Р Е Ш Е Н И Е № 212 гр. София, 23.02.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно наказателно дело № 680 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия В. И. С. против въззивно решение № 36/16.05.2016 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 1/2016 г., с което е била потвърдена присъда № 245/17.11.2015 г. на Бургарския окръжен съд по НОХД № 1051/2014 г. С първоинстанционната присъда Бургаският окръжен съд е признал подсъдимия В. И. С. за виновен в това, че на 27.05.2013 г., към 16 ч., в [населено място], в района на автогара „З.”, в качеството си на длъжностно лице (надзирател в затвора – [населено място]), приел от И. Б. М. сумата от 200 лв., която не му се следва, за да наруши службата си (в нарушение на чл. 97, т. 3 от ЗИНЗС да внесе в затвора – [населено място] мобилен телефон „Н.” и да го предаде на лишения от свобода П. В. Д.), поради което и на основание чл. 301, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 и вр. чл. 54 от НК го е осъдил на 1 година лишаване от свобода и глоба в размер на 1000 лв. На основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от 3 години. Произнесъл се е по веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. В жалбата, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли жалбата му да бъде уважена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. В касационната жалба доводите за допуснати процесуални нарушения, ограничили правото на защита на подсъдимия и довели до незаконосъобразното му осъждане, са били мотивирани с отказ за събиране на доказателства за провокация към подкуп, осъществена с участието на двамата лишени от свобода – св. В. И. и П. Д., игнориране на показания на последния, дадени на ДП и необсъждане на възражения на защитата в този контекст. ВКС намери, че твърдяните нарушения, изтъквани в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, не са допуснати. За да е налице провокация към подкуп по смисъла на чл. 307 от НК е необходимо деецът преднамерено да е създал обстановка или условия, за да предизвика даване на подкуп на конкретно длъжностно лице с цел да му навреди. Изисква се да е проявена степен на активност, изразена под формата на склоняване, убеждаване, мотивиране Вж. Постановление № 8/30.11.1981 г. по н. д. № 10/1981 г. на Пленума на ВС.. Сходна е и дадената от Европейския съд по правата на човека дефиниция на полицейската провокация (entrapment) Вж. в тази връзка делата Ramanauskas v. Lithuania (05.02.2008 г.), пар. 49-73, Ali v. Romania (09.11.2010 г.), пар. 98-105, Bannikova v. Russia (04.02.2011 г.), пар. 33-78, Furcht v. Germany (23.10.2014 г.), пар. 46-69., поставяща акцент върху неправомерна дейност при разследването (не само на подкуп, но и всяко друго престъпление), която е налице, когато служителите – от специалните служби или лица, действащи под техни инструкции, не се ограничават да разследват криминалната дейност по пасивен по същността си начин, а прилагат такова въздействие върху субекта, че го предизвикват/склоняват да извърши престъпление, което той не би извършил и това е сторено, за да стане възможно събирането на доказателства за уличаването му и повдигане на обвинение. В конкретния случай, тезата за провокация към подкуп, заявена от защитата, е била построена върху данни за контакти между лишените от свобода – св. И. и Д. със св. М. и св. В., изводими от разпечатки за провеждани телефонни разговори и лични срещи преди 25.07.2013 г. За това, че св. И. и св. М. действително са имали контакти със св. В. (оперативен работник към затвора в [населено място]) по делото не е било спорно и въззивният съд е потвърдил фактите в тази насока, макар да се е въздържал да коментира броя на провежданите между тях телефонни разговори. Същевременно, в показанията на нито един от посочените свидетели не се съдържат данни те да са действали въз основа на инструкции от св. В., както и самите те да са проявили такава степен на активност, която да може да се квалифицира като склоняване, убеждаване или по какъвто и да е начин мотивиране на подсъдимия да приеме подкуп от 200 лв., за да внесе мобилен телефон в затвора. Практически, освен Д., нито един от останалите свидетели не е имал контакт с подсъдимия и дори до срещата на 25.07.2013 г. не е било известно името или длъжността на лицето, поело ангажимент за извърши услугата по внасяне на мобилен телефон в затвора. В обясненията на подсъдимия също липсват каквито и да са индиции някой, вкл. лишеният от свобода Д., да го е склонявал да стори това. Съответно, след като липсват обективни данни, които да информират, че някой от свидетелите е проявил такова активно по същността си поведение, което да е довело до склоняване на подсъдимия да приеме сумата от 200 лв., за да внесе забранената вещ в затвора, като отсъстват и такива, сочещи св. В. да е въздействал по някакъв начин върху св. И. и М., а и върху Д., то няма основание за възприемане на тезата за провокация, разгледана както като престъпно поведение по чл. 307 от НК, така и като непозволена дейност при разследването, подбудила подсъдимия да извърши нещо, което той не е имал намерение да извършва. На тази основа възражението за допуснато процесуално нарушение поради заличаване на св. Д. и невъзможност показанията му от ДП да бъдат ползвани в съдебното производство, се явява неоснователно. Преди всичко, защитата не твърди, нито пък в такава насока са били обясненията на подсъдимия, а още по-малко показанията на Д. от ДП, последният да го е склонявал или убеждавал да внесе мобилен телефон в затвора срещу възнаграждението от 200 лв. От друга страна първоинстанционният съд е положил достатъчно усилия да призове Д. и разпита непосредствено, което не е довело до резултат въпреки проведеното щателно издирване. Същевременно, показанията му от ДП не са могли да бъдат приобщени при някоя от хипотезите по чл. 281 от НПК, тъй като не са били дадени пред съдия, разпитът е бил проведен без участие на защитата, а и в с. з не е било постигнато съгласие за прочитането им. Както обаче правилно е отбелязал и въззивния съд, това не е довело до доказателствен дефицит при изясняване на фактите по делото, доколкото в същата степен те са били установени от св. И., М. и В.. Въз основа на тях безспорно е било установено съдържанието на уговорката, постигната между Д. и подсъдимия, както и предприетите действия по изпълнението й с участието на св. И. и М.. Обстоятелството, че св. И. е решил да разкрие тази уговорка, като за това му е съдействала и св. М., а от своя страна св. В. е предприел мерки за разследване, като в крайна сметка подсъдимият е бил заловен при предаването на телефона и подкупа от 200 лв., не оправдава заключение за проявена активност, надхвърляща „пасивно по същността си разследване”, целящо уличаването на подсъдимия, който до момента на срещата на автогара „З.” в [населено място] със св. М., е бил непознато за тях лице. Неоснователни са и доводите за превратно интерпретиране на поведението на подсъдимия по време на срещата със св. М. в насока, че той обективно не е приел подкуп, доколкото не е установявал фактическа власт върху предадените му белязани пари и мобилен телефон, нито е поставял шапка върху тях, за да ги прикрие. Същите възражения са били изтъкнати и пред въззвния съд, който ги е обсъдил и приел за неоснователни, излагайки подробни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Необходимо е само да се акцентира, че всички данни за поведението му на 25.07.2013 г. само са подкрепяли изводите за съществуващата с Д. уговорка за внасяне на мобилния телефон срещу 200 лв. и реализиране на изпълнението й. Той няколкократно се е обаждал и обсъждал часа на срещата със св. М., представил се е като момчето от сервиза, управлявайки взетия от свои приятели автомобил на пътна помощ, при срещата с нея не е възразил на предаването на телефона и парите, които са били установени при намесата на полицейските органи на дясната седалка до водача. Комплексната оценка на тези данни правилно е ориентирала въззивният съд да счете, че е налице приемане на неследващата се материална облага съобразно повдигнатото му обвинение. Отделно от това, подробно е била обсъдена и приета за недостоверна версията му за причините, довели до срещата със св. М. и предаването на парите, по които въпроси липсват възражения в касационната жалба. Въз основата на приетите за установени фактически обстоятелства, коректно интепретирани от инстанциите по същество, материалният закон е бил приложен правилно с осъждането на подсъдимия за деяние, осъществяващо обективните и субективни признаци от състава на чл. 301, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. По този въпрос липсват конкретни оплаквания в жалбата, поради което и ВКС не намира за нужно да излага съображения. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 36/16.05.2016 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 1/2016 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.