1 Р Е Ш Е Н И Е № 101 София, 03.06.2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в отрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Елеонора Стоянова като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1740 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ответницата Л. К. против Решение № 328 от 18.02.2014г. по в.гр.д.№ 2957/2013г. на ОС Пловдив в частта, с която след отмяна на решението по гр.д.№ 21529/2012г. на Пловдивския РС, тя е осъдена да заплати на [фирма], на основание чл.213 КЗ сумата 14 030лв. - изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „каско“ за причинени по нейна вина щети на лек автомобил „Пежо”, рег. [рег.номер на МПС] при пътно произшествие от 12.07.2009г., ведно със законната лихва от 20.09.2012г. до окончателното плащане, както и сумата 3 870.24лв.-обезщетение за забава за периода 19.01.2010г.-20.09.2012г. Решението в частта за потвърждаване на решението на районния съд за отхвърляне на иска е влязло в сила. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно и връщане на делото за ново разглеждане или постановяване на друго за отхвърляне на иска със законните последици. Твърдението е за нарушение на задълженията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК. С писмен отговор по чл.287 ГПК ищецът [фирма] е оспорил основателността на жалбата. Представя писмени бележки по съществото на спора като счита атакуваното решение за правилно. С определение № 148 от 25.02.2015г. настоящият състав допусна при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК касационното обжалване по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивната инстанция при отмяна на решението и аргументиране на противоположен извод - за основателност на предявения иск, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, да изложи мотиви като даде отговор на изложените от въззваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението. ВКС, Търговска колегия, състав на Първо т.о., след преценка на данните по делото и заявените касационни основания съобразно правомощията си по чл.290,ал.2 ГПК, приема следното: В исковата молба ищецът [фирма], позовавайки се на сключената на 01.04.2009г. полица по застраховка „каско“ на лек автомобил „Пежо“ рег. [рег.номер на МПС] , настъпило на 19.07.2009г. пътно произшествие по вина на водача и лизингополучател на същия автомобил Л. К. и плащане на застрахователно обезщетение в полза на лизингодателя и собственик - [фирма] в размер на 14 030лв., е поискал на основание чл.213,ал.1 КЗ осъждането на ответницата да заплати сумата 14 030лв., ведно със законната лихва от завеждането на иска и обезщетение за забава за периода след изтичането на срока по поканата за плащане. Позовал се е и на пар. 1 от Допълнително споразумение от 02.09.2009г. към Рамков договор за сътрудничество за изменение разпоредбата на чл.29 от Р. договор в следния смисъл: при завеждане и обработка на щети няма да бъдат прилагани изключенията по т.11.8 и т.11.11. от ОУ на застраховката, като отговорността на застрахователя е ограничена до размер, равен на остатъка от сумата, дължима от лизингополучателя по лизинговия договор към датата на настъпване на събитието. В хода на първоинстанционното производство е представен и Рамковият договор между ищеца и лизинговата къща, сключен на 11.03.2008г., в който текстът на чл.29 е с редакция: при завеждане и обработка на щети няма да бъдат прилагани т.11.8,т.11.11., както и т.12.7, 55.4.4 /и др. цитирани текстове/ от ОУ към застраховката. В отговора на исковата молба ответницата е възразила, че настъпилото събитие не е покрит риск по смисъла на чл.11.11 от Общите условия, съгласно който застрахователят не покрива щети, които са в резултат на грубо нарушение на правилата за движение, че не е обвързана от Допълнителното споразумение към рамковия договор от 02.09.2009г., по което не е страна и което е сключено след датата на процесното ПТП и след ремонта на автомобила. Оспорила е качеството си причинител на вредата с твърдения, че е ползвала автомобила на законно основание-договора за лизинг и е навела довод, основан на разпоредбата на чл.213,ал.1,изр.четвърто КЗ- че ищецът няма регресно вземане към нея, а към застрахователя й по ЗЗГОА, тъй като вредите не надхвърлят застрахователната сума по този договор. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, позовавайки се на липсата на основание за застрахователно плащане съгласно чл.11.11. от ОУ и неприложимост на допълнителното споразумение в отношенията между застрахователя и ответницата. В отговора на въззивната жалба ответницата е поддържала становище за правилност на извода за неприложимост на Допълнителното споразумение към рамковия договор, а и на самия рамков договор, по които тя не е страна, както и позицията си за неоснователност на иска, поради липсата на предпоставката на чл.213,ал.1,изр.4 КЗ. Въззивната инстанция, съобразявайки, че рамковият договор от 11.03.2008г. е представен по делото /в каквато насока са били и доводите във въззивната жалба/ е приела, че с него страните по застраховката „каско“ са дерогирали приложението на клаузата на т.11.11 от ОУ, поради което причинените от пътното произшествие щети по автомобила са покрит риск и за застрахователя е възникнало задължението да обезщети собственика като заплати стойността на ремонта, което задължение е изпълнено. Мотивирано е, че с факта на плащането ищецът е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредата, поради което искът по чл.213 КЗ и акцесорният иск по чл.86,ал.1 ЗЗД са счетени за основателни. По процесуалноправния въпрос: Константна е практиката на ВКС, обективирана в решенията, послужили като основание за допускането на касационното обжалване, че излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК. Мотивите на въззивната инстанция следва да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните, на които следва да бъде даден отговор. Правомощията на въззивната инстанция са ясно очертани в разпоредбите на чл.269-271 ГПК, а съгласно разясненията в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, дейността й е аналогична на тази на първата и без да представлява нейно повторение, я продължава. Поради това въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Те следва да съдържат и отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, съответно на изложените от въззиваемия съображения срещу твърдената порочност на решението. В още по-голяма степен такава обосновка е дължима при извод за неправилност на решението за отхвърляне на иска и постановяване на различен краен резултат на спора. Предвид изложените в обжалваното решение мотиви, следва да се приеме, че то е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В нарушение на задълженията си, посочени в разрешението на правния въпрос, въззивната инстанция не е съобразила и не е дала отговор на нито един от конкретните защитни доводи, заявени по реда на чл.131 ГПК и поддържани от ответницата-въззиваема в отговора по чл.263 ГПК. В този смисъл „спорът” между страните е останал неразгледан, тъй като изцяло е ингорирана правната теза на К.. В обжалваното решение дори не е изложено ясно и конкретно становището й по спора, последователно поддържано в производството. ОС е счел за достатъчно да отбележи и формално е посочил, че с отговора жалбата е оспорена, и искането е за потвърждаване на решението, без дори да цитира конкретните твърдения и правни доводи по съществото на спора. Обсъждането и излагане на съображения по възраженията на ответницата е било особено необходимо при възприетия краен извод за изхода на спора, противоположен на даденото от първоинстанционния съд разрешение. Съобразно изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на основание чл.293,ал.2 и 3 ГПК следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на ОС за ново разглеждане и извършване на дължимите от съда процесуални действия - обсъждане на становището на касатора-въззиваем и излагане на мотиви по поддържаните в качеството му на ответник възражения срещу основателността на предявения иск. По отношение на разноските за настоящото производство, приложима е разпоредбата на 294,ал.2 ГПК. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 328 от 18.02.2014г. по в.гр.д.№ 2957/2013г. на ОС Пловдив, в частта, с която след отмяна на Решението по гр.д.№ 21529/12 на РС Пловдив за отхвърляне на исковете по чл.213 КЗ и чл.86 ЗЗД, е постановено друго за уважаването им, както и в частта за разноските. ВРЪЩА делото на Пловдивския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.