Р Е Ш Е Н И Е № 384 Гр. София, 09 ноември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1257/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на защитника на подс. Н. Х. С. против решение № 189/06. 06. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 421/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд, НО, трети състав. В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Поддържа се, че материалният закон е приложен неправилно, тъй като деянието на подсъдимия е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Твърди се, че в нарушение на чл. 372, ал. 4 от НПК съдът е възприел нови фактически положения, като същевременно не е спазил изискването на чл. 339, ал. 2 от НПК да посочи основанията, поради които не приема доводите на защитата във въззивната жалба. Изразява се несъгласие с увеличения от САС размер на наказанието, който според защитника е явно несправедлив и завишен. С оглед тези съображения е направено искане за отмяна на въззивното решение и присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане, а като алтернатива се иска делото да бъде решено от касационната инстанция по същество. В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба. Излага доводи за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление поради това, че не съществува причинна връзка между пътнотранспортното произшествие и смъртта на пострадалия. Счита, че наложеното наказание е явно несправедливо. Пледира въззивното решение да бъде изменено, като деянието бъде преквалифицирано в такова по чл. 343, ал. 1, б. „Б” от НК и бъде намален размерът на наложеното наказание. Подс. Н. С. моли съда да уважи жалбата му и да намали размера на лишаването от правоуправление на МПС. Повереникът на частния обвинител изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Претендира подсъдимият да бъде осъден да заплати разноските, направени от частния обвинител пред касационната инстанция. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е неоснователна. С присъда от 29. 01. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 822/2014 год. Софийски градски съд, НО, 4 състав е признал подс. Н. Х. С. за виновен в това, че на 23. 01. 2012 год. в [населено място], на [улица]в района на кръстовището с [улица]при управление на МПС – т. а. „марка” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл. 116 от ЗДвП, чл. 119, ал. 1 от ЗДвП и чл. 120, ал. 1, т. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Й. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.”В” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на осем месеца лишаване от свобода и на лишаване от правоуправление на МПС за срок от две години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Присъдата е била проверена по въззивни жалби на подс. С. и на частния обвинител И. П. и с решение № 189/06. 06. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 421/2015 год. Софийски апелативен съд я е изменил, като е оправдал подсъдимия по обвинението за нарушение на чл. 119, ал. 1 от НК и е увеличил размера на наказанието лишаване от свобода на две години, а този на лишаването от правоуправление на МПС на три години. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Преди всичко следва да бъдат разгледани възраженията на защитата за наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани аргументите за неправилно приложение на материалния закон. Несъстоятелни са съображенията, че въззивната инстанция е приела фактическа обстановка, различна от описаната в обстоятелствената част на обвинителния акт в нарушение на чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 от НПК. Цитираните разпоредби предвиждат, че в хипотезата на признаване на фактите от страна на подсъдимия съдът не събира доказателства за обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и ги приема за установени. Доколкото в касационната жалба не са изложени конкретни доводи кои са обстоятелствата, приети от САС, които не се съдържат в обстоятелствената част на обвинителния акт, респ., които не са били признати от подсъдимия по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, е необходимо да се направи принципно разграничение кои обстоятелства, следва да бъдат възприети от съда така, както са посочени от прокурора в обвинителния акт, и какви нови факти могат да бъдат установявани от първата и въззивната инстанция. Приложното поле на чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 от НПК се отнася до обстоятелствата, които очертават съставомерните признаци на деянието и които са свързани с време, място, начин на извършването му, пострадало лице, размер на имуществените вреди и т. н. Забраната за установяване на нови фактически положения не се отнася до фактите, имащи значение за индивидуализация на наказанието. Сравнението между обвинителния акт, мотивите на присъдата и въззивното решение недвусмислено показва, че инстанциите по фактите са изпълнили задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК и приетите за установени от тях обстоятелства не се различават от описаните в обвинителния акт. Този извод не се променя от факта, че апелативният съд е структурирал изводите си по различен начин от прокурора. Налице е пълно съвпадение между фактическите констатации в обстоятелствената част на обвинителния акт и в съдебните актове досежно пътната обстановка, посоката на движение на пешеходеца, мястото на удара по ширина и дължина на пътното платно, причинените увреждания и времето и причината за смъртта на пострадалия, поради което не може аргументирано да се поддържа, че е допуснато съществено нарушение на чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 от НПК. Неоснователни са и доводите, че въззивната инстанция не е отговорила на възраженията във въззивната жалба на подсъдимия. Апелативният съд е извършил задълбочена проверка на действията на първата инстанция и е достигнал до верен и законосъобразен извод, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните на досъдебното производство гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, както и от заключенията на медицинските и автотехническите експертизи. Наред с това са били противопоставени солидни аргументи и на доводите на защитата по приложение на материалния закон, като на л. 7 от решението е даден отговор на твърденията, че фактическата обстановка не е изяснена, а на л. 8 са обсъдени възраженията за наличието на причинна връзка между деянието на подсъдимия и смъртта на пострадалия. Не намират подкрепа в материалите по делото и аргументите в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон и по-специално за наличието на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. За да може водач на МПС да се позове успешно на случайно деяние е необходимо да се установят две обстоятелства: че деецът не е допуснал каквито и да било нарушения на правилата за движение, намиращи се в причинна връзка с настъпилия резултат, и на второ място – че каквото и да направи той, този