7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 541 [населено място], 29.11.2019г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември , през две хиляди и деветнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 745/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агро и Инвест„ ЕООД против решение № 105/09.11.2018 г. по т.д.№ 237/2018 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 26/11.07.2018 г. по т.д.№ 149/2016 г. на Сливенски окръжен съд. С потвърденото решение е признато за установено вземане на ищеца „И Ар Би Лизинг„ ЕАД от касатора, в размер на 28 587 евро, на основание запис на заповед от 17.07.2008 г., като част от сумата по същия ,цялата в размер на 134 255,46 евро, ведно със законната лихва, считано от 04.01.2016 г., за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 т.10 ГПК, по ч.гр.д.№ 3/2016 г. на Районен съд – Сливен. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Противоречие с материалния закон се извежда от отказа на съда да приеме за релевантно обстоятелството, че противно на уговореното с договора за лизинг, сключен между страните по спора, лизингодателят не е изпълнил задължението си да регистрира лизинговата вещ – зърнокомбайн, съгласно изискванията на Наредба № 15/10.11.2005 г. за реда и условията за регистрация на земеделска и горска техника / отм./, действаща към момента на възникване на правоотношението между страните, нито съобразно разпоредбите на последващо заменилите я Наредба № 7/23.03.2010 г. /отм./ и Наредба № 2/03.02.2016 г., издадени на основание Закона за регистрация и контрол на земеделска техника. Неправилно намира съобразяването на съда с визираното в т.2.2 от Общите условия, вместо с клаузата на чл.2.3 от сключения договор, доколкото е налице противоречие между двете и съгласно чл.298 ал.3 ТЗ. Намира необоснован извода на съда, че записа на заповед обезпечава и задължение от неустойка на ответника – лизингополучател, в размер на 14 314 лева, предвид т.14.1 от приложимите към договора за лизинг Общи условия, според която записа на заповед обезпечава задължението от „лизингова цена”, така както е определена в т.1.9 от ОУ - „ сбора от първоначалната вноска, лизинговите вноски, остатъчната стойност и лихвата върху финансирания данък върху добавената стойност„. В противоречие с договореното – т.15 от ОУ – страната намира и извода на съда , за дължима по каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, остатъчна стойност , в размер на 12 839,98 лева. Ответната страна – „И Ар Би Лизинг„ ЕООД – не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „И Ар Би Лизинг„ АД е предявил, по реда на чл.422 ал.1 ГПК, иск за установяване вземане от ответника „ Агро и Инвест „ ЕООД, в размер на 28 587,01 евро, на основание запис на заповед, издаден за сума от 134 255,46 евро от ответника , на 17.07.2008 г., с падеж „ до 20.09 2013 г. ” , за която се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение, по реда на чл.417 т.10 ГПК. Ищецът потвърждава издаването на записа на заповед в обезпечение задължения на ответника по сключен между страните договор за лизинг № 005738-001/ 17.07.2008 г. , като претенцията е заявена само за част от вземането по записа на заповед, в съответствие с действително останалите неиздължени от ответника – лизингополучател суми по договора, към момента на подаване заявлението по чл.415 ГПК. В хода на производството се поддържа, вкл. се установява със заключение на съдебно-икономическа експертиза, че това са последните 7 лизингови вноски в левова равностойност 41 597,67 лева, остатъчната стойност от 5 470,92 евро, съгласно чл.2.4 от договора за лизинг, с равностойност – 12 839,98 лева и неустойка за забава на лизингополучателя, в размер на 14 314 лева. Ответникът оспорва основателността на иска, с довода, че съгласно т.15.1 от приложимите към договора за лизинг Общи условия на лизингодателя, последният е следвало да регистрира зърнокомбайна - обект на лизинга, в качеството му на земеделска техника, подлежаща на задължителна регистрация, като императивно условие за ползването й, съгласно действащата към този момент Наредба № 15/10.11.2005 г. за реда и условията за регистрация на земеделска и горска техника /отм./. Поради неизпълнението на това задължение ответникът противопоставя възражение за виновно неизпълнение на основно задължение