Р Е Ш Е Н И Е № 287 София, 13.07.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 14 юни две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при участието на секретаря Даниела Цветкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 1032 /2010 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 251 от 17.03.2011г. по касационна жалба на З. В. С., С. С. Я., Л. Е. В., Й. Е. Я. и Ц. Е. Д. е допуснато касационно обжалване на решение от 02.03.2010г. по гр.д.№ 1234/2005г. на СГС, с което е оставено в сила решение от 15.12.2004г., постановено по гр.д.№ 22187/2003г. на СГС. С последното е признато за установено по отношение на касторите, че Й. Н. Х. е собственик на празно дворно место от 790 кв.м., по скица 812 кв.м., съставляващо УПИ ІІІ-269 от кв. 2 по плана на[жк]кв. И., [населено място]. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ за допуснати процесуални нарушения - позоваване на мотиви по друго съдебно решение и необоснованост на решението по въпроса за липсата на идентичност между имота, който е притежавал наследодателя им и имота, описан в исковата молба. Ответникът по касация оспорва въззивната жалба с твърдение, че процесния имот не подлежи на възстановяване на ответниците, тъй като те са поискали възстановяване правото на собственост на В. Я. С., а на името на Я. С. е записан имот от 2,5 дка, придобит по наследство в емлячния регистър от 1949г. и не се установява правоприемство между двамата, за липса на идентичност между имота по декларацията от 1949г. и имот 30004, който не съществува в одобрения план 1990г. Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Софийски градски съд, изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима По делото е установено следното: Ищецът Й. Н. Х., в качеството си на едноличен търговец, който в последствие е заличен, е купил с н.а. № 28,т.Х./03.06.1992г. празно дворно место от 790 кв.м., съставляващо парцел ІІІ-269 от кв 2 по плана на кв. И.. Неговите праводатели Е. Г. и Д. Г. са придобили по ½ ид.ч. от този имот с н.а. № 140,т.ХІ/1990г.от Е. и П. К., а те са го получили по делба. С н.а. № 141,т.Х./28.12.1962г. ТКЗС е продало на Н. В. и П. Г. парцел V-281, целия с площ 1580 кв.м., който е претърпял няколко регулационни промени, между които и разделяне със заповед № 16/1964г., по силата на която са оформени парцел V-281 и парцел Vа-281 всеки с по 790 кв.м. Тези два парцела са били предмет на делба и получения в дял парцел V-281 от кв. 16 от П. Г. е идентичен с процесния парцел ІІІ-269 от кв. 2 по регулационния план от 1990г. Въззивният съд е приел, че имота е ограден, в него има изградена сграда, която е построена след влизане в сила на ЗСПЗЗ. Ищецът е купил празно место и това е предмет на претенцията му с исковата молба. Ответниците са наследници на В. Я. С., починал 1974г., а той е един от тримата сина на Я. С. С., починал на 14.05.1940г. С договор за доброволна делба те са поделили имотите, останали в наследство от наследодателят им, но имота в м. “К.” не е бил предмет на тази делба и не е получен в дял от В. Я.. С решение № 5073/01.07.2003г. е възстановена част от имот 30004 с площ 0,786 дка, която е идентична с имота по исковата молба. Признато е правото на възстановяване целия имот от 2,5 дка в м. “Коило”, но реално е възстановена площта от 0,796 въз основа на заповед № РД-50-103 от 26.06..2003г., издадена на основание чл. 11, ал.4 от ППЗСПЗЗ. и скица към нея, въз основа на които е издадено удостоверение по чл. 13, ал.5 от ППЗСПЗЗ. Постановено е последващо решение № 5145/20.11.2003г., с което е отказано реално възстановяване и на площта от 0,786 дка, но с решение по адм.д.№ 7230/2004г. по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ е прогласено за нищожно това решение Правото на собственост на наследодателя е доказано с декларация за непокрити имоти от 1936г. на името на наследодателя Я. С. С. и опис-декларация от 1949г., в която имота е деклариран на наследниците му. /л. 136 и л. 140 от делото на СГС/ В декларациите не са посочени граници на имота, поради което СТЕ, приета от СГС не може да установи идентичност между имота към момента на образуване на ТКЗС и възстановения имот 30004.. Въззивният съд е приел, че при очерталата се конкуренция на права по чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ, ищеца доказва правото си на собственост, защото ответниците не установяват, че именно процесния имот е притежавал техния наследодател към момента на образуване на ТКЗС предвид липсата на граници в данъчните декларации. Изводът за липса на идентичност е мотивиран освен със заключението на вещо лице П. и с мотивите към решение от 10.04.2006г. по адм.д. № 7230/2004г. на СРС по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ, в които е прието, че не се установява идентичност между заявения имот и имот 30004. Първият правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е може ли съдът да се позовава на мотиви от решението, постановено по друго дело. Задължителната съдебна практика /ТР № 1/2001г.т.18/ отговаря отрицателно на този въпрос, като е приема, че мотивите не се ползват със сила на присъдено нещо. Въззивният съд, обосновавайки изводът за липса на идентичност се е позовал и на решение по чл. 14, ал.3 от ЗСПЗЗ, освен на СТЕ,, поради което решението в тази част е неправилно, защото е постановено в противоречие с процесуалните правила и това тълкувателно решение. Вторият въпрос, по който е допуснато касационно обжалване също в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК е “при преценка за наличието, или липсата на идентичност на имот, който се възстановява по ЗСПЗЗ, особено когато няма кадастрални планове към момента на образуване на ТКЗС и имота не е заснет, съдът само от заключението на вещото лице ли следва да изхожда, или от всички доказателства”. По този въпрос, въззивното решение е в противоречие с начина, по който е разрешен същия въпрос в решение № 116 от 24.03.2011г. по гр.д.№ 401/2010г. на І гр.о. и решение № 426/21.07.2009г. по гр.д.№ 2713/2008г. на ВКС на V гр.о, разгледано от ІІ гр.о., постановени по чл. 290 от ГПК. С тези решения се приема следното: Законодателят е предвидил в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ процедури за установяване идентичност на имотите, заявени за възстановяване към настоящия момент в административното производство, включващи издирване на стари планове, аерофотоснимки, анкетиране, представяне на удостоверения по чл. 13, ал.4 и скици по ал.5 и 6 от ППЗСПЗЗ, изготвяне на помощни планове по чл. 13а от ППЗСПЗЗ и планове на новообразуваните имоти. Преценката за идентичност в административното производство е резултат от законово уредени процедури и е комплексна. Тя се извършва за цяла местност и землище, и въз основа на всички доказателства, събрани за тях. Предвид това липсата на кадастрален план към момента на колективизацията не е пречка за установяване на старите реални граници. СТЕ в рамките на един гражданско правен спор не може да извърши подобна комплексна преценка. Отделно от това, сравняването на границите в различни документи за собственост и изготвените планове следва да се извършва към един и същ момент и при съпоставяне актовете за собственост и движението на собствеността за съседните имоти, които не винаги са приети като доказателства по делото до колкото касаят трети лица. Настоящият състав споделя тази практика. С Р № 595/05.07.2010г. по гр.д.№ 1333/2009г. І гр.о. и Р № 254 от 26.05.2010г. по гр.д.№ 1134/2009г. на ІІ гр.о., чийто изводи се възприемат и от настоящия състав, е прието, че когато се възстановява имот от урбанизираната територия по чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ, процедурата по възстановяване на собствеността приключва с постановяване на решението на ОСЗГ, а индивидуализацията на имота се извършва с удостоверението по чл. 13, ал.5 и скицата по ал.6 от ППЗСПЗЗ, които установяват дали имотът е нанесен в кадастралния план, номера и размеря му според плана, размера на застроената част по чл. 11, ал. 3 и 4 от ППЗСПЗЗ, за която се дължи обезщетение е размера на свободната земя, подлежаща на възстановяване. Така и по въпроса за липса на идентичност, изводите на възивния съд са в противоречие със задължителната за въззивната инстанция съдебна практика и с доказателствата по делото и са необосновани., поради което са неправилни. При разглеждане на спора по същество, съдът преценява следното: Нормата на чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ предвижда възстановяване на предишните им собственици на земите, продадени от ТКЗС и други селскостопански организации на трети лица освен в случаите изрично предвидени ЗСПЗЗ. Изключение е предвидено в хипотезата на чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ, която постановява правилото, че не се възстановяват имоти в урбанизираната територия, които за законно построени със сгради и строителството е било започнало до 01.03.1991г. /датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ/. По аргумент на противното, имотите, които са продадени от ТКЗС, или други селскостопански организации и в тях е реализирано строителство, но след визираната дата 01.03.1991г., или реализираното строителство макар и преди тази дата е незаконно, подлежат на реституция. Нормата се отнася и за преобредателите, т.е. извършените последващи разпореждания са без значение. Разпоредбата на чл. 10, ал.7, визираща датата 01.03.1991г., започнатото законно строителство до която изключва реституцията и нормата на чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ са приети с изменението на закона ДВ бр. 98/28.10.1997г. Законодателят не е придал изрично обратно действие на тези материално правни норми, но с посочването на датата 01.03.1991г. в чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ, която е законовото изключение за реституция на основание чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ на практика са преуредени правоотношения, настъпили преди влизане в сила на тези норми. Така с нормата на чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ, в сила от 02.11.1997г. да се разшири кръга на имотите, подлежащи на реституция, а предпоставките за настъпването й се преценяват към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ – 01.03.1991г. Ищецът е купил празно место през 1992г. и го е застроил до 1993г., а през 2005г. е узаконил строежа. Следователно той няма противопоставими права на ответниците, поради което спорния имот подлежи на реституция. Ответниците са го заявили за възстановяване по т. 15 от заявлението и с решение № 5073/01.07.2003г. е възстановена част от имот 30004 с площ 0,786 дка, която е идентична с процесния парцел ІІІ-269 от кв. 2 по регулационния план от 1990г. според издаденото удостоверение по чл. 13, ал.5 и скица по ал.6 от ППЗСПЗЗ и те легитимират ответниците като собственици. Действително заявлението е за възстановяване правото на собственост на имотите на В. Я. С.. С у-ние за наследници № 75/17.11.2009г. / на л. 193 от делото на СГС/ е установено, че той е син и един от наследниците на Я. С. С., починал на 14.05.1940г. Имота в м.”Коило” е бил записан на негово име още в емлячния регистър за периода 1926-1936г. и след това в регистъра от 1949г., видно от извлеченията на л. 136 и 140 от делото на СГС. Този имот не е бил предмет на делба между наследниците му и е останал съсобствен между тях. Поради това ответниците са могли да го заявят като наследници на В. Я., респективно той подлежи на възстановяване в патримониума им. Поради това ищецът не може да запази правата си върху купения от него имот, който е бил продаден на предходни праводатели от ТКЗС предвид нормата на чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ, тъй като не е налице и предвидено в закона изключение от прилагането й. Решението на възивния съд, с което е направен извод за липса на идентичност и за това, че имота не подлежи на реституция е неправилно по изложените съображения при отговора на поставения въпрос и следва да се отмени. Предявеният иск за собственост от ищеца е неоснователен, тъй като купения от него имот подлежи на възстановяване на основание чл. 10, ал.13 от ЗСПЗЗ. Затова този иск следва да се отхвърли. Съобразно този резултат, на касаторите следва да се присъдят претендираните от тях разноски до доказания размер за всички инстанции - 670 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение от 02.03.2010г. по гр.д.№ 1234/2005г. на Софийски градски съд и вместо това постановява: Отхвърля иска, предявен от Й. Н. Х. ЕГН-[ЕГН] да се признае за установено по отношение на З. В. С. ЕГН-[ЕГН], С. С. Я. ЕГН-[ЕГН], Л. Е. В. ЕГН-[ЕГН], Й. Е. Я. ЕГН-[ЕГН] и Ц. Е. Д. ЕГН-[ЕГН], че той е собственик на празно дворно место от 790 кв.м., по скица 812 кв.м., съставляващо УПИ ІІІ-269 от кв. 2 по плана на[жк]кв. И., [населено място]. ОСЪЖДА Й. Н. Х. да заплати на З. В. С., С. С. Я., Л. Е. В., Й. Е. Я. и Ц. Е. Д. деловодни разноски за всички инстанции в размер на 670 лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: .