резултат не би могъл да бъде предотвратен. В настоящия казус не е налице нито една от посочените предпоставки. Както правилно са отбелязали долустоящите инстанции, поведението на подсъдимия не е било съобразено с изискванията на чл. 116 и чл. 120, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Съобразно приетото от съдилищата подсъдимият е възприел намиращия се на пешеходната пътека възрастен мъж, но действията му са се ограничили единствено до подаване на звуков сигнал, без да бъде задействана спирачната система на товарния автомобил и да бъде осигурено безпрепятственото пресичане на пътното платно от страна на пешеходеца. Същевременно, съгласно заключението на автотехническата и на комплексната експертиза, водачът е могъл да види пострадалия от разстояние не по-малко от 50 метра, а при възприетата скорост на движение (40 км/ч) опасната му зона е била около 33 метра, т. е. значително по-малко от зоната на видимост, което обосновава и извод за предотвратимост на удара чрез аварийно спиране. Неоснователно се поддържа, че е следвало да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление поради отсъствието на причинна връзка между пътнотранспортното произшествие и смъртта на пострадалия. Този довод е бил правен и пред въззивната инстанция и е получил законосъобразен отговор в мотивите на обжалвания съдебен акт. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, като Н. С. е признал всички факти, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и тези отнасящи се до локализацията на травмите, причинени вследствие пътнотранспортното произшествие, настъпилите усложнения и причината за смъртта. След постановяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК подсъдимият не може да оттегли признанието си и да оспорва правно значимите обстоятелства, включително и тези за наличието на пряка и непрекъсната причинна връзка между пътнотранспортното произшествие, причинената тежка черепно-мозъчна травма, прекарания сепсис и настъпилото гнойно възпаление на мозъка, което в крайна сметка е непосредствената причина за смъртта. От друга страна, обстоятелството, че леталният изход е настъпил четири месеца след произшествието не може а priori да изключи наличието на причинна връзка. След като деянието е било едно от необходимите условия (conditio sine qua non) за настъпване на общественоопасния резултат, т.е. щом като то е обективна предпоставка, без която резултатът не би настъпил по такъв начин, в този вид, на съответното място и време, причинната връзка е налице. Настоящият случай е точно такъв. Подсъдимият е поставил началото на причинния процес с допуснатите от него нарушения на правилата за движение. Те са довели до пътнотранспортно произшествие, при което на пешеходеца са причинени множество травми, локализирани предимно в областта на главата. Въпреки проведеното лечение са настъпили усложнения – сепсис, който е причинил гнойно възпаление на мозъка, което е непосредствената причина за смъртта. Ето защо нито първата, нито въззивната инстанция е имала основание да възприеме предложената от защитата правна квалификация на деянието и да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Вярно е, че първата инстанция е допуснала математическа грешка при редукцията на наказанието по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК; вярно е също така, че апелативният съд е направил изключително неудачен опит да я поправи чрез тълкуване, каквото поначало не е било необходимо, доколкото и в диспозитива, и в мотивите към присъдата е посочено, че крайното наказание, индивидуализирано по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК е осем месеца лишаване от свобода. Тези неблагополучия не дават основание за намеса на касационната инстанция и за намаляване на наказанията, наложени от въззивния съд, който е направил вярна и точна преценка, че в определения от СГС размер санкцията е несправедлива и няма да постигне целите по чл. 36 от НК. САС е оценил правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало, добрите характеристични данни на подсъдимия и проявената от него критичност към извършеното. Законосъобразно е прието обаче, че тези обстоятелства не могат да бъдат противопоставени успешно на отегчаващите такива, сред които с най-голяма тежест е фактът, че допуснатото от подсъдимия нарушение на чл. 120 от ЗДвП е сред най-често срещаните причини за пътнотранспортни произшествия със съставомерен резултат. Това обстоятелство наред с наличието на още едно нарушение на правилата за движение води до извод, че обществената опасност на конкретното деяние е значителна и изисква и по-сериозна обществена реакция. Наред с това множеството нарушения на правилата за движение, за които подс. С. е бил санкциониран по административен ред, (включително и за неспазване на базисни правила, свързани с режима на скоростта, предимството, разминаването с други превозни средства), обосновават извод за трайно пренебрежително отношение към изискванията на закона за безопасност на движението. Обстоятелството, че подсъдимият е професионален водач на МПС, не дава основание за намаляване нито на лишаването от свобода, нито на лишаването от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК. Напротив, именно особеностите на упражняваната от Н. С. професия, както и фактът, че е управлявал товарен автомобил със значителни габарити и по-голямо тегло, при което и най-лекото съприкосновение на пешеходец с превозното средство би причинило тежки травми, показват, че пред дейността на подсъдимия са били поставени завишени изисквания за осигуряване безопасност на движението, които обаче той е неглижирал в значителна степен. Комплексната оценка на всички коментирани по-горе обстоятелства не дава основание да се приеме, че като е увеличила размера на лишаването от свобода (със съответната редукция по чл. 58а, ал. 1 от НК) и на лишаването от правоуправление на МПС въззивната инстанция е наложила несправедливо и завишено наказание. Напротив, апелативният съд е бил изключително снизходителен, включително и прилагайки чл. 66 от НК, поради което се налага извод, че именно претендираното от защитата намаляване на наказанието ще бъде в разрез с изискванията на НК за справедливост. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и предвид направеното искане от повереника подс. С. следва да бъде осъден да заплати разноските, направени пред касационната инстанция от частния обвинител И. П. за възнаграждение на повереник в размер на 800 лева. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 189/06. 06. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 421/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд, НО, трети състав. НА ОСНОВАНИЕ чл. 189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подс. Н. Х. С., ЕГН [ЕГН] да заплати на И. Д. П., ЕГН [ЕГН] сумата от 800 (осемстотин) лева, представляваща разноски за повереник пред касационната инстанция. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.