на лизингодателя, приравнимо на пълно неизпълнение и като такова освобождаващо лизингополучателя от отговорност за изпълнение задълженията му по договора. Регистрация на зърнокомбайна е извършена на 11.11.2014 г., след изтичане срока на договора и след отправена до лизингополучателя покана за изпълнение на задълженията му от лизингови вноски. В евентуалност, ответникът е противопоставил възражение ,че записа на заповед обезпечава единствено задължението от „ лизингова цена „ , така както е определено в т.1.9 от ОУ, а според определението в тази разпоредба, в лизинговата цена не се включват лихви за забава и неустойки. Противопоставено е и възражение за погасителна давност. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е уважен , като е приел, че записа на заповед е редовен от външна страна и установява изискуемо задължение в претендирания размер , дължимо от издателя му – ответника, в полза на ищеца. Съдът е приел, че ищецът е в неизпълнение на задължението си по т.4.3 от ОУ, за регистриране на лизинговата вещ, съгласно действащата към момента на сключване на договора Наредба № 15/10.11.2005 г. за реда и условията за регистрация на земеделска и горска техника /отм./, но че това му неизпълнение не може да се приравни на пълно неизпълнение, след като е установено от доказателствата, че предадената техника е била годна за фактическо използване – получена от лизингополучателя със съответната техническа и сервизна документация и се е използвала с функционалното си предназначение, видно от събраните гласни доказателства, а и от обстоятелството, че до получаване на поканата от кредитора ответникът не е изисквал изпълнение на задължението му за регистрация на вещта, заплащал е в значителен период от действието на договора за лизинг месечните лизингови вноски и не е установил липсата на регистрация да е попречила на ползването на комбайна по предназначение. Така съдът е приел, че лизингополучателят е имал достатъчен интерес от ползването на земеделската техника на място – за земеделска работа, макар и без движение по официалната пътна мрежа на страната, за която липсата на регистрация би била пречка. С оглед безпротиворечивата позиция на страните, относно обезпечителния характер на записа на заповед , спрямо задължения по сключения договор за финансов лизинг, съдът е обосновал обезпеченост с ценната книга не само на неиздължените последни 7 лизингови вноски, но и на остатъчната стойност, съгласно чл. 2.4 от договора , позовавайки се на т.2.2 от ОУ, според която договорът за лизинг не се прекратява с уговорения в чл.2.3 от същия срок. Позовавайки се на чл.2.4 от договора, съдът приема,че остатъчната стойност не се дължи само при кумулативното наличие на две условия – да са изплатени всички лизингови вноски и активът да е върнат най-късно до падежа на последната – т.е. до 20.07.2013 г. , очевидно приемайки за основание на дължимостта на остатъчната стойност продълженото ползване на вещта. Позовавайки се на тълкуване , съобразно принципите в чл.20 ЗЗД, на т.14.1 вр. с т.1.9 от ОУ, въззивният съд е приел, че текста на чл.2.15 от договора – че записът на заповед обезпечава задължението на лизингополучателя от лизингова цена – не следва да се прилага стриктно – по отношение компонентите на лизинговата цена , посочени в т.1.9 от ОУ, а разширително – като издаден в обезпечаване и на други задължения по договора, вкл. от неустойка за неточно изпълнение. Воля на страните за такава обезпечителна функция съдът извежда от уговорената в т.6 от ОУ поредност на погасяване на възникналите задължения – това от неустойка преди задълженията от лизингови вноски и лихви върху същите. Съдът е приел, че „след като по каузалното правоотношение лизингополучателят няма право да се позове на погасяването на определени вземания, същият не би могъл да противопостави такова възражение и по записа на заповед, щом претенцията на поемателя не надхвърля определената в записа на заповед сума „. В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/ Възможно ли е в Република България да се ползва нерегистрирана / по реда на Наредба № 15/10.11.2005 г. за реда и условията за регистрация на земеделска и горска техника - отм., Наредба № 7 / 23.03.2010 г. за условията и реда за регистрация на земеделска техника, горска техника и машини за земна работа - отм. и Наредба № 2 / 03.02.2016 г. за условията и реда за регистрация на техника по Закона за регистрация и контрол на земеделска техника / земеделска техника ? ; 2/ Налице ли е законова презумпция по смисъла на чл.154 ал.2 ГПК, че нерегистрирана земеделска техника не може да се ползва в Република България - доколкото императивни законови разпоредби не допускат употребата на нерегистрирана техника ? - въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика; 3/ Обезпечава ли записа на заповед / издаден при каузално правоотношение / вземания извън предвидените в договора и Общите условия на лизингодателя, за които се издава ? ; 4/ Ограничена ли е отговорността на издателя на запис на заповед / издаден при каузално правоотношение / до размера на вземанията, за които е издаден съгласно Общите условия на Лизингодателя или съответните разпоредби от Общите условия имат значение само за определяне на размера , за който да се издаде записа на заповед, но не и за ограничаване отговорността на лизингополучателя ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с постановени по реда на чл.290 ГПК решения по т.д.№ 139/2012 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 203/2015 г. на І т.о. на ВКС; 5/ Дължима и изискуема ли е сумата на остатъчната стойност на лизинговия актив при прекратен договор за лизинг ? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК - противоречие на въззивното с решение по т.д.№ 203 / 2015 г.на І т.о. на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивния акт, съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Първите два въпроса не отчитат решаващия извод на въззивния съд, който не отрича виновно неизпълнение на задължението на лизингодателя за регистрация на земеделската техника – обект на лизинга, но приема, че с оглед демонстрирания от лизингополучателя достатъчен интерес от фактическото й ползване – за земеделска работа и при недоказано възпрепятстване на това й използване, поради липсата на регистрация, това неизпълнение не може да бъде приравнено на пълно неизпълнение на договора и не освобождава лизингополучателя от задължението му за плащане на лизингови вноски, като цена на ползването. Така въззивният съд е съобразил фактически осъществявано и недоказано да е препятствано по някакъв начин ползване на вещта от лизингополучателя. Досежно този му извод,първите два въпроса са неотносими , тъй като не са формулирани в съответствие с извода, че липсата на регистрация не може да бъде приравнена на пълно неизпълнение, като основание за разваляне на договора по вина на лизингодателя. Дори да се приемат за удовлетворяващи общия селективен критерий, въпросите не са обосновани с допълнителния в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е следвало да се посочи противоречива, досежно правните последици от липсата на спорната регистрация, съдебна практика или да се обоснове причина за преодоляване на иначе непротиворечива такава, но явяваща се неправилна, поради изменение в обществените условия или промяна в законодателството. По начало формулировката на втори въпрос е правно неиздържана, тъй като чл.154 ал.2 ГПК не урежда презумпция, още по-малко с визираното във въпроса съдържание . Трети и четвърти въпроси са фактологични – не предпоставят еднозначен отговор по приложението на правна норма или правен принцип, вкл. по отношение договарянето на обезпечителната функция на записа на заповед, а отговор, съобразно конкретиката на правния спор, което изключва характеристиката им на правни. При това въпросите изхождат от тезата на касатора, че приетите за обезпечени със записа на заповед задължения на лизингополучателя, се свеждат до изрично предвидените, като съдържащи се в понятието „лизингова цена„ , съгласно т.1.9 от приложимите към договора за лизинг Общи условия, а решаващия извод на въззивния съд отрича тази теза. За да приеме нещо различно, въззивният съд се е позовал на извършено тълкуване по чл.20 ЗЗД, както и на изводи, основани на кумулативното съобразяване разпоредбите на т.2.2 от ОУ и чл.2.4 от договора за лизинг. Правилността на извършеното тълкуване, респ. обосноваността на разсъжденията , относно съдържанието на договореното, подлежи на преценка по същество, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, доколкото не е формулиран правен въпрос по приложение принципите на тълкуването по чл.20 ЗЗД. Не би бил обоснован и допълнителния селективен критерий, тъй като цитираните решения не кореспондират на съдържанието на въпросите. Решението по т.д.№ 139/2012 г. на ІІ т.о. е по въпроса относно връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение , като причина за неговото издаване , като се съобрази, че е постановено преди ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, даваща задължителното разрешение по въпроса. В процесния случай, обаче, не се касае за спор относно доказаността на обезпечителна функция на записа на заповед, какъвто е разглеждания в решението, а за обхвата й - съдържанието на обезпечените задължения, какъвто отговор не се съдържа и в каузалната част на съдебния акт. Решението по т.д.№ 203/2015 г. на І т.о. на ВКС дава отговор за недължимост, при предсрочно прекратяване на договор за лизинг, на лизинговите вноски , за времето от прекратяването му до края на срока, за който е бил сключен, вкл. под формата на неустойка. Обосновавайки нищожност на клаузата за неустойка, при неупражнено потестативно право за придобиване на собствеността от лизингополучателя, съдът е посочил ирелевантност за крайния резултат на спора на въпроса дали задължението за неустойка е било обезпечено със записа на заповед. Дори да би разсъждавал върху последното, отговорът му би бил с оглед конкретния спор, при конкретните доказателства, за конкретното съдържание на договореното между страните. Петият от въпросите удовлетворява изискването за правен , тъй като решаващ извод за дължимост на остатъчната стойност при прекратен, без изкупуване на собствеността върху лизинговата вещ, договор за лизинг е предпоставил присъждането й, в съответствие и с извода за обезпечителна функция на записа на заповед и за това вземане, като включващо се в понятието „ лизингова цена„, съгласно т.1.9 от ОУ. Обоснован е и допълнителния селективен критерий с преждекоментираното решение по т.д.№ 203/2015 г. на І т.о. на ВКС. Макар даващо отговор на съвършено различен правен въпрос, в казуалната му част се коментират договорените между страните предпоставки за дължима „цена на прехвърляне на автомобила”, като сума, различна от договорените лизингови вноски, без изрично наименоване като „остатъчна стойност„, които предпоставки са съответстващи на договорените и в процесния случай / стр.6 пар. 1 изр. второ на въззивното решение, възпроизвеждащо т.1.10 от приложимите към договора ОУ / . За разлика от приетото в цитираното касационно решение, въззивният съд е приел, че остатъчната стойност практически се дължи като цена за продълженото ползване на лизинговата вещ, въпреки срока на договора за лизинг – чл.2.3 и тълкувайки клаузата на т.2.2 от ОУ по начин, несъответен на принципите на тълкуването по чл.20 ЗЗД. Следователно, касационното обжалване ще следва да се допусне по петия от формулираните въпроси, съответно конкретизиран от настоящия състав, както следва : Дължи ли се заплащането на остатъчната стойност на лизинговата вещ, при неупражнено от лизингополучателя потестативно право за закупуването й, но и при невръщането й на лизингодателя, до изтичане срока на договора ? Поддържаната очевидна неправилност на въззивния акт не е обосновавана от касатора, но е и неизводима служебно от съда , извън частта от въззивното решение, за проверка на правилността на което е допуснато касационното обжалване , в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обезпечителната функция на записа на заповед, по отношение на дължимата от лизингополучателя неустойка за забава в издължаване на лизинговите вноски , е обоснована с тълкуване на разпоредби от Общите условия, правилността на което предпоставя самостоятелна преценка на настоящата инстанция, вкл. съобразяване съдържанието на конкретните договорености между страните. Директен извод за неправилност въз основа на мотивите на въззивния съдебен акт е невъзможен. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105/09.11.2018 г. по т.д.№ 237/2018 г. на Апелативен съд – Бургас. УКАЗВА на „Агро и Инвест„ ЕООД, в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса от 1 118,23 лева. След представяне на доказателство за плащането или изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на І т.о. – за насрочване или на състава – за прекратяване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: