Р Е Ш Е Н И Е № 60130 гр. София, 12 януари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември през 2021 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 655 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. А., подадена чрез защитника му - адв. Х. Р. срещу решение № 148 от 11.05.2021 г. на Софийски апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 66/2021 г. В жалбата са изложени съображения с претенция да обосноват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 - 3 НПК. В полза на настояването за допуснати във въззивното производство съществени нарушения на процесуалните правила е изтъкнат на първо място фактът, че това производство е протекло пред трети състав на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, а в оспореното решение е фиксирано, че то е постановено от първи състав на посочения съд. Твърди се на следващо място, че при въззивното разглеждане на делото подсъдимият е бил лишен от правни възможности за защита, доколкото всички, направени от адвоката му доказателствени искания са били отхвърлени от съда. Изказано е мнение, че правомощието на съда да преценява дали да допусне или не доказателства той може да упражнява само в случаите, когато служебно се произнася по необходимостта от тях. В противен случай, според касатора, съдебният отказ нарушава правото на защита и „действащите в тази връзка задължителни европейски норми“. При това според него от това свое право съдът може да се възползва „в редки и изключителни случаи“, напр. при налични „многобройни и трудно оборими доказателства“. Изтъква се, че дактилоскопни следи от подсъдимия не са открити върху вещите, които полицейските служители са видели, че той вади от чантата на пострадалата. Твърди се невъзможност за постановяване на отказ от допускане до разпит на „участвалите в разпознаването лица“, щом като защитата е оспорила валидността на извършеното в досъдебното производство разпознаване. Според защитника експертното становище, че подсъдимия може да участва в процеса само с адвокат поставя изискване за анулиране на всички доказателства, които са събрани без участието на адвокат. С жалбата е оспорена и справедливостта на наложеното наказание, като се настоява, че в отмерения от първата инсстанция и потвърден от въззивния съд размер е невъзможно то да обезпечи постигането на целите по чл. 36 НК. Наказанието е преценено като прекомерно тежко, като с оглед на определения от съдилищата негов срок то е от естество да накърни човешкото достойнство, да отнеме от вярата на адресата му в доброто и в справедливостта. Направено е искане за отмяна на оспореното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от първостепенния или от въззивния съд. Отправено е в алтернатива и искане за изменяване на решението с изменяване на вида и/или размера на наложеното наказание с прилагане на възможността по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа депозираната жалба, изложените в нея съображения и направените искания. В допълнение изтъква, че престъплението не е извършено от подсъдимия, но във въззивното производство на него и на подзащитния му не е била осигурена възможност да го докажат. Доказателствата по делото оценява като противоречиви и непроверени. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че фактическите обстоятелства по случая са изследвани подробно, че доказателствата са анализирани задълбочено от съдилищата от предходните инстанции, а въззивното производство е протекло законосъобразно и при спазване на всички процесуални правила. Подсъдимият заявява солидарност с тезата на защитника си и подкрепящите я аргументи. В последната си дума моли делото да бъде върнато на първостепенния съд за повторното му разглеждане или да бъде намален срока на наложеното му наказание. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда от 18.09.2020 г., постановена по НОХД № 662/2020 г., Софийският градски съд-Наказателно отделение, 14-ти състав е признал подсъдимия В. В. А. за виновен в това, че на 05.01.2020 г., около 11:30 часа, в [населено място], [улица], при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи на обща стойност 243 лева от владението на Л. И. П. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК му е наложил наказание от осем години лишаване от свобода, търпимо в условията на първоначален строг режим, определен на осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС. С присъдата и на осн. чл. 59, ал. 1 НК съдът е приспаднал и е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото е възложено в тежест на А.. С оспореното по касационен ред въззивно решение и в рамките на упражнения по инициатива на подсъдимия и защитника му инстанционен контрол присъдата е била потвърдена изцяло. Жалбата срещу това решение е неоснователна. Неуместно от гледище на подкрепящите го аргументи и фактите е оплакването за незаконност на състава на въззивния съд, постановил оспореното решение. Номерацията на съдебния състав, на който е възложено за разглеждане и решаване едно дело не е сред определящите законността му фактори. Тя няма отношение нито към изискванията за обективна независимост и безпристрастност на съда, нито към правилата за непосредственост и за неизменност на състава му. Всъщност изискването на чл. 14 и чл. 18 НПК е съдът (а така също и прокурорът, както и разследващите органи) да основава решенията си върху доказателствени материали, които е събрал и проверил лично, освен в предвидените в самия кодекс случаи, като се ръководи единствено от вътрешното свое убеждение, формирано въз основа на доказателствата и закона. В случая в съдебните заседания по делото, както и при постановяването на въззивното съдебно решение съдът е бил с един и същ персонален състав, включващ съдиите С. И., И. Ш. и К. Г.. При това положение коментираното възражение представлява единствено проява на излишна придирчивост или самоцелност. Изводите на САС относно деянието и неговия автор са напълно и достоверно обосновани с валидно събрани доказателства и при спазване на правата на подсъдимия и защитника му. Не са накърнени изискванията за справедлив съдебен процес по посочения в касационната жалба начин. Статусът на страните, в т.ч. на подсъдимия и защитника му без съмнение иманентно включва възможност да отправят доказателствени искания до съда. И в това отношение процесуалните разпоредби са ясни и категорични, както регламентиращите упражняването на това право в първоинстанционното съдебно производство, така и при въззивното разглеждане на делото. Общата воля на закона обаче е ясна не само по отношение на реда на формиране и заявяване на процесуалните становища на страните по доказателствата, но и по отношение на ролята на съда за реализирането на процесуални способи за събиране и проверка на доказателства. Процесуалната дейност на съда в това отношение се осъществява при условията на процесуална автономия, при това независимо от източника на инициативата за попълване на делото с допълнителна доказателствена информация или провеждане на експертно изследване. На правото на страните да искат събиране на доказателствна не съответства задължение на съда да уважи искането, а единствено да го обсъди в аспекта на допустимост и качествена адекватност и мотивирано да се произнесе, като го уважи или го отхвърли. Във всички случаи обаче съдът е свободен да прецени дали и кои доказателствени искания да уважи, съответно какви доказателства и експертизи да допусне. Възражението срещу постановения от въззивния съд отказ да уважи искането на защитата за преразпит на всички, разпитани по делото свидетели и за назначаване на психиатрична експертиза за подсъдимия със задача да изследва и установи неговата вменяемост към момента на престъплението би могло да съставлява аргумент за допуснато съществено процесуално нарушение единствено, ако е довело до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Разгледано в този контекст възражението също е неоснователно. По никакъв начин адв. Р. не е обосновал пред касационната инстанция (както и пред въззивния съд) съществено значение за защитата на подсъдимия на повторния разпит на всички свидетели и необходимост от назначаване на повторна съдебно-психиатрична експертиза за подзащитния му и по същество от повтаряне практически на цялото съдебно следствие във въззивното производство. Вместо това е направил единствено енигматично внушение за съществуването на „противоречия и несъответствия“ в свидетелските показания. С идентифициране на конкретни проблеми, които да обосноват претенцията му, не се е ангажирал. Не са противопоставени конкретни аргументи срещу обоснованата от действителната ситуация по делото констатация на САС за безпротиворечивост и несъмнена достоверност на свидетелските показания. Мотивирано отхвърлено от страна на въззивния съд е искането на защитата за назначаване на съдебно-психиатрична експертиза за подсъдимия, като преценката си този съд е подкрепил с факта, че този въпрос вече е бил двукратно поставен на експертно внимание в хода на наказателното производство и е получил съответния компетентен и обоснован отговор. Тази съдебна констатацие се потвърждава от наличието на приеттие по делото две съдебно-прсихиатрични и психологични експертизи, изследвали психиатричното и психологично състояние на подсъдимия, вкл. и по време на самото деяние и дали категорично заключение относно неговата вменяемост. Не може при това положение да се приеме, че с отхвърлянето на доказателствените искания на защитата се е стигнало до информационен дефицит с фатални за правилното решаване на делото последици. Що се касае до проведеното разпознаване, преценката на въззивния съд относно процесуалната негова валидност не е компрометирана от разликата във възрастта между подсъдимия и част от съпоставените наред с него лица. Касае се за възрастова разлика, която сама по себе си не предполага фундаментално несходство във външните белези на предявените за разпознаване лица, за да се приеме, че е нарушено изискването на чл. 171, ал. 2 НПК. Във връзка с възражението на защитника за отхвърляне на всички доказателства, които са събрани в отсъствието на адвокат на подсъдимия, който с оглед на психиатричното си състояние се нуждае от защита, следва да се отбележи, че общият и абстрактен негов характер не позволява конкретен отговор, като във връзка с него единствено може да се отбележи, че цялото съдебно производство пред първата и въззивната инстанция е протекло с участието на защитник за подсъдимия, който е участвал в процеса по събирането и проверката на доказателствата. Аналогично е положението и в досъдебната фаза, в която от привличането на А. като обвиняем до предявяването на разследването подсъдимият е бил защитаван от квалифициран адвокат. Липсва нарушение на изискваното от закона съответствие между престъплението и наказанието. Наказанието от осем години лишаване от свобода е пропорционално спрямо конкретно извършеното престъпление и личността на подсъдимия. Начинът на извършване на престъплението не определя по-ниско ниво на укоримост, както настоява защитникът. За интензитета на упражнената принуда показателен е факта, че при нападението пострадалата е била повалена на земята. Няма нищо в конкретно реализираното от подсъдимия поведение, което да определя проявата му като такава с ниска степен на тежест. Напротив, това поведение показва, че нападението е било предварително обмислено от А., който след изчакване пред входа на жилищната сграда е пристъпил към реализирането му, избирайки за обект възрастна жена и злоупотребявайки с доверието й да го допусне във входа на сградата и създавайки си по този начин благоприятни условия за успешна реализация на престъпния си замисъл. Като аргумент, обосноваващ по-голяма укоримост на деянието съдилищата от предходните инстанции справедливо са отчели фактът на многобройността на предходните осъждания на подсъдимия, които при това са все за тежки престъпления. Нееднократно е изтърпявал и ефективно наложени му наказания, свързани с лишаване от свобода. На фона на тези факти с инкриминираното по делото свое поведение А. нагледно е демонстрирал неефективността на упражнявания спрямо него правен контрол и е манифестирал пренебрегване на ценността на установените правни забрани. Красноречив показател за нагласите му в това направление е арогантно заявената от него в последната му дума пред първостепенния съд преценка за наказателното производство като „глупост“, с която не желае да бъде занимаван. При това положение наложената санкция, която е в размер под средния законоустановен, се явява заслужена, а всяка нейна корекция към смекчаването й по съображения за индивидуална целесъобразност, каквито се съдържат в жалбата, би била в разрез с обективната справедливост. Поради така констатираното отсъствие на претендираните с жалбата касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, тнрето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 148 от 11.05.2021 г. на Софийски апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 66/2021 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.