1 2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 77 гр. София, 24.02.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести декември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 1692 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адвокат Н. Н., назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответниците Д. Р. и Т. Ш., срещу определение № 1459 от 4. 06. 2021 г. по ч. гр. д. № 2792/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав в частта, с която е потвърдено разпореждане от 6. 01. 2020 г. на съдията-докладчик по гр. д. № 16168/2016 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на адвокат Н. за увеличаване на определеното възнаграждение на особения представител в частта за разликата над 4301, 71 лв. до 11 622 лв. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага становище, че обжалваният съдебен акт противоречи на чл. 122 ЗЗД вр. чл. 36 ЗА вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно които при кумулативно обективно и субективно съединяване на искове срещу двама или повече ответници, възнаграждението на адвоката се определя според цената на всеки от исковете. Сочи, че в случая са предявени обективно съединени искове срещу двама ответници, като се твърди, че отговорността на втория произтича от качеството му на солидарен длъжник, а на първия – от договора за кредит, поради което адвокатското възнаграждение на особения представител съобразно правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. следва да бъде определено съобразно вида и броя на исковете, за всеки от тях поотделно. Моли обжалваното определение да бъде отменено. В представеното в изпълнение на указанията на настоящия състав изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касационен жалбоподател основава допускането на касационното обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следния правен въпрос: „Как се определя размерът на адвокатското възнаграждение, дължимо на особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, при обективно кумулативно съединени с една искова молба оценяеми искове срещу двама /или повече/ защитавани от особения представител ответници: (1) въз основа на интереса, формиран от сбора на цената на всички искове или (2) съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно?“. Сочи, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос противоречи на задължителните указания по т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и на определение № 118 от 15. 03. 2021 г. по ч. т. д. № 1469/2020 г., І т. о. Поставя въпроса и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Частният касационен жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на въззивното определение. Ответникът по частната жалба „Уникредит Булбанк“ АД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на подадената частна касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че ищецът „Уникредит Булбанк“ АД е предявил осъдителен иск за заплащане на главница, договорна лихва и такси, произтичащи от договор за кредит, дължими от двамата ответници при условията на солидарност, общо в размер на 70 857, 67 евро с левова равностойност 138 585, 55 лв. Констатирал е, че с определение № 29712 от 16. 12. 2019 г. по гр. д. № 16168/2016 г. Софийски градски съд е назначил на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответниците Д. С. Р. и Т. Ш. определения от САК адвокат Н. Р. Н. и ищецът е внесъл определеното от първоинстанционния съд възнаграждение за особен представител в размер на 4 293, 45 лв. Софийски апелативен съд е изразил становище, че когато с една искова молба са предявени обективно кумулативно съединени оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, се формира от сбора на цената на всички искове. Ето защо е направил извод, че съобразно материалния интерес по делото /138 585, 55 лв./ дължимото възнаграждение на особения представител следва да бъде определено при приложение на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. на 4 301, 71 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение на въззивния съд по поставения в изложението въпрос. Този въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като има обуславящ изхода на спора характер. По въпроса е налице задължителна практика на ВКС – т. 5 на Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Формирана е и практика на ВКС по приложението на правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, намерила израз в посоченото от частния касационен жалбоподател определение № 118 от 15. 03. 2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1469/2020 г. на ВКС, I т. о. и служебно известното на настоящия състав определение № 404 от 26. 10. 2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г., ІV г. о. Поради това касационното обжалване на атакуваното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС по въведения въпрос. По поставения правен въпрос настоящият състав намира следното: Съгласно задължителните указания по т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. на ОСГТК на ВКС размерът на възнаграждението на особен представител по смисъла на чл. 47, ал. 6 ГПК се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В мотивите към посочената точка на тълкувателното решение са дадени разясненията, че особеният представител се назначава с акт на съда, от който произтича и неговата представителна, спрямо отсъстващата страна, власт. Това представителство, съобразно чл. 36, ал. 1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката /особеният представител винаги е адвокат/ се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. След като особен представител на страната по разглеждания ред може да бъде само адвокат, съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото от ищеца възнаграждение, следва да бъде определен от съда с акта за назначаването му, като този размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА, препращащ към Наредба № 1/2004 г., с оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност. Разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК е изменена с ДВ, бр. 86/2017 г. и с изр. 2 е предписано, че възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА, но не по-малко от една втора от него. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определението по ч. т. д. № 1469/2020 г. на ВКС, I т. о., на което се прави позоваване в изложението на частния касационен жалбоподател, е разрешен въпросът как се определя адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА на пълномощника на повече от един ищец и по повече от един иск. Отговорът е даден в контекста на предявените в конкретния случай от ищците срещу ответника искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на всеки от тях на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. Прието е, че в посочената хипотеза адвокатското възнаграждение следва да се определи по всеки отделен иск, а не по съвкупност. Посочено е, че в случай на процесуално представителство на повече от едно лице на страната на ищеца или на ответника са налице и повече от една упълномощителни сделки и договори за правна защита и съдействие. В определение № 404 от 26. 10. 2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на ВКС, ІV г. о., е дадено разрешението, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., има предвид броя на обективно съединените искове, независимо от броя на ищците или ответниците, тоест независимо от броя на субективно съединените искове. Аргументи са изведени от нормата на чл. 72, ал. 1 ГПК, като актът на ВКС е постановен по дело, по което предмет на разглеждане са били предявени от един ищец срещу няколко ответници искове по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и по чл. 33, ал. 2 ЗС. По аргумент от възпроизведените разрешения в практиката на ВКС при определяне на размера на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. следва да бъде съобразено правилото на чл. 2, ал. 5 от същата, като в хипотезата на обективно съединени искове, предявени с една обща искова молба, минималното адвокатско възнаграждение се определя за всеки от исковете поотделно. В хипотезата на субективно съединени искове това правило следва да бъде приложено съобразно спецификите на конкретния случай. Когато една обща искова претенция е предявена срещу няколко ответници, какъвто е случаят на искане за солидарно осъждане на няколко ответници да заплатят една и съща парична сума, адвокатското възнаграждение е едно, а не за всеки от ответниците. В този случай се касае до общи задължения на другарите с един и същи обект, поради което минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя спрямо общата претенция, а не спрямо всеки от ответниците. Възможно е обаче искът срещу всеки от ответниците да е кумулативно съединен с иска срещу останалите ответници /напр. от един ответник се иска обезщетение по чл. 59 ЗЗД за ползването на един етаж от сграда, а от друг – обезщетение по чл. 59 ЗЗД за ползване на друг етаж от къща/, в които случаи минималното адвокатско възнаграждение се определя по всеки един от исковете срещу всеки един от ответниците. По изложените съображения, когато по кумулативно съединени общи искови претенции се иска солидарното осъждане на двама ответници да заплатят едни и същи парични суми, минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. от значение за размера на възнаграждението на особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и представляващ двамата ответници, се определя за всеки от кумулативно съединените искове, но не отделно по претенциите срещу всеки от ответниците. Предвид отговора на поставения въпрос обжалваното определение на въззивния съд е частично неправилно. Основателни са доводите на частния касационен жалбоподател, че при определяне на дължимия размер на възнаграждението на назначения особен представител на ответниците по чл. 47, ал. 6 ГПК въззивният съд е изходил от неправилното разбиране, че минималното адвокатско възнаграждение се изчислява на база на интереса по конкретното дело, а не на база на цената на всеки от обективно съединените искове. В случая се касае до кумулативно съединени осъдителни искове за заплащане на главница в размер на 33 786, 36 евро, на договорна лихва в размер на 36 936, 17 евро и такси в размер на 135, 14 евро, всички дължими на основание договор за банков кредит № И-1867 от 1. 06. 2007 г. Поради това при преценката за минималното адвокатско възнаграждение следва да се съобразят правилата на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Наредба № 1/2004 г., като това възнаграждение следва да бъде определено в размер на 2512, 41 лв. по иска за главница, 2697, 22 лв. по иска за лихва и 300 лв. по иска за дължими такси. Неоснователни с оглед отговора на релевантния правен въпрос са доводите на частния касационен жалбоподател, че при определяне на минималния размер на адвокатско възнаграждение съобразно Наредба № 1/2004 г. от значение е обстоятелството, че обективно съединените осъдителни искове са насочени срещу двама ответници. Искането на ищеца е за солидарното осъждане на двамата ответници да заплатят едни и същи парични суми, дължими по договор за банков кредит, като се твърди, че ответникът Д. С. Р. е кредитополучател по договора, а ответницата Т. Ш. се е задължила да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията по търговската сделка. По изложените съображения и като съобрази правилото на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК /ДВ, бр. 86/2017 г./, настоящият състав намира, че следва да бъде определен размер на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответниците от 5 509, 63 лв. Този размер съответства на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. и при определянето му съдът съобразява фактическата и правна сложност на спора по предявените осъдителни искове срещу отсъстващи солидарни длъжници – граждани на чужди държави за вземане по договор за банков кредит. Тази сложност не налага редуцирането на възнаграждението под минималния размер по Наредбата съобразно предвидената в новелата на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК възможност. С оглед на горното обжалваното определение следва да бъде отменено в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт, с който е отхвърлено искането на касатора за увеличение на определеното му възнаграждение за разликата над 4 301, 71 лв. до 5 509, 63 лв., и вместо това да бъде постановено друго за уважаване на искането в посочената част. В останалата обжалвана част актът на въззивния съд следва да бъде оставен в сила. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ определение № 1459 от 4. 06. 2021 г. по ч. гр. д. № 2792/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав в частта, с която е потвърдено разпореждане от 6. 01. 2020 г. на съдията-докладчик по гр. д. № 16168/2016 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на адвокат Н. Н., назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответниците Д. Р. и Т. Ш., за увеличаване на определеното по същото дело на СГС възнаграждение на особения представител в частта за разликата над 4301, 71 лв. до 5 509, 63 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОПРЕДЕЛЯ допълнително /наред с определеното с актовете на СГС и САС възнаграждение от 4 301, 71 лв./ адвокатско възнаграждение на назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответниците Д. Р. и Т. Ш. адвокат Н. Н. за първоинстанционното производство в размер на 1207, 92 лв. /хиляда двеста и седем лева и 92 ст./ ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1459 от 4. 06. 2021 г. по ч. гр. д. № 2792/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав в останалата му обжалвана част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.