради което и на основание чл.374 от НПК се прилагат общите правила за събиране и проверка на доказателствата и доказателствените средства. Диференцираната процедура изисква и допуска позоваване на материалите от досъдебното производство в тяхната съвкупност при постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. След този момент фактите по обвинението се считат за установени, и доказателствата и доказателствените средства са изпълнили предназначението си. Изразеното от подсъдимия съгласие с фактите, имплицитно включва съгласие с направените от прокуратурата фактически изводи от събраните на досъдебното производство материали, и за съда съществува забрана да ги интерпретира самостоятелно. Именно поради това възможността за приобщаване по реда на чл.283 от НПК на протоколи за разпит и експертни заключения е регламентирана в чл.373, ал.1 от НПК само при съкратена процедура по чл.371, т.1 от НПК, но не и при такава по чл.371, т.2 от НПК. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон, базиращо се на оправдаването на П. по обвинението за нарушение на чл.20 от ЗДвП, не може да бъде разгледано в настоящото производство. Независимо че в решението, предмет на настоящата касационна проверка, се съдържа произнасяне и по този въпрос, в тази й част присъдата е влязла в законна сила още на 27.11.2018г. В отменителното решение на предходния състав на ВКС изрично е посочено /и в мотивите и в диспозитива/, че отмяната се отнася само до потвърдителната част на въззивния акт, но не и до тази, с която присъдата е изменена, като П. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за нарушение на двете алинеи на чл.20 от ЗДвП. Съгласно ТР № 5/2018г. на ОСНК на ВКС в случай, какъвто е конкретния, когато става въпрос за пункт от обвинението със самостоятелно значение и за оправдаване на подсъдимо лице, решението е окончателно. Основното несъгласие, изразено от жалбоподателите е с редуцирания срок на лишаването от свобода и от правоуправление, и в тази връзка се твърди явна несправедливост на наказанието, като отменително основание. Касационната проверка установи, че не е допуснато очевидно несъответствие между санкцията и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, както и че целите по чл.36, ал.1 от НК е възможно да бъдат успешно постигнати с наложеното от Бургаския апелативен съд наказание. Срокът на лишаването от свобода, който е преценен като справедлив, надвишава с година и половина минималния, предвиден в санкционната част на нормата, а този на лишаването от право да управлява МПС е по-дълъг с една година от лишаването от свобода. Така определеният размер на наказанията кореспондира с извода за превес на смекчаващите обстоятелства, надлежно обоснован и аргументиран. Правилно са отчетени всички особености на деянието и на извършителя от значение за индивидуализацията на наказанието. П. се ползва с добро име, трудово ангажиран е, семейното му положение е затруднено от необходимостта да се грижи за болен родител. Проявил е критично отношение към извършеното. Съобразено е, че разпоредбата на чл.343, ал.4 от НК обхваща изключително широк диапазон от възможни съставомерни последици, и конкретно настъпилият резултат прецизно е определен като сравнително по-лек. Като отегчаващи вината обстоятелства са възприети действително наличните такива - миналото осъждане на П. и леките телесни повреди, причинени на пътници в микробуса, извън тримата пострадали. Искането на частните обвинители, с оглед миналите нарушения на правилата за движение П. да бъде определен като „системен нарушител“ и да понесе по-тежко наказание, следва да бъде отхвърлено. Като е изключил данните за наложени административни наказания от кръга на отегчаващите вината обстоятелства, въззивният съд е изпълнил указанията, дадени от ВКС при предходното разглеждане на делото. Нарушения, които са заличени поради изтеклия продължителен период от време след санкционирането им, или такива, които съставляват и престъпление, присъдата за което вече е отчетена като отегчаващо обстоятелство, не биха могли да влияят на размера на наказанието. Не следва да бъде игнорирана и ролята на проявената строгост към подсъдимия при приложение на разпоредбата на чл.68 от НК. За постигане целите на общата и индивидуална превенция, съдът е привел в изпълнение изцяло предходното лишаване от свобода, въпреки че е разполагал със законовата възможност да го приведе и отчасти или изобщо да не го привежда. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, ІІ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5 от 05.02.2019г., постановено по ВНОХД № 255/18г. по описа на Апелативен съд – гр. Бургас. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.