Р Е Ш Е Н И Е № 176 Гр. София, 04 октомври 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора И. Чобанова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 574/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационни жалби на подс. З. Г. И. и на служебния му защитник против решение № 90/03. 05. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 62/2016 год. по описа на Апелативен съд гр. Варна. С жалбите са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изложени са идентични доводи за предубеденост на първоинстанционния и въззивния съдебни състави и за нарушаване правото на подсъдимия да даде обяснения. Изразено е несъгласие с доказателствения анализ на апелативния съд, като се изтъква, че са игнорирани свидетелските показания, установяващи съпричастност на свид. Д. Д. към извършеното престъпление. Сочи се, че правото на защита на подсъдимия е било накърнено, тъй като не са привлечени към наказателна отговорност счетоводителите, изготвили инкриминираните данъчни декларации. Възразява се срещу отказа на съда да допусне изслушване на тройна графическа експертиза, тъй като обект на изследване на единичната такава са копия, а не оригинали на фактурите – предмет на обвинението. Изтъква се, че съдебно-счетоводната експертиза не е изследвала всички инкриминирани фактури, с което също е нарушено правото на защита на подсъдимия. Като съществено нарушение на процесуалните правила е квалифицирано произнасянето на въззивната инстанция по гражданския иск и уважаването му без да има жалба от гражданския ищец. В подкрепа на доводите за неправилно приложение на материалния закон се сочи, че подсъдимият не е годен субект на престъплението по чл. 255 от НК, тъй като е действал като пълномощник на управителя на търговското дружество. Поддържа се, че деянието е несъставомерно от обективна и от субективна страна, тъй като справките-декларации по ЗДДС са подадени с електронен подпис от други лица, подсъдимият не е получил реално инкриминираната сума, а дейността на трите свързани търговски дружества е осъществявана от свид. Д., а не от подсъдимия. В подкрепа на твърденията за явна несправедливост на наказанието се изтъква, че не е отчетена прекомерната продължителност на наказателния процес и не са съобразени тежкото семейно положение на подсъдимия и необходимостта той да полага грижи за малолетното си дете и възрастната си майка. С оглед тези съображения подсъдимият и защитникът отправят искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, а като алтернатива – за отмяна на съдебния акт и за връщане делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. В съдебно заседание служебният защитник поддържа жалбите по изложените в тях съображения. Подс. З. И. не изразява лично становище във връзка с основателността на подадените жалби. Министърът на финансите в качеството му на граждански ищец не изразява отношение към законосъобразността на въззивния съдебен акт. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационните жалби на подсъдимия и защитника му са неоснователни. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е подадена в срок от легитимирано лице и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. С присъда № 104/10. 11. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 299/2015 год. Окръжният съд – гр. Варна е признал подс. З. Г. И. за виновен в това, че в условията на продължавано престъпление за времето от 14. 08. 2009 год. до 13. 12. 2009 год. чрез лицата Ц. Р. и Л. С., в качеството му на пълномощник на управителя на [фирма] избегнал плащането на данъчни задължения в размер на 319 288,28 лева – особено големи размери, като потвърдил неистина и приспаднал неследващ се данъчен кредит в справки-декларации, изискуеми по ЗДДС, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип, както и на конфискация на ½ част от наличното му имущество, като го е оправдал за разликата до пълния размер на обвинението. Съдът е отхвърлил гражданския иск, предявен от Министъра на финансите като представител на държавата като погасен по давност. Съдът се е произнесъл по разноските по делото, като ги е възложил в тежест на подсъдимия. Първоинстанционният съдебен акт е проверен единствено по жалба на подсъдимия. С решение № 90/03. 05. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 62/2016 год. Апелативният съд гр. Варна е изменил присъдата относно датата на довършване на деянието, като е приел, че то е довършено на 13. 11. 2009 год. Присъдата е изменена и в санкционната й част, като е намален размерът на наказанието лишаване от свобода от пет на четири години и е определен първоначален общ режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от открит тип. Съдебният акт е изменен и в гражданската част, като подсъдимият е осъден да заплати на Министъра на финансите като представител на държавата сумата от 319 288,28 лева заедно със законната лихва, считано от 13. 11. 2009 год. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер. Касационната инстанция счита, че следва да обсъди преди всичко доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото от основателността им зависи дали ще бъдат коментирани аргументите за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Неоснователно се поддържа, че въззивната инстанция неправилно е отхвърлила доводите за незаконност на съдебния състав, постановил първоинстанционния съдебен акт. Подсъдимият и неговият защитник аргументират твърденията си за предубеденост на окръжния съд с отвеждането на И. от служители на ГД „Охрана“ до конвойното помещение непосредствено преди началото на съдебното заседание, в което е произнесена присъдата и със съпровождането му до съдебната зала, определена за провеждане на заседанието. Съгласно чл. 391, ал. 3 от ЗСВ едни от основните функции на дирекцията са свързани с организиране и осъществяване охраната на съдебните сгради и с осигуряване реда в тях. Коментираните действия на длъжностните лица са в кръга на службата им и за извършването им те поначало не се нуждаят от разпореждане от съдия. Наред с това не са налице никакви доказателства, че съпровождането на подсъдимия до съдебната зала е извършено по искане на председателя на състава, разгледал н. о. х. д. № 299/2015 год., но дори и това да беше така, с оглед твърденията, че това е станало не след изслушване на съдебните прения и оттегляне на съда за постановяване на присъдата, а още преди началото на съдебното заседание, подобно разпореждане не индицира на предубеденост от изхода на делото и не дава основание да се счита, че окръжният съд формирал становище за виновността на подсъдимия и е изготвил присъдата си преди приключване на съдебното следствие. Не се подкрепят от материалите по делото и доводите за незаконност на съдебните състави на първата и въззивната инстанция поради наличие на основания за отвод по чл. 29, ал. 1, б. „Г“ от НПК. Цитираната разпоредба действително предвижда, че не може да участва в състава на съда съдия, който е постановил определение за вземане, потвърждаване, изменение или отмяна на мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство. По настоящото дело З. И. е бил привлечен като обвиняем на 21. 11. 2014 год., когато му е определена мярка за неотклонение подписка. Нейното изпълнение е продължило не само до внасяне на делото с обвинителен акт в съда, но и по време на производството пред първата инстанция. При това положение не може обосновано да се поддържа, че са били налице предпоставките на чл. 29, ал. 1, б. „Г“ от НПК, тъй като основание за отвод представлява единствено произнасянето по реда на чл. 64 или чл. 65 от НПК в рамките на същото наказателно производство, а не и осъществяването на съдебен контрол върху най-тежката мярка за неотклонение в досъдебната фаза по други наказателни дела. Що се отнася до съдебната фаза, законодателят е възприел друг подход, като е предвидил, че наличието на обосновано предположение не подлежи на обсъждане в производствата по чл. 256, ал. 3 и чл. 270 от НПК. Именно поради това произнасянето по реда на чл. 341 вр. чл. 270 от НПК не попада сред хипотезите на чл. 29, ал. 1 от НПК. То може да послужи като основание за отвод по чл. 29, ал. 2 от НПК, ако е нарушена забраната да се обсъжда наличието на обосновано предположение и ще доведе до незаконност на съдебния състав ако въпреки това нарушение съдът не се е отвел. Прегледът на материалите по делото не позволява подобни констатации и не дава основание да бъде уважена претенцията на подс. И.. Несъстоятелни са и аргументите за нарушено право на защита, обосновано от подсъдимия с наличие на основания за прекратяване на съдебното производство поради това, че не са привлечени като обвиняеми свидетелите Д. и Р.. Понастоящем не съществува процесуална възможност за отмяна на постановените съдебни актове и за връщане на делото на прокурора на соченото от касатора основание. Подобни правомощия на съда бяха предвидени до 1994 год. в чл. 286 от НПК (отм.). Със ЗИДНПК (ДВ, бр. 84/94 год.) цитираната разпоредба беше отменена и оттогава до настоящия момент законодателят последователно отстоява позицията си, че по делата от общ характер господар на досъдебното производство е единствено прокурорът. Той е органът под чието ръководство и надзор се развива досъдебната фаза на наказателния процес и единствено от неговата суверенна преценка зависи кои лица ще бъдат привлечени в качеството на обвиняеми и за какви престъпления. Това принципно положение намира конституционната си регламентация в чл. 127, т. 3 от КРБ и е доразвито в чл. 144, ал. 1 от ЗСВ и в чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от НПК. С изключение на висшестоящия прокурор представителят на държавното обвинение не може да получава указания от други органи, включително и от съда, относно лицата, които следва да бъдат привлечени към наказателна отговорност. Извън изрично посочените в закона случаи съдът не може да интервенира в досъдебното производство и да предопределя хода му, изземвайки изключителни правомощия на прокурора и указвайки му, че следва да бъдат привлечени в качеството на обвиняеми и други лица или и за други престъпни посегателства. След като прокурорът е преценил, че са събрани доказателства единствено за участие на подс. И. в инкриминираното деяние, настоящият касационен състав не може по реда на инстанционния контрол да му укаже, че следва да повдигне обвинение и против други лица. Евентуалното участие и на други лица в инкриминираното деяние, които не са привлечени към наказателна отговорност, не съставлява процесуална пречка за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, стига, разбира се, да са събрани безспорни доказателства за негово съставомерно поведение, а наличието на съучастници, срещу които не е повдигнато обвинение, не изключва a priori наказателната отговорност на извършителя на престъпното посегателство. Внимателният прочит на протокола от съдебно заседание, проведено на 31. 03. 2016 год., води до извод за неоснователност и на възраженията за нарушено право на защита поради това, че З. И. е бил лишен от правото да даде обяснения пред въззивния съд. С оглед изричното му искане да бъде изслушан съдът е допуснал разпит на подсъдимия и обстойните му обяснения са документирани на стр. 4 и 5 от съдебния протокол. В коментирания процесуален документ не са отразени възражения на подсъдимия или на служебния му защитник, отнасящи се до начина, по който съдът е провел разпита на И., включително и такива за неоснователно прекъсване на обясненията или за необосновано и незаконосъобразно отклоняване на допустими и относими въпроси, зададени от прокурора или защитата. Не е инициирана и процедура по чл. 312 от НПК и тъй като протоколът притежава всички изискуеми реквизити, той представлява годно доказателствено средство за реда, по който е протекло въззивното съдебно следствие, по време на което подсъдимият е изложил пространно своята версия за инкриминираните събития. Не се подкрепят от материалите по делото и твърденията за процесуални нарушения, произтичащи от неправилен анализ на доказателствата. Всъщност основните аргументи на касатора изразяват несъгласието му с изводите на апелативния съд за недостоверност на обясненията на подсъдимия и на показанията на свидетелите, допуснати по искане на последния. Касационната инстанция обаче е съд по правото и няма правомощия да дава указания на долу стоящия съд кои доказателствени източници да кредитира и към кои да се отнесе с недоверие. В това отношение въззивният съд е суверенен и след като е спазил процесуалните изисквания, гарантиращи формалната правилност на вътрешното му убеждение, съдебният му акт не подлежи на отмяна само защото страните интерпретират по различен начин доказателствената съвкупност. Внимателният прочит на атакуваното решение води до извод, че контролираната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, като е обсъдила събраните доказателства поотделно и в тяхната логическа връзка. Както обясненията на подсъдимия, така и показанията на всички свидетели по делото, включително и на допуснатите по искане на защитата, са били интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание и на л. 8-9 от въззивното решение са изложени убедителни съображения защо не следва да бъдат кредитирани свидетелите, потвърждаващи защитната позиция на З. И.. Специално внимание е отделено на заявеното от свид. Д. Д. и съдът правилно е посочил, че данните за евентуално извършено от него престъпление сами по себе си не представляват основание за оправдаване на подсъдимия. Анализирани са и показанията на Ц. Р. и Х. К., чиито счетоводни къщи са били ангажирани с изготвянето на справките-декларации на дружеството, представлявано от подсъдимия, и в основата на извода за съпричастност на З. И. към инкриминираното деяние са поставени твърденията им, че са контактували единствено с подсъдимия и само той им предоставял счетоводната документация, необходима за изготвяне на справките-декларации по ЗДДС. Не могат да бъдат споделени и доводите, свързани с оставеното без уважение искане на защитата за изслушване на тройна графическа експертиза. Поначало не всеки отказ да бъдат събрани поисканите от страните доказателства съставлява основание за отмяна на постановения съдебен акт. Такова ще е налице единствено когато съдът не е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 13 и чл. 14 от НПК и отказът му е попречил за разкриване на обективната истина. В настоящия случай вещото лице, позовавайки се на дългогодишния си опит и на специалните си знания, е защитило убедително извода си, че констатация относно лицето, подписало инкриминираните фактури, може да бъде направена и върху копие от документите, което в конкретния случай е с достатъчно добро качество и дава възможност да бъдат откроени онези графични особености на подписа, които позволяват извършване на идентификация. Наред с това експертът е приел, че при изследваните образци са налице достатъчно на брой общи и частни признаци, позволяващи да се приеме, че фактурите са подписани от подсъдимия, и изчерпателно е коментирал кои са тези характеристики на изследваните графични изображения. При това положение въззивният съд е направил законосъобразен извод, че не са налице основания за назначаване на повторна експертиза каквото по естеството си е било искането на подсъдимия и неговия защитник. Неоснователно е твърдението в жалбата на подсъдимия, че част от инкриминираните фактури не са били съобразени от вещото лице, изготвило икономическата експертиза. Внимателният прочит на посоченото заключение показва, че на експерта е поставена задача, надхвърляща предмета на обвинението и той е обсъдил по-голям брой документи от посочените в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това е било отчетено от въззивната инстанция, която е оправдала частично подсъдимия за размера на дължимия данък, удостоверен с фактури извън инкриминирания период. Що се отнася до това, че част от фактурите, описани в дневника за покупки (четири с издател [фирма] и една с издател [фирма]) не са били обект на изследване от графическата експертиза, въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че не е изпълнила задълженията си да установи обективната истина и не е проявила необходимата процесуална активност с назначаване на допълнителна експертиза. Това е така, защото правно значимите обстоятелства по делото са свързани не със съставянето на фактурите, а с вписването им в дневника за покупки като неразделна част от справката-декларация по ЗДДС и с представянето им пред данъчните власти. Всички тези факти са установени посредством показанията на свидетелите К. и Р., които са категорични, че документацията им е предадена от подсъдимия и въз основа на предоставените от него фактури са изготвени справките-декларации, подадени в данъчната служба с електронен подпис на Р. и на лицето Л. Г.. При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд е направил законосъобразни правни изводи като е квалифицирал деянието по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Не могат да бъдат споделени аргументите на защитата, че З. И. не е годен субект на престъплението по чл. 255 от НК, тъй като е пълномощник на [фирма]. Съгласно т. 4 на ТР № 4/2015 год. на ОСНК посоченото престъпление може да бъде осъществено не само от физическото лице, което управлява и представлява търговското дружество според отбелязаното в търговския регистър, но и от всеки друг, стига той фактически да изпълнява задълженията на търговеца, възложени му от съответния данъчен закон. По силата на даденото му пълномощно от формалния собственик и управител на капитала на [фирма] подсъдимият е извършвал фактически дейността на дружеството – открил е банкови сметки на негово име, осигурил е счетоводното му обслужване, преговарял е и е сключвал договори с други търговци, с оглед на което той може да носи наказателна отговорност за престъпление по чл. 255 от НК. След като подсъдимият реално е извършвал дейността на дружеството фактът, че е получавал указания или е бил подпомаган от други лица, е относим единствено към преценката налице ли е съучастие или не и не го превръща в негоден субект на престъплението. Обстоятелството, че фактическото попълване и подаване на данъчните декларации е извършвано от свид. Р. и от лицето Л. С. също не може да обоснове извод, за обективна несъставомерност по чл. 255 от НК, доколкото двамата са извършвали тези действия по силата на дадените им от подсъдимия пълномощни след предоставяне на всички необходими документи за изготвяне на декларациите. Липсата на доказателства, че двамата счетоводители са знаели, че фактурите са с невярно съдържание, е обусловила повдигането на обвинение за посредствено извършителство, но дори и контролираната инстанция да беше установила, че те са съзнавали този факт, това нямаше да доведе до отпадане на наказателната отговорност на подсъдимия, а до осъждането му за съучастие по смисъла на чл. 20 от НК, разбира се при наличието на подобно обвинение. Аргументите за несъставомерност на деянието от обективна страна поради това, че подсъдимият не е получил реално суми от държавния бюджет не се основават на закона и материалите по делото. Те биха били резонни до известна степен, ако обвинението срещу З. И. беше за данъчна измама по смисъла на чл. 256 от НК, но дори и в този случай обстоятелството, че не са получени реално сумите, би довело до оправдаване на дееца по обвинението за довършено престъпление и до ангажиране на наказателната му отговорност за опит по смисъла на чл. 18 от НК. В настоящия казус обаче повдигнатото обвинение е за престъпление по чл. 255 от НК и по-специално за избягване плащането на данъчни задължения в особено големи размери. И при двете престъпления настъпват вреди за държавния бюджет, но докато при данъчната измама парите преминават от бюджета в патримониума на извършителя, при деянието по чл. 255 от НК вредите произтичат от това, че дължимите данъци не постъпват в бюджета, защото деецът декларира, че не дължи изобщо данък или дължи такъв в по-малък размер. Законосъобразни са и изводите относно субективната страна на деянието. Въззивната инстанция е приела, че то е извършено при пряк умисъл, като е проследила всички действия на подсъдимия, свързани с получаване на пълномощни както от управителя на [фирма], така и от тези на [фирма] и [фирма]; с откриване на банкова сметка на [фирма]; с водените преговори и сключените договори за облагаеми доставки и услуги, за които са свидетелствали Т. К. и К. К.; с упълномощаване на счетоводителите Р. и С. и с предоставяне на нужната им информация за подаване на справки-декларации по ЗДДС. Предвид допуснатата от апелативния съд техническа грешка относно годината на упълномощаване на подсъдимия от свидетелите М. И. и К. Г. не могат да бъдат възприети и аргументите на защитата за несъставомерност на деянието от субективна страна поради липса на представителна власт на [фирма] и [фирма] (посочени като доставчици на [фирма] в справките-декларации) към инкриминирания период. Неоснователни са доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. При индивидуализация на наказанието апелативният съд е съобразил обстоятелствата от значение за вида и размера му без да надценява едни от тях за сметка на останалите, като при това е намалил с една година срока на лишаването от свобода. В съответствие със закона и доказателствата по делото е прието, че деянието, извършено от подсъдимия, разкрива висока степен на обществена опасност. Основание за този извод контролираната инстанция е намерила в обстоятелството, че размерът на укрития данък – 319 288 лева, надвишава двадесет и шест пъти минимално необходимата сума за данък в особено големи размери, но той произтича и от множеството деяния, включени в продължаваната престъпна дейност, всяко от които е било свързано с използване на голям брой фактури с невярно съдържание. Наред с това правилна е и преценката, че подсъдимият е личност със значителна обществена опасност предвид предходното му осъждане, в чийто изпитателен срок е осъществено деянието по настоящото дело. За подобна констатация от значение е и фактът, че по отношение на И. е постановена присъда за друго престъпление по чл. 255 от НК, извършено в реална съвкупност с настоящото. Именно това осъждане характеризира подсъдимия в негативна светлина и изисква по-голяма строгост на наказанието. Не намират опора в материалите по делото твърденията на защитата, че не е отчетен периодът от време, изтекъл от извършване на деянието до постановяване на присъдата за него. Напротив, на л. 16 от въззивния съдебен акт контролираната инстанция е направила извод за неразумна продължителност на наказателния процес и тъкмо това обстоятелство е мотивирало апелативния съд да упражни правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК. Следва да се има предвид, че макар наказателното производство по настоящото дело да е образувано през 2011 год., З. И. е привлечен като обвиняем на 21. 11. 2014 год. С оглед значителната фактическа и правна сложност на делото и ритмичната работа, особено на съдебните инстанции, този срок не дава основание да се счита, че ограниченията за И., произтичащи от процесуалното му качество на обвиняем и подсъдим, са прекомерни и като справедлива компенсация налагат определяне на наказание при условията на чл. 55 от НК. Вярно е, че контролираната инстанция не е коментирала семейното положение на подсъдимия, но според настоящия състав на ВКС то не може да бъде противопоставено успешно на високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца и да доведе до намаляване на наказанието. Напротив, удовлетворяване претенцията на подсъдимия би представлявало неоправдано снизхождение към него при положение, че престъпната дейност по настоящото дело е започнала скоро след влизане в сила на предходната присъда, с която е приложен институтът на условно осъждане. Очевидно е, че то не е постигнало необходимия поправително-възпитателен ефект и за постигане целите по чл. 36 от НК и особено за реализиране на индивидуалната превенция е необходимо подсъдимият да бъде изолиран в местата за лишаване от свобода за определения от апелативния съд по-продължителен период от време. Касационната жалба е основателна единствено в частта, отнасяща се до уважения граждански иск. Контролираната инстанция е приела, че не съществува процесуална пречка за отмяна на присъдата в тази част, тъй като забраната за reformatio in pejus била неотносима към нея. Безспорно забраната за влошаване положението на подсъдимия се отнася до наказателно правното положение на подсъдимия, но това не означава, че въззивният съд във всички случаи може да уважи отхвърления от първата инстанция граждански иск. Процесуална предпоставка за това е надлежното му сезиране с жалба от гражданския ищец. Това е така защото гражданската част на присъдата има относително самостоятелно значение и се подчинява на диспозитивното начало. Единствената възможност въззивният съд да уважи отхвърления граждански иск без да бъде подадена жалба от гражданския ищец е прокурорът да упражни правомощията си по чл. 46, ал. 2, т. 4 от НПК, подавайки протест с искане да бъдат отстранени нарушения на закона, отнасящи се до гражданската част на присъдата. Липсата на жалба от гражданския ищец с искане да бъде уважен отхвърленият граждански иск, респ. на протест от прокурора, има за последица влизането на присъдата в гражданската и част, което обуславя и невъзможност за отмяната и от въззивния съд. Предвид изложеното решението на апелативния съд следва да бъде отменено в частта, с която е уважен гражданският иск, а в останалата му наказателна част следва да бъде оставено в сила, тъй като не е засегнато от пороците, посочени в касационните жалби на подсъдимия и защитника му. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 90/03. 05. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 62/2016 год. по описа на Апелативен съд гр. Варна в частта, с която подс. З. Г. И. е осъден да заплати на държавата чрез Министъра на финансите сумата от 319 288,28 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, заедно със законната лихва от 13. 11. 2009 год. до окончателното и изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.