. стр. от решение по гр.д. № 1022/2009 на Върховния касационен съд, ІV ГО РЕШЕНИЕ № 823 С., 14. март 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на първи декември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. П. като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1022 по описа за 2009 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд от 06.03.2009 г. по гр.д. № 960/2008, с което е отменено частично решението на Врачанския районен съд от 20.10.2008 г. по гр.д. № 879/2008, като са уважени частично предявените искове по чл. 200 КТ. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на материалноправния въпрос за правното значение на осъждането на причинителя на вредата да плати обезщетение и на плащането за отговорността на отговорния за неговите действия. По повдигнатя правен въпрос Върховният касационен съд намира, че пострадалият от деликт има вземане за обезщетение на вредите, които са му причинени. Това свое вземане той може да претендира и получи от деликвента. Когато друго лице отговаря за действията на делкивента или за причинените вреди, пострадалият може да претендира и получи вземането си и от това друго лице. Вземането на пострадалия е едно, но той може да претендира изпълнение както от деликвента, така и от отговорния за чужди действия или чуждо задължение, докато пълният размер на вземането не бъде удовлетворен. Пострадалият може по свой избор да предяви исковете си срещу деликвента и отговорния за чужди действия или чуждо задължение в общо производство. Ако вземането бъде признато деликвентът и отговорният за чужди действия или чуждо задължение се осъждат солидарно (макар в случая да не е налице същинска солидарност). В този случай вземането на пострадалия се установява със сила на пресъдено нещо както по отношение на деликвента, така и по отношение на отговорния за чужди действия или чуждо задължение. Няма пречка обаче пострадалият да предяви исковете си в отделни производства. Ако той предяви първо иска срещу отговорния за чужди действия или чуждо задължение, силата на пресъдено нещо на постановеното решение не обвързва деликвента. По иска срещу деликвента съдът може да признае или отрече вземането според доказателствата по делото. Когато е предявен първо искът срещу деликвента между страните със сила на пресъдено нещо се установява, че вземането съществува в признатия размер – нито деликвентът може да претендира, че задължението му е по-малко, нито пострадалият – че вземането му е по-голямо. Силата на пресъдено нещо на решението, с което вземането се признава по отношение на деликвента не може да бъде противопоставена на отговорния за чужди действия или чуждо задължение. Пострадалият не може да противопостави на отговорния за чужди действия или чуждо задължение силата на пресъдено нещо на решението с което вземането е признато по отношение на деликвента и съдът може да признае или отрече вземането срещу отговорния за чужди действия или чуждо задължение според доказателствата по делото; но отговорният за чужди действия или чуждо задължение може да противопостави на пострадалия силата на пресъдено нещо на решението с което вземането е отречено по отношение на деликвента, тъй като силата на пресъдено нещо на решението в частта, в която вземането срещу деликвента се отрича се разпростира и по отношение на отговорния за чужди действия или чуждо задължение. Искът, с който пострадалият претендира от отговорния за чужди действия по-голямо вземане от признатото срещу деликвента е недопустим. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че прекият причинител на вредите е осъден с влязла в сила присъда да заплати на истците обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на пострадалия от престъплението, всекиму по 40.000 лева, като всеки от истците е получил от застрахователя по гражданска отговорност по 15.000 лева, но отговорността на работодателя е отделна, поради което и той е осъден да заплати обезщетение 20.000 лева на първата и по 15.000 лева на останалите, което, наред с присъденото в наказателния процес и получено обезщетение, покрива всички неимущестени вреди на истците. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел, че е допустим иск по чл. 200 КТ срещу работодателя, който отговаря за вредите от трудова злополука, причинена от трето лице – деликвент, за обезщетение в по-голям размер от обезщетението, признатия с влязло в сила решение срещу деликвента. По делото е установено, ответникът е бил работодател на загиналия при трудова злополука, причинена от трето лице. Прекият причинител на вредите е осъден с влязла в сила присъда да заплати на истците обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на пострадалия от престъплението, всекиму по 40.000 лева, като всеки от истците е получил от застрахователя по гражданска отговорност по 15.000 лева. По делото не са представени доказателства исците да са получили други суми в погашение на задължението. Работодателят отговаря по чл. 200 КТ за вредите при смърт от трудова злополука, но тази отговорност е за чуждо задължение, поради което исковете за суми над 40.000 лева за всеки от истците са недопустими. Отговорният за чуждо задължение не може да противопостави на кредиторите осъждането на главния длъжник, тъй като неговата отговорност се погасява с удовлетворяването на претендираното вземане. Затова той може да се брани единствено с възражение за плащане. Всеки от истците е получил в погашение на вземането си за обезщетение по 15.000 лева. (Без правно значение е, кой е извършил плащането – длъжникът, застрахователят или трето лице.) Непогасеният остатък от претендираните вземания надхвърля присъдените 20.000 лева на първата и по 15.000 лева на останалите истци, поради което предявените искове следва да бъдат уважени до този размер. В отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила поради необжалването му от истците, поради което предявените искове не може да бъдат уважени в по-голям размер поради забраната на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК за влошаване положението на обжалващия. Истците И. К. С., Н. И. Н. и К. И. Н. не претендират разноски в касационното производство. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Врачанския окръжен съд от 06.03.2009 г. по гр.д. № 960/2008. ОСЪЖДА [фирма], С., Административен регион “С.”, П., пл. В. № 3 да заплати на И. К. С. сумата 20.000,00 лева, на Н. И. Н. сумата 15.000,00 лева и на К. И. Н. сумата 15.000,00 лева на основание чл. 200 КТ за всеки със законната лихва от 23.05.2006 г. на основание чл. 86 ЗЗД. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.