Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 47
София,10.06.2021 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Василка Илиева
Десислава Попколева

с участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1696 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. О. К., чрез пълномощника му адв. Е. Б. против решение № 8749/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 4098/2019 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 23.10.2018 г., постановено по гр.д. № 41198/2016 г. по описа на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от М. О. К. против Министерство на отбраната на Република България искове с правно основание чл.233, ал.1 ГПК за сумата от 7251,00 лв., представляваща обезщетение за настъпила средна телесна повреда вследствие на трудова злополука, причинена при изпълнение на военната служба, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 22.07.2016 г. до окончателното изплащане и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2 213,49 лв. –обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 22.07.2013 г. до 22.07.2016 г.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора недопустимостта на решението произтича от обстоятелството, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало в процеса, произнасяйки се по ненаправено от ответника възражение срещу основателността на иска за заплащане на обезщетение по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ – неспазване на процедурата по Наредба № Н-12/12.04.2010 г., а при условията на евентуалност поддържа, че това нарушение е довело до неправилност на въззивното решение. Поддържа се и неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, доколкото решаващите изводи на съда са, че неподаването на заявление до работодателя за изплащане на обезщетението по реда на посочената Наредба, е част от фактическия състав за възникване на правото на военнослужещия на обезщетение по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ. Становището на касатора е, че единствено получената тежка или средна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба, установена по предвидения за това ред, са правопораждащите факти, от които възниква правото да се търси обезщетение от работодателя за претърпените вреди по общия исков ред, т.е. фактическият състав на чл.233, ал.5 ЗОВСРБ не включва и подаване на заявление до работодателя, съответно – направен от последния отказ за изплащане на обезщетение. Изложените в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение, се поддържат от процесуалния представител на касатора и в откритото съдебно заседание по делото.
Ответникът по жалбата – Министерство на отбраната не е депозирало отговор по чл.287, ал.1 ГПК и не взема становище по жалбата в открито съдебно заседание.
С определение № 739/30.11.2020 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 8749/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 4098/2019 г. по описа на Софийски градски в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: Включва ли фактическия състав на материалното право на обезщетение на военнослужещия по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ подаването на заявление до работодателя и съответно – направен от него отказ за изплащане на обезщетение.
По така повдигнатия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 288/15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. на ІV г.о. на ВКС. С последното е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да формира собствени правни изводи. По същество съставът на ВКС е приел, че искът с правно основание чл.233, ал.5 ЗОВСРБ вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е неоснователен, поради липса на елемент от фактическия състав за ангажиране отговорността на работодателя – Министерство на отбраната на основание чл.233, ал.5 ЗОВСРБ, а именно – акт на Централната военномедицинска комисия за определяне увреждането на ищцата като средна или тежка телесна повреда. За да достигне до този извод, съставът на ВКС е приел, че ищцата претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от увреждане, причинено при изпълнение на военна служба по общия исков ред – чл.233, ал.5 ЗОВСРБ. За да се присъди обезщетението по общия исков ред следва да се установи фактическия състав на чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, както и вида на телесната повреда – средна или тежка, което се извършва с акт на Централната военномедицинска комисия. Прието е, че получената тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба е правопораждащият факт, от който за военнослужещия възниква правото да търси от работодателя обезщетение за претърпените вреди, като този факт следва да бъде установен към момента на неговото възникване ред. Създадената към Министерството на отбраната Централна военномедицинска комисия действа като обща ТЕЛК за кадровите военнослужещи и нейните актове представляват индивидуални административни актове, които удостоверяват правопораждащия факт, от който за военнослужещия възниква правото да претендира от работодателя обезщетение за претърпените вреди на основание чл.233, ал.1 ЗОВСРБ или по общия исков ред по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ. Липсата на такъв акт, съответно негативното заключение за твърдения вид телесна повреда-тежка или средна повреда обуславя отхвърляне на предявения по общия исков ред иск по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ вр. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. Съобразявайки конкретно установените по делото факти и тълкувайки разпоредбата на чл. 233, ал.5 ЗОВСРБ е достигнал до извод, че военнослужещият може да претендира обезщетение за вреди-имуществени и неимуществени при тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военна служба по общия исков ред ако надлежно е установен вида на посочената телесна повреда и работодателят е отказал да заплати съответното обезщетение, като е посочил, че в този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 56/01.03.3011 г. по гр.д. № 117/2010 г. на IV г.о., която е по приложението на чл. 249, ал.1 ЗОВСРБ /отм./ В последното при проверка на доводите за недопустимост на въззивното решение, е прието, че анализът на чл.249, ал.1 и ал. 6 ЗОВСРБ /отм./ води до извода, че получена средна или тежка телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба, е правопораждащият факт, от който за военнослужещия възниква правото да търси от работодателя си обезщетение за претърпените вреди, като този факт следва да бъде установен по предвидения към момента на неговото възникване ред. В конкретния казус работодателят е отказал да плати обезщетение по чл.249, ал.1 ЗОВСРБ /отм./ за средна телесна повреда поради заключение на ЦВМК, според което увреждането не представлява такава повреда. И в двете решения изводът за неоснователност на предявените по общия исков ред претенции за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е обоснован с липсата на акт на Централната военномедицинска комисия, съответно на негативно заключение за твърдения вид телесна повреда, а не поради липсата на подадено заявление от военнослужещия до работодателя за изплащане на обезщетение по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ по реда чл.16 и чл.17 от Наредба № Н-12/12.04.2010 г. /обн. ДВ, бр.32/27.04.2010 г./ относно условията и редът за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите. В посочените решения на ВКС не е дадено разрешение, че отказът на органа по назначаването, постановен в административното производство, развило се по реда на чл.16 и чл.17 от Наредба № Н-12/12.04.2010 г., е предпоставка за предявяване на иск за заплащане на обезщетение пред съда по общия исков ред.
Настоящият състав намира, че на повдигнатия материалноправен въпрос следва да се отговори отрицателно по следните съображения:
В разпоредбата на чл.233, ал.5, изр.1 ЗОВСРБ законодателят е предвидил субективно право за военнослужещите да търсят обезвреда на претърпените от тях вреди по общия исков ред, наред с правото им да получат обезщетение по реда на чл.233, ал.1 ЗОВСРБ, т.е. наред с предвидения административен ред изрично е открита възможността за търсене на обезщетение за вреди направо по исков ред, чрез предявяване на иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. Алтернативността на тези две възможности се потвърждава от изр.2 на разпоредбата на чл.233, ал.5 ЗОВСРБ, според което при прибягване до общия ред за търсене на обезщетение и в случай че се стигне до присъждане на такова от съда, при определяне на размера му следва да се приспадне евентуално полученото преди това обезщетение от органа по назначаването по реда на чл.233, ал.1 ЗОВСРБ, т.е. предвидените административен и общ исков ред могат да се кумулират. След като законът предвижда случаи на кумулирането им, то отказът на органа по назначаването за изплащане на обезщетение по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ не е елемент от фактическия състав за пораждане на правото на търсене на обезщетение по общия ред. Не само отказът за изплащане на обезщетение по административен ред, а въобще развило се такова производство по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ, завършило с изплащането на определено обезщетение, не е предпоставка за предявяване на иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.233, ал.5 ЗОВСРБ, доколкото нито в закона, нито в подзаконовата нормативна уредба е предвидено такова изискване. В разпоредбата на чл.233, ал.5, изр.1 ЗОВСРБ се има предвид, че наред с възможността по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ или освен нея, военнослужещият има право да предяви иск по общия ред. Тази алтернативност и същевременно възможността за кумулиране в посочена от закона последователност на двата правни режима намира обяснение в тяхната съществено различна правна природа. Изплащането на обезщетение по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ е предвидено от законодателя като резултат от осъществяването на едно административно производство пред органа по назначаването, като неговите етапи са регламентирани в издадената въз основа на делегацията на чл.235 ЗОВСРБ Наредба № Н-12/12.04.2010 г. /обн. ДВ, бр.32/27.04.2010 г./ Подаването на заявление по чл.17, ал.1 от Наредбата има правопораждащ ефект спрямо започването на административното производство по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ и е елемент от неговия фактически състав, а не от фактическия състав за пораждане на правото за предявяване на иск по общия ред. Размерът на обезщетението в това производство е изначално глобално определен, като не се държи сметка за реално претърпените от военнослужещия вреди – както имуществени, така и неимуществени. В случай че органът по назначаването постанови отказ за изплащане на обезщетението, това е индивидуален административен акт, който би могъл да се обжалва по реда на АПК. За изплащането на обезщетението по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ нямат значение нито точния вид на вредите, нито техния реален размер, като единствената диференциация, предвидена в закона, е в зависимост от вида на телесната повреда - дали е тежка или средна. За разлика от този начин на определяне на обезщетението, присъждането на такова по реда на чл.49 ЗЗД се предхожда от изясняване на вида на вредите – имуществени и/или неимуществени и техния размер се определя при спазване на принципа за справедливост на обезщетението за претърпените вреди залегнал в чл.52 ЗЗД.
С оглед гореизложеното, касационната жалба се явява основателна, а обжалваното решение - неправилно и подлежи на отмяна. Доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, касационният състав е длъжен да разреши по същество правния спор.
Правилно въззивният съд е приел, че общият исков ред по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ е този по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, както и че материалното субективно право на обезщетение възниква при наличието на посочения в чл.233, ал.1 ЗОВСРБ юридически факт: тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба, установена по реда на Наредба № Н-2 от 8.02.2011 г. за военномедицинската експертиза на годността за военна служба в мирно време /отм./, но приложима към датата на увреждането, като в конкретния случай причинената средна телесна повреда е установена с медицинско заключение на Централната военномедицинска комисия при Военномедицинска академия за характера и степента на увреждането, издадено на 21.03.2012 г. Във връзка с направеното от ответника възражение, правилно съдът е приел, че доколкото се касае за обезщетение от непозволено увреждане, то приложима е общата петгодишна давност съобразно по чл.110 ЗЗД, която тече от датата на установяване на вида на причинената телесна увреда и която към датата на подаване на исковата молба – 22.07.2016 г., не е изтекла. Неправилно обаче въззивният съд е възприел изложените в решение № 288/15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. на ІV г.о. на ВКС мотиви по съществото на конкретния правен спор и съответно е достигнал до решаващия извод, че след като ищецът не е предявил искането за обезщетение по предвидения ред съгласно чл.235 ЗОВСРБ, т.е по реда на чл.16 и чл.17 от Наредба Н-12/12.04.2010 г., респективно работодателят да е отказал да плати такова, за ищеца не е възникнало право да търси обезщетение по общия исков, предвиден в чл.233, ал.5 ЗОВСРБ, който извод противоречи на материалния закон по изложените по-горе съображения.
От приетото по делото заключение на съдебно медицинската експертиза се установява, че вследствие на злополуката ищецът е претърпял увреждане на дясната ръка - счупване на главичката на пета дланна кост, което е наложило имобилизация за 4 седмици, след което е бил необходим срок за раздвижване, като при благоприятно протичане на оздравителния процес, хватателната функция на ръката при този вид травми се възстановява за около 2 месеца след инцидента. Установява се, че в периода от 26.07.2011 г. до 13.09.2011 г., ищецът е бил временно неработоспособен, т.е за период от 50 дни. Няма спор между страните, че във връзка с настъпилата злополука, на ищеца е изплатено единствено застрахователно обезщетение в размер на 1 800 лв. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 7 250,00 лв., формиран като разлика между полагащото му се еднократно парично обезщетение от 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда и изплатеното му застрахователно обезщетение, като не твърди настъпването на вреди, надхвърлящи тези, които се покриват от предвиденото в чл.233, ал.1 ЗОВСРБ обезщетение. Настоящият съдебен състав, отчитайки характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, интензитета и продължителността на лечението, както и липата на трайни последици от увреждането, намира, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, получени в резултат на увреждането, представляващо средна телесна повреда, възлиза на глобално определения в чл.233, ал.1 ЗОВСРБ размер на обезщетението, дължимо при средна телесна повреда, или на сумата от 9051,00 лв., от която следва да се приспадне полученото от ищеца застрахователно обезщетение в размер на 1 800,00 лв. При това положение искът с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.233, ал.5 ЗОВСРБ се явява основателен по пълния предявен размер от 7 251,00 лв. и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва, считано от 22.07.2013 г., доколкото това е началния период, от който се претендира лихвата съгласно посоченото в исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. Съгласно трайната практика на ВКС, при непозволено увреждане лихвите са компенсаторни, а не мораторни и те се дължат като допълнение на обезщетението от деня на събитието, защото съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане, което по начало няма определен ден за изпълнение, длъжникът се смята в забава и без покана. Ищецът по иск за вреди от непозволено увреждане има право да претендира лихви от деня на увреждането, като дължимата лихва не следва да се присъжда в определен размер, а е достатъчно съдът да посочи началния момент от който се дължи, а размерът й ще бъде изчислен в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение.
Гореизложеното налага отмяна на обжалваното решение изцяло и постановяване на друго, с което искът по чл.49 ЗЗД вр. чл.233, ал.5 ЗОВСРБ следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от 22.07.2013 г. до окончателното изплащане.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят сторените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции, които са в размер на 2 800,00 лв.
На основание чл. 78, ал.6 ГПК Министерство на отбраната следва да заплати по сметка на ВКС, дължащите се държавни такси и разноски за производството по делото, т.е. за трите съдебни инстанции, които са в общ размер на 1110,08 лв..
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 8749/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 4098/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 23.10.2018 г., постановено по гр.д. № 41198/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от М. О. К. против Министерство на отбраната на Република България искове с правно основание чл.233, ал.1 ГПК за сумата от 7251,00 лв., представляваща обезщетение за средна телесна повреда вследствие на трудова злополука, причинена при изпълнение на военната служба, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 22.07.2016 г. до окончателното изплащане и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2 213,49 лв. –обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 22.07.2013 г. до 22.07.2016 г., като вместо него постановява:
ОСЪЖДА Министерство на отбраната на Република България да заплати на М. О. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], на основание чл.49 ЗЗД вр. чл.233, ал.5 ЗОВСРБ сумата от 7251,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на причинена при изпълнение на военната служба средна телесна повреда, ведно със законната лихва от 22.07.2013 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата от 2 800,00 лв. – разноски за всички съдебни инстанции.
ОСЪЖДА Министерство на отбраната на Република България на основание чл.78, ал.6 ГПК да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата от 1110,08 лв. – дължими държавни такси и разноски за производството.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: