Р Е Ш Е Н И Е
№ 77
София, 14.07.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 7166 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение № 973 от 26.06.2014г. по гр.д. № 968/2014г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1244 от 11.03.2014г. по гр.д. № 112/2013г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от В. Д. Д., Р. Д. Б., Д. Д. И., Е. И. Д. и М. И. Д. против В. Т. П. и Н. В. С. иск за установяване, че ответниците не са собственици на имот с идентификатор 10135.3505.861 по кадастралната карта на с.о.”Сълзица”, район „М.”, [населено място] с площ 549 кв.м.
Касационната жалба е подадена от ищците В. Д. Д., Р. Д. Б., Д. Д. И., Е. И. Д. и М. И. Д. чрез пълномощника адв. Б.. Изложени са съображения за неправилно приложение на материалния закон при преценка легитимацията на ищците като собственици.
В хода на делото е починала жалбоподателката Е. И. Д. и на нейно място е конституиран нейния наследник Р. Д. Б..
Ответниците В. Т. П. и Н. В. С. в писмения си отговор оспорват жалбата. Претендират разноски.
Подпомагащата страна С. Н. П. не е взел становище.
С определение № 39 от 29.01.2015г. е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, приета с ДВ бр. 122/1997г., при разрешаване конкуренция на права когато възстановяването на собствеността е извършено преди приемане на разпоредбата.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Производството е по отрицателен установителен иск за собственост. Ищците основават правата си върху имота на земеделска реституция. В тяхна полза, като наследници на И. Д. К., починал 1946г., е постановено Решение № 352 от 06.06.1996г. на Поземлена Комисия-В. за възстановяване правото на собственост в стари реални граници върху лозе от 2,261 дка в местн.”С. солар”, съставляващо имот № 1220 по кадастралния план от 1983г. Съгласно представения нотариален акт от 1946г. наследодателят е бил собственик на 6/7 ид.ч. от лозе от 10 дка в местн.”С. солар” при посочени в акта съседи.
Ответниците считат, че са собственици на имота по силата на договор за покупко-продажба. С нотариален акт № 97 от 1961г. Я. Н. Я. е признат за собственик на лозе от 2 дка в местн. „С. солар”. Това лозе той е придобил с решение на Т. Комисия в замяна на свой блокиран имот в местн. „Теке”. През 1965г. Я. Я. е дарил на сина си Г. Я. Н. лозе от 1 дка, а през 1971г. е продал на Я. Г. Д. също лозе от 1 дка /съседно на първото, останалата част от общо 2 дка/. През 1989г. Я. Д. и С. С. Н. са дарили на В. С. С. 2/3 ид.ч. от лозе от 1000 кв.м. в местн. „Сълзица”/С. солар/. В резултат на доброволна делба от 2004г. В. С. е получила в свой дял имот от 1098кв.м., представляващ южната част от имот пл. № 309, а Я. Г. Д., Е. Г. Г. и Ж. Г. Ж. са получили северната част от същия имот пл.№ 309, с площ на тази част също 1098кв.м. През 2005г. и двата имота са продадени на С. Н. П.; попълнени са в кадастралния план като имоти с №№ 860 и 861 и през 2007г. ПИ № 861 е продаден на ответниците В. П. и Н. С.. Не се спори, че към 01.03.1991г. имотът не е застроен.
Приетите технически експертизи установяват, че първият кадастрален план за местността е от 1983г.; процесният имот с идентификатор 10135.3505.861 е част от имот № 1220 по кадастралния план от 1983г., който съответства на имот № 309 по плана от 1999г. По плана на старите имотни граници имот № 1220 е записан на наследници на И. К.. Идентичност между имота, описан в нотариалния акт от 1946г. и процесния имот не е могла да бъде установена.
Събрани са свидетелски показания за упражняваното владение върху имота от двете страни по спора, тъй като възражение за придобиване по давност е предявено и от ищците, и от ответниците.
Въззивният съд е приел, че реституцията на имота в полза на ищците не е надлежно извършена, поради наличие на пречка за възстановяване на собствеността. Имотът, притежаван от наследодателя, след внасянето му в ТКЗС е бил обект на замяна по реда на ЗТПС и след това с него са извършени поредица от разпоредителни сделки, последната от които в полза на ответниците. С оглед на това съдът е приел, че е осъществена една от хипотезите на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ за запазване вещното действие на замяната, а именно извършени разпореждания с имота, получен при замяната. Поради това съдът е заключил, че ответниците са придобили правото на собственост върху имота, тъй като и техните праводатели са били собственици. Възражението на ищците за придобивна давност съдът е намерил за неоснователно. Взел е предвид представения Протокол за въвод на ищците от 01.07.1996г., но е счел, че реален въвод не е извършен доколкото се установява, че имотът е във владение на ответниците, които са започнали строителство. Обсъдил е събраните свидетелски показания и е намерил, че от тях не се установява постоянно, явно, спокойно, непрекъснато и несъмнено владение върху имота, продължило повече от 10 години считано от 01.07.1996г.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, приета с ДВ бр. 122/1997г., за разрешаване конкуренция на права когато възстановяването на собствеността е извършено преди приемане на разпоредбата. С решение № 260 от 24.01.2014г. по гр.д. № 60/2013г. на І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че нормите на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ са материалноправни и нямат обратно действие, поради което намират приложение по отношение на неприключилите към момента на изменение на закона /ДВ бр. 98/1997г./ административни производства по възстановяване на собствеността. В същия смисъл е Решение № 179 от 20.04.2011г. по гр.д. № 563/2010г. на І г.о., също постановено по чл. 290 ГПК. Според изложените в тях съображения на възстановяване по ЗСПЗЗ подлежат земите, които собствениците са притежавали към момента на образуване на ТКЗС - това е правилото на чл. 10, ал.1 от ЗСПЗЗ. В чл.10 ЗСПЗЗ преди посоченото изменение липсват конкретни правила за възстановяване на собствеността на земеделски земи, притежавани преди образуване на ТКЗС, когато след кооперирането, съответно одържавяването им, земите са били прехвърлени на трети лица. С новата ал.13 на чл.10, приета със ЗИДЗСПЗЗ /ДВ бр.98/97 г./ е изрично предвидено възстановяване на собствеността и върху тези земи, които са били продадени или предоставени на трети лица от ТКЗС и други селскостопански организации, с изключение на изрично посочените в закона случаи. В обхвата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ попадат и замените, извършени от Т. комисиите по реда на ЗТПС/отм./, за които в чл. 18з, ал.3 ЗСПЗЗ /изм. ДВ бр. 122/1997г./ е предвидено, че правото на собственост се възстановява върху имота, притежаван преди замяната, освен ако с него са извършени разпоредителни сделки или е застроен /последната хипотеза е добавена с изменението в ДВ бр.18/1999г./, в които случаи замяната остава в сила.
Настоящият състав възприема посочената практика, която следва да намери приложение и по настоящето дело.
По касационната жалба.
Предвид горепосочената съдебна практика, обжалваното решение е постановено при неправилно приложение на материалния закон - чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ. След като към момента на постановеното в полза на ищците реституционно решение законът не съдържа пречка за възстановяване на собствеността, каквато е уредена едва по-късно с изменението в ДВ бр.98/1997г., то новосъздадената разпоредба не може да намери приложение спрямо вече приключилото производство по възстановяване на собствеността. Това би означавало придаване на обратно действие на изменението на закона, каквото изрично не е предвидено, а и отнемане на права, които вече са придобити, което е правно недопустимо. Ето защо, разпоредбата на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ не следва да се прилага към настоящия случай. Имотът подлежи на възстановяване по общото правило на чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ като такъв притежаван от наследодателя преди образуването на ТКЗС. Следователно ищците се легитимират като собственици на имота по силата на решението на Поземлената комисия-В. от 06.06.1996г. Поддържаното от ответниците по иска възражение за липса на идентичност между притежавания от наследодателя на ищците имот, описан в нотариалния акт от 1946г., и възстановения с решението на Поземлената комисия не може да бъде разглеждано, по съображенията изложени в Тълкувателно решение № 9/ 2012г. на ОСГК на ВКС, тъй като ответниците не заявяват права върху имота към момента на обобществяването му.
При извода за извършена реституция в полза на ищците следва да се постави за разглеждане предявеното от ответниците по иска възражение за придобиване на имота по давност на основание чл. 79, ал.2 ЗС. Поддържа се, че давностният срок е започнал да тече от момента на придобиване на имота на 07.12.2007г., когато е предадено владението върху него и е изтекъл на 07.12.2012г., което е преди предявяване на иска на 04.01.2013г. С оглед на установените обстоятелства, че ответниците са придобили имота с договор за покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт, от лице, което също е купувач на имота, то те са добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС и могат да се ползват от кратката придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС. Реституционната процедура на ищците е приключила още през 1996г., а началото на давностния срок, поставен с придобиването на фактическата власт върху имота, е след прекъсването на придобивната давност, уредено в чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ /в сила от 22.11.1997г./. Ето защо, за придобиване на имота е достатъчно упражняване на владение в петгодишен срок.
При преценка на събраните доказателства за осъществяваната фактическа власт върху имота се установява следното: Според твърденията на ищците те са владяли имота от 1996г. до „преди две-три години” - това е поддържано в касационната жалба и в писмената защита пред въззивния съд, т.е. налице е признание, че те не осъществяват фактическа власт. Събраните гласни доказателства потвърждават това. Показанията на разпитания свидетел на ищцовата страна Р. Б. не могат да бъдат ценени понастоящем, тъй като същият е конституиран като страна по делото на основание чл. 227 ГПК. Свидетелят М. П. е собственик на съседен имот и сочи, че от 1995г. Р. Б. е идвал в имота, копаел, брал череши и сливи; не е идвал от няколко години откакто двама моряка са купили имота; когато Р. дошъл последно видял, че в имота се строи; имотът е заграден от новите собственици след като го купили; от 1960г. до 1995-96г. в имота идвала възрастна жена, която брала плодовете. Според свидетелката Я. Д., която е предишен собственик на имота, имотът е бил на дядо й Я., те са го ползвали до 2004г. когато го продали на С.; до този момент имотът не е бил ограден и никой друг не е предявявал претенции към него. Свидетелката В. Н. е сестра на ответницата Н. С. и живее на съпружеска начала с третото лице помагач С. П.. Тя сочи, че С. П. е моряк; той е купил два имота през 2005г. и единия от тях продал на Н. и В.; след като купил имотите, ги оградил, но в един момент оградата изчезнала; за двата имота има разрешителни за строеж; имотите редовно се посещават от купувачите, като Н. и В. стопанисват своя парцел, събират плодове; дали пари за направа на хубав път за достъп до имотите.
При тези доказателства е видно, че понастоящем фактическата власт върху имота се упражнява от ответниците и това е така от момента на придобиване на имота в края на 2007г. Данните за упражнявана от страна на ищците фактическа власт са за предходен период - от 1996-97г. до към 2004-2005г. когато двата имота /процесния и съседния имот № 860/ са купени от третото лице - помагач С. П.. Ответниците са направили ограда на имота и са го стопанисвали след сделката, включително са участвали в направата на път до него и са започнали строеж. С оглед на това следва да се приеме, че упражняваната от тях фактическа власт в периода от 07.12.2007г. до момента на завеждане на иска на 04.01.2013г. надхвърля 5 години и е достатъчна за придобиване на имота по давност. Този извод обуславя отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск.
Тъй като е налице съвпадение в крайния изход на спора, макар и по мотиви, различни от изложените от Варненски окръжен съд, то обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Ответниците по жалбата имат право на направените за водене на делото разноски, които възлизат на 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 973 от 26.06.2014г. по гр.д. № 968/2014г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Д. Д., Р. Д. Б., Д. Д. И., Р. Д. Б. и М. И. Д. да заплатят на В. Т. П. и Н. В. С. сумата 400/четиристотин/лв. разